светкавиците и жълтите пламъци. Внезапно пред него изникна полирана мраморна стена. Ричард се спря и вдигна нагоре очи. Краят й се губеше в черния облак. Светкавиците отново го подгониха и той дръпна другите два коня след себе си. По средата на стената видя сводеста арка. Зави зад някакъв ъгъл и установи, че и на следващата стена има същата. Продължи да тича, като броеше стените. Бяха пет, всяка от които дълга по трийсетина крачки. В средата на всяка имаше по една арка, широка около шест крачки и толкова висока. Ричард спря пред една от тях, за да си поеме дъх. Конструкцията беше куха отвътре и от мястото си той можеше да види останалите четири арки. Удари нова светкавица. Във въздуха се вдигна облак прах. Той инстинктивно вдигна ръце пред лицето си. Ударната вълна се насочи към него, гръмотевицата изтрещя в ушите му. Нямаше накъде да бяга. Пусна конете и се метна в отвора на арката, като се изтърколи на песъчливата земя от вътрешната й страна. Когато се изправи, подпирайки се на ръце, бе настъпила пълна тишина. Вътре беше съвсем пусто. Въздухът не беше толкова задушен, дори се усещаше лек хлад. Ухаеше на прясно окосена трева. През сводестия отвор все още се виждаха врящите черни облаци, движещи се ниско над земята. Наоколо продължаваха да падат светкавици, но шумът не беше така ужасен. Конете продължаваха кротко да пасат въображаемата си трева.
Това трябва да е една от Кулите на вечната смърт, за които Сестра Вирна му бе споменала. Отвътре стените бяха почернели от магьосническия огън на живота. Ричард докосна с пръст черната стена и близна върха на пръста си. Изтръпна от горчивия вкус. Магьосникът, който беше умрял, за да даде живота си за този огън, явно не го бе направил на драго сърце. Искало му се е да живее, да се спаси от мъчението, което е знаел, че го очаква. По земята се виждаше искрящ бял пясък, събран в ъглите. Приличаше на сняг. Ричард си спомни, че и преди е виждал такъв сняг. В Народния дворец, в Градината на живота, точно в средата на голямата зала. Мрачният Рал беше рисувал заклинания върху точно такъв искрящ пясък, когато се опита да отвори кутията на Орден. Ричард обиколи вътрешността на Кулата. Какво да прави? Тук беше в безопасност, но за колко време? Сигурно рано или късно магията щеше да го открие. Може би привидното спокойствие на това място е капан, чрез който магията се опитва да го хване и да го задържи завинаги в клопката си, благодарение на страха от външния свят. Не можеше да остане! Трябваше да намери Сестра Вирна. Тя сигурно се нуждае от помощта му. Сигурно се страхува. Той й бе казал, че ще се опита да помогне с каквото може, за да преминат отвъд. Но защо да й помага? Та нали е неин затворник. Ако я изостави тук, ще бъде свободен. Но какво означава свободен в този случай? Ако тя не му помогне да овладее дарбата си, той щеше да умре. Или поне така му бе казала!
Ричард чу някакъв странен звук зад себе си и се обърна. От тъмнината изникна Калан и застана в отвора на арката. Дългата й коса не се развяваше по раменете, а беше сплетена на плитка. Вместо с бялата рокля на Майката Изповедник, бе облечена в червената кожена туника на Морещица. Ричард стоеше, притаил дъх, гърдите му се издуваха от вълнение.
— Калан, не искам да те виждам облечена така. Дори да е само илюзия, плод на въображението ми!
Тя повдигна вежди.
— Но нали от това се страхуваш най-много?
— Съблечи тези дрехи или се махай!
Червената туника се превърна в бялата рокля, която той толкова добре познаваше. Плитката се плъзна тежко по рамото й и се разплете.
— Така по-добре ли е, любов моя? Страхувам се, че това няма да ти помогне особено. Умри с чест! Защитавай се!
Ричард изтегли Меча на истината. В Кулата отекна характерният метален звън. Магията го изпълни с гняв. С хладна тъга той прие желанието да убива, докато бе вперил поглед в единствения човек на тоя свят, за когото си струваше да живее. Хвана още по-здраво дръжката, върху която с релефни букви бе изписана думата „Истина“. Стисна зъби, мускулите на лицето му потръпнаха. Започваше да разбира как магьосниците можеха да възпламенят огъня на живота си и да са готови да се хвърлят в него, вместо да приемат онова, което може да им бъде сторено. Имаше неща, по-ужасни от смъртта.
Ричард заби меча в земята точно пред краката на Калан.
— Не мога да го направя дори с илюзорния ти образ, Калан. По-скоро бих умрял!
Зелените й очи се бяха вторачили в него с тъжен, вечен, съчувствен поглед.
— По-добре да умреш, любов моя, отколкото да видиш онова, което ще ти покажа! То ще ти причини повече болка, отколкото смъртта.
Очите й се затвориха и тя падна на колене. Наведе се напред в дълбок поклон. През цялото време, докато се накланяше все повече и повече, косата й ставаше все по-къса. Когато главата й докосна искрящия бял пясък на пода, от нея не бе останало нищо.
— Това трябва да стане или Пазителят ще избяга! Опиташ ли се да му попречиш, всъщност ще му помогнеш да завладее всички. Ако трябва, изречи думите, но не казвай какво си видял. — Без да вдигне очи, тя започна да говори с далечен глас: „Сред всички само един, роден с дарбата да носи Истината, ще остане жив, след като се вдигне заплахата на сянката. Тогава ще дойде още по-непрогледната тъмнина на мъртвите. За да остане поне искрица надежда за живот, родената в бяло трябва да бъде принесена в жертва на народа си, за да го дари с радост и щастие.“
Докато стоеше, загледан в тила й, Ричард видя как около врата й започва да избива обръч кръв. Дъхът му спря. Сякаш посечена, главата на Калан се търкулна в пясъка. Тялото й се отпусна на една страна, от врата й бликаше кръв и се събираше в локва под нея. Белият пясък и роклята й станаха червени.
Ричард едва успя да си поеме дъх.
— Нееееее!
Гърдите му бясно се повдигаха и отпускаха. Усети как ноктите му се забиват в дланите. Пръстите на краката му се сгърчиха в ботушите. Това е само илюзия, опита се да убеди сам себе си той. Само илюзия. Нищо повече. Илюзия, създадена, за да го измъчва. Калан го гледаше с мъртвите си зелени очи. Макар да знаеше, че не е истина, гледката му въздействаше безотказно. Краката му се парализираха от ужас. Обхвана го нечовешки страх. Видението се разлюля и изчезна, а на негово място внезапно се появи Сестра Вирна.
— Ричард! — изкрещя тя. — Какво правиш тук? Нали ти казах да стоиш плътно до мен. Толкова ли не можеш да изпълниш нещо съвсем простичко? Трябва ли винаги да се държиш като дете?
Тя направи две крачки към него, лицето й беше червено от гняв.
Сърцето му все още биеше бясно след преживяното преди миг. Той стрелна с очи Сестрата. Не му се занимаваше с нейните настроения.
— Ти си тръгна. Не можах да те намеря. Търсих те, но…
— Не ми отговаряй! — крещеше тя. — Не издържам повече. Нямам нерви за това! Търпението ми свърши, Ричард!
Той отвори уста да каже нещо, но яката го дръпна силно назад, краката му се отделиха от земята. Сякаш някакво въже го бе изтеглило нагоре за врата. Силен удар го прилепи до стената. Въздухът излезе от дробовете му, главата му не чувстваше нищо. Той остана да виси така, с крака на няколко сантиметра над земята, прикован към стената с Рада’Хан. Яката го задушаваше. Опита се да фокусира погледа си, но всичко пред очите му се размиваше в неясна мъгла.
— Време е за урока, който отдавна трябваше да ти дам — каза ядно Сестрата и закрачи нервно около него. — Дойде ми до гуша от твоето вироглавство. Повече нямам намерение да търпя всичко това.
Ричард не можеше да диша. Всеки път, когато се опитваше да си поеме въздух, нещо стягаше гърлото му.
— Сестро… недей… — Болката накъсваше думите му. Сякаш в гърдите му бе запален огън. Ръцете му трепереха. Искаше да изкрещи, но не можеше да диша.
— Писна ми от твоите приказки. Не искам да слушам нито дума повече. Никакви извинения, съображения и оценки. Отсега нататък ще правиш каквото ти кажа и когато ти кажа. Край на твоето безочие. — Тя направи още една крачка към него. Погледна го заплашително. — Знаех си, че ще се разберем с теб.
В дробовете му влезе малко въздух.
— Сестро Вирна… предупредих те… не прави това!
— Предупредил си ме? Ти си ме предупредил?
Остра, пареща болка прониза гърдите му. С всяко вдишване ставаше все по-жестока. Опита се да
