— Това не е подарък, а заплата. За теб, за Приндин и Тосидин. Задето дойдохте с мен. Вие тримата рискувате живота си, за да ме пазите. Съмнявам се, че трудът ви струва по-малко от тази билка. Няма защо да се чувствате задължени!
Той се намръщи и продължи да гледа торбичката още известно време. След това я стисна в ръката си, затегна грижливо кожения ремък около нея и я пъхна в кесията си.
— Тогава я купуваме срещу работа за теб. Няма да си ни длъжна с нищо за това пътуване.
— С нищо — каза тя и сделката беше сключена.
Двамата продължиха по притихналите улици, покрай магазините и странноприемниците в старата градска част. Нямаше нито една здрава врата и прозорец. Парчетата стъкло проблясваха по паважа сякаш сълзи, пролени за мъртвите. Вражеските войници очевидно бяха претърсвали всяка сграда за оцелели.
— Как са могли тези хора да живеят с хиляди на едно място, откъде са намирали земя, за да изхранват семействата си? Не са имали нито достатъчно дивеч, нито пък къде да садят житото си.
Калан се опита да види града през неговите очи. Сигурно градският живот беше голяма загадка за Чандален.
— Не всички тук ходят на лов и обработват земята. Хората тук имат различни занаяти.
— Занаяти ли? Какво е това?
— Това означава, че различните хора се занимават с различни неща. Те умеят да правят едно нещо и използват злато или сребро, за да си купуват онова, от което се нуждаят, без да се налага да правят или отглеждат всичко сами.
— А откъде вземат това злато и сребро?
— Онези, които купуват нещата, изработени от тях, им го дават.
— Добре, а те откъде го вземат? — Чандален я погледна. — Защо не разменят нещата помежду си, много по-просто и лесно е!
— Понякога правят и това. Но ако онзи, който иска нещо от теб, няма какво да даде в замяна, тогава дава златна или сребърна монета — едни такива малки кръгли парченца метал. След това, като събереш достатъчно монети, сам можеш да си купиш, каквото ти трябва, от другите.
— Да купиш ли? — Чандален опита странната дума на върха на езика си и поклати глава недоверчиво. — Защо хората правят това? Защо просто не отидат и не намерят злато и сребро.
— Някои го правят — те са търсачи на злато и сребро. Но това е много тежка работа. Златото трудно се намира и трудно се добива от земята, ето защо го използват за монети — защото рядко се среща. Ако се намираше лесно, като зрънцата пясък например, тогава никой нямаше да го взима в замяна. Ако парите се получаваха или правеха лесно, щяха да са без стойност и тогава тази система на търгуване с пари без стойност щеше да пропадне. Хората щяха да се разорят.
Той спря и се намръщи.
— От какво са направени тези пари? Какво е това злато и сребро, за които говориш?
Тя не спря заедно с него, а продължи напред.
— Злато е… помниш ли огърлицата, която Бантак подариха на Калните, за да покажат, че не искат война? Тази огърлица беше изработена от злато.
Чандален кимна разбиращо. Този път Калан спря.
— Да не би да знаеш откъде Бантак имат толкова много злато?
Чандален плъзна поглед по покритите с плочи покриви.
— Разбира се. Взимат го от нас!
Калан го хвана за ръката, скрита под наметалото му, и го извъртя към себе си.
— Какво искаш да кажеш с това, че го взимат от вас?
Той се стегна при допира на ръката й. Не му харесваше да я усеща върху себе си — все пак беше ръка на Изповедник. Това, че е през дрехите, не беше от особено голямо значение. Ако тя реши да освободи силата си, тънкият слой кожа на наметката му изобщо нямаше да го предпази. Беше се случвало Калан да освобождава силата си дори и през броня. Тя го пусна и Чандален видимо се успокои.
— Чандален, откъде Калните имат толкова много злато?
Той я гледаше като дете, което питат къде е намерило толкова мръсотия, за да се изцапа.
— От дупките в земята. В нашата земя, на север, има скали, където не вирее нищо. Но там има дупки, където е това, което ти наричаш злато. Лошо място. Въздухът е лош. Казват, че ако някой седне на земята и остане така по-дълго време, ще умре. Жълтият метал е скрит в тези дълбоки дупки. Но от него не стават добри оръжия, не може да се използва за нищо. — Той махна с ръка, за да покаже колко безполезно нещо е златото. — Бантак обаче казват, че духовете на предците им обичат да гледат този жълт метал, и затова ние от време на време ги водим в земята си и те ровят в дупките, взимат злато, за да си изработват неща, които духовете на предците им обичат да гледат, когато идват в нашия свят.
— Чандален, кой още знае за тези дупки в земята и за златото в тях?
Той сви рамене.
— Ние не допускаме чужденци в земята си, пък и нали ти казах, че е много меко за оръжие, така че за нас е напълно непотребно. Но на Бантак им харесва и те го разменят с нас доста добре, така че ги оставяме да си взимат колкото си искат. Но те не взимат много, просто защото мястото е лошо! Никой не ходи там освен Бантак, които искат да се харесат на духовете на предците си.
Как да му го обясни! Той не разбира законите на външния свят, живее си затворен в своето село и няма представа за опасността, която ги дебне, ако това се разчуе.
— Чандален, никой ли не използва това злато?
Той се намръщи с досада, тъй като сметна, че вече е обяснил всичко най-подробно.
— Ти го мислиш за непотребно, но други биха убили човек, за да го притежават. Ако хората разберат, че имате злато, ще ви нападнат, за да го вземат. Треската за злато ги подлудява и те са способни на всичко, за да се доберат до златна мина. Ще започнат да избиват народа на Калните.
Чандален самодоволно се изпъчи. Отпусна ръката си от лъка и се удари с юмрук в гърдите.
— Аз и моите хора пазим народа си. Държим чужденците надалеч.
Калан направи широк кръг с ръка, за да му покаже хилядите мъртви около тях.
— Можете ли да ги опазите от толкова много нападатели? От хиляди?
Чандален никога не беше виждал толкова много хора. Знаеше малко за това кой живее извън техните земи.
— Хиляди, които няма да спрат да прииждат, докато не ви изтребят до крак.
Очите му проследиха движението на ръката й. Веждите му се повдигнаха в тревога, която не му беше присъща. Самоувереността му като че ли се изпари, като си спомни камарите мъртви хора около тях.
— Духовете на нашите предци са ни предупредили да не говорим за дупките в земята с лошия въздух. Там ние допускаме само Бантак, никой друг.
— Докато всичко си е постарому — каза тя. — Докато един ден не дойде някой и не го открадне.
— Лошо е да се краде от хората. — Чандален отново опъна тетивата, а Калан въздъхна обезсърчено. — Като изработваме лъкове за размяна, всеки знае кои са направени от Чандален, защото се вижда, че са най-добрите. Ако някой ги открадне, всеки ще разбере откъде ги е взел и ще трябва да ги върне. Може дори неговите хора да го пропъдят от земите си. А тези хора как разбират на кого принадлежат определени пари и дали не са били взети с кражба?
Калан се мъчеше да намери по-лесно обяснение, което Чандален да схване бързо. Добре поне, че това отвличаше мислите й от мъртвите тела наоколо. Тя тръгна отново през снега, като се наложи да стъпи върху врата на един мъж, защото нямаше как да заобиколи трупа — уличката беше станала твърде тясна.
— Трудно. И точно поради тая причина хората пазят парите си. Ако някой се опита да краде, наказанието е строго, за да не опита отново и за да не смеят другите хора да повторят същата грешка.
— Какво е наказанието?
— Ако не са откраднали много и имат късмет, ги заключват в килия, докато семейството им възстанови откраднатото.
— Заключват ли? Какво означава това?
— Ключалката е нещо, с което затваряш вратата така, че да не се отваря лесно. Каменните помещения, където вкарват крадците, имат врата, която те не могат да отворят отвътре. Вратата има ключалка и човек трябва да има ключ за нея, правилния ключ, за да може да я отвори. Едва тогава може да излезе.
