изкрещи, но от гърлото му не излезе звук. Най-ужасните му страхове бяха оживели. Яката отново му причиняваше непоносима болка. Ето какво искаха да му причинят Сестрите. Ето какво щеше да го сполети. Ако им позволи!
Ричард призова магията на меча си и тя премина през хладното острие, изпълвайки въздуха с ярост. Позволи на гнева си да се слее с гнева на меча. Набъбналото чувство се завъртя като вихър около него. Гневът погълна болката и я превърна в сила.
— Не ме предизвиквай на двубой или ще те накарам да съжаляваш, че си се родила.
Танцуващите пламъци на агонията избухнаха отново. Ричард ги привличаше с яростта си. Той дори не беше докоснал меча, нямаше нужда от това. Беше се превърнал в едно цяло с магията и сега цялата сила произтичаше от него.
— Престани — изръмжа Ричард през стиснатите си зъби — или ще го направя!
Сестра Вирна се приближи към него, поставила юмруци на кръста си.
— Как си позволяваш? Казах ти как трябва да се държиш с мен. Това беше последната ти грешка.
Почти ослепя от болката, която Вирна възпламени в него. Въпреки всичко успя да види, че Мечът на истината лежи в пясъка близо до Сестрата. Търсачът се съсредоточи върху магията на меча си. С яростен вик се откъсна от веригата и се претърколи върху пясъка. Ръцете му сами намериха оръжието. Сестра Вирна тръгна към него. Той вдигна меча, жаждата за кръв изгаряше душата му. Всичко останало вече беше без значение.
Онзи, който носи смърт.
Не се опита да насочи острието, просто се остави на необходимостта да убива, концентрира се върху силата на удара. Острието разсече въздуха.
Онзи, който носи смърт.
Мечът се изви към Сестрата, издигайки се на нивото на рамото й. В студения въздух бликнаха пръски гореща кръв, чиято миризма изпълни ноздрите му. Главата и част от рамото й изхвърчаха във въздуха. По стените се разхвърчаха кръв и кости. Горната част на тялото й се загърчи на земята. На белия пясък се образува локва кръв. Главата и рамото й отхвръкнаха на няколко метра разстояние и се пльоснаха в белия пясък, вдигайки облак прах. Кръвта не преставаше да блика от тялото.
Ричард се свлече на колене. Болката най-после спря. Беше се зарекъл никога повече да не позволява това да се случва с него. Никога!
Сякаш извикал далечен спомен, той се сви от болка при мисълта за онова, което направи току-що. Всичко стана светкавично бързо. Нямаше време дори да помисли. Беше използвал магията на меча, за да отнеме човешки живот и магията бе поискала своето. Нищо обаче не можеше да се сравнява с болката, която Вирна му причини. Която искаше да му причини. Болката изчезна.
А сега какво щеше да прави сам? Сестрите му бяха необходими, за да го научат как да управлява дарбата си, за да не бъде убит от нея. Без помощта на Сестра Вирна го очакваше сигурна смърт. Как щеше сега да стигне до другите Сестри и да ги моли за помощ. Нима току-що не бе произнесъл сам собствената си смъртна присъда?
Но той повече нямаше да им позволява да му причиняват болка. Нямаше.
Падна на колене, за да събере душа. Отпусна се на пети и се опита да осмисли ситуацията. Пред него, близо до мъртвото тяло на Сестрата, видя малката книжка, която тя носеше втъкната в колана си и която непрекъснато четеше. Ричард я взе и прелисти страниците. Бяха съвсем чисти! Не, не всички. Някъде към края имаше две изписани страници.
„Аз съм Сестра на светлината, натоварена с грижите за това момче. Тази задача е извън всякакъв разум, ако не напълно неизпълнима. Настоявам да ми бъдат разтълкувани указанията. Настоявам да ми бъде обяснено от коя инстанция идват те.
Ваша в служба на светлината, Сестра Вирна Совънтрийн“
Ричард си помисли, че характерът на Сестра Вирна си личеше дори в начина й на писане. Отгърна следващата страница. Написаното беше с друг почерк.
„Ще правиш онова, което ти е заповядано. В противен случай ще понесеш последствията от действията си. Никога повече не си позволявай да искаш обяснение за заповедите на Двореца.
Собственоръчно: Прелатът“
Изглежда, Сестра Вирна беше предизвикала не само неговия гняв. Ричард хвърли отново книгата на земята до нея. Отпусна се на пясъка, загледан в тялото й. Какво направи? Какво щеше да прави оттук нататък?
Чу въздишка и вдигна глава. В единия от отворите стоеше Калан, облечена в бялата си изповедническа рокля. Лицето й беше тъжно. Тя бавно поклати глава.
— А се питаше защо те отпратих.
— Калан, ти не разбираш. Не знаеш какво щеше…
Тих смях привлече вниманието му към другата страна на помещението. В отвора на една от арките стоеше Мрачният Рал. Бялата му роба блестеше на светлината.
Ричард усети белега, оставен от бащината ръка върху гърдите му.
— Пазителят те приветства в царството си, Ричард. — Усмивката му стана още по-широка. — Гордея се с теб, сине.
Ричард изкрещя и се втурна по пясъка. Гневът отново се разпали в него. Той летеше към Мрачния Рал с насочен напред меч. Когато се хвърли през отвора, видението бе изчезнало. Чу се смях, който бързо затихна. След миг настъпи тишина. Навън светкавиците не спираха. Към него едновременно се спуснаха три ослепителни мълнии. Той инстинктивно вдигна меча над главата си, за да се предпази. Светкавицата се блъсна в стоманеното острие и изсъска зловещо. Последвалата почти веднага гръмотевица се блъсна в земята точно пред краката му. Ричард примигна срещу ослепителната светлина. Стисна зъби и насочи меча надолу, отвеждайки с него огнените езици. Щом докоснаха земята, те изсъскаха, замятаха се диво и накрая се стопиха.
— До гуша ми дойде от видения!
Той гневно пъхна меча в ножницата и извика конете, които продължаваха да пасат наоколо. Нямаше представа накъде ще тръгне, но искаше час по-скоро да се махне от Кулата, от мъртвата Сестра. От онова, което беше извършил.
Тридесет и втора глава
Светкавиците изчезнаха, но облаците продължаваха да го следват. Ричард вървеше, без да се замисля за посоката. Когато нещо му подсказваше, че приближава опасност, я заобикаляше. От двете му страни непрекъснато се появяваха видения, които се опитваха да го изкушат да погледне. Той стоически не им се поддаваше.
Почти не усети кога се е приближил до друга Кула. Черните облаци му препречваха гледката. Беше съвсем същата като предишната, само че черна на цвят. Отначало си помисли да я заобиколи, но след миг се озова край една от арките. Надникна вътре. Също както и в предишната, вътре имаше магьоснически пясък, събран в ъглите. Но не бял, а черен. Искреше също като другия. Любопитството надделя над предпазливостта му и той надникна по-смело, прокарвайки пръст по наслоените черни следи от магьоснически огън по стените. Близна малко — беше сладък. Магьосникът, отдал живота си в този огън, го бе направил, за да спаси друг човек, а не за да си спести мъченията. Явно е бил алтруист с благородна душа.
Ако фактът, че притежава дарбата, означаваше, че е магьосник, от кои ли е? Щеше му се да си мисли, че е като този тук, но, от друга страна, се сети, че само преди броени мигове бе убил човек, за да си спести мъченията. Но нима нямаше право да защити себе си, макар и с цената на друг живот? Нима трябваше да умре напразно, за да запази честта си? Какво право имаше той да съди кой от тези магьосници е бил по- мъдър и кой е направил онова, което му е подсказвало сърцето?
