почувствам, а би трябвало.
— Но каква е причината? Ти си била тук и преди! Веднъж вече си успяла да преминеш.
— Не знам. Никой не знае достатъчно за това ужасно място. То е изпълнено с магия, която не разбираме напълно. Много е възможно тя да се е научила да ме разпознава от предишния път, когато бях тук. Знаем, че не е възможно човек да премине през това място повече от два пъти. Установено е, че второто преминаване е много по-трудно от първото. Може би причината е в това. Но може да има и нещо друго.
— Какво друго? Искаш да кажеш, че може да е заради мен ли?
Очите й се плъзнаха встрани, към неща, невидими за него.
— Не, не е заради теб! Ако беше така, щях все пак да мога да напипам прохода, както успях първия път. Но сега не се получава. Усещам го само от време на време, за съвсем кратко. Възможно е да има връзка с онова, което се случи със Сестра Елизабет и Сестра Грейс
— Те пък какво общо имат?
Черната буря ги връхлиташе с пълна сила, извиваше се около тях и надаваше ужасен вой. Дрехите им плющяха на силния вятър. Очите на Ричард се напълниха с прах и той примигваше, за да може да вижда пред себе си.
— Умирайки, те ми предадоха дарбата си. Точно затова бе необходимо да умрат, когато ти отказа предложението. За да премине тяхната дарбата върху следващата Сестра и да я направи по-силна, за да увеличи по този начин шансовете й за успех при следващото предложение.
Ето защо всеки следващ път изкушението да приеме яката беше ставало все по-силно. Калан бе предположила същото — че се самоубиват при отказ, за да предадат силата си на следващата Сестра, да я направят по-силна.
— Искаш да кажеш, че сега ти притежаваш и силата на другите две сестри, техния Хан.
Тя кимна, без да спира да оглежда внимателно пейзажа наоколо.
— Сега в мен е събрана силата на нас трите. — Тя най-после го погледна. — Може би вече съм твърде силна, за да мога да премина. — Тя го стисна още по-здраво за ръкава и го дръпна към себе си. — Ако аз не успея, ти ще трябва да продължиш сам, ще трябва да опиташ да се справиш сам.
— Какво! Та аз не знам как да го направя! Не усещам никакви заклинания около нас.
— Няма смисъл да спорим! Нали усети светкавицата. Поне толкова усещаш. Който не притежава дарбата, не би я усетил, докато не стане твърде късно. Трябва да опиташ!
— Сестро, всичко ще се оправи. Ти ще намериш пътя!
— Но ако аз не успея, ще трябва да опиташ сам. Не обръщай внимание на нищо, което се изпречва пред очите ти. Ричард, ако аз умра, трябва да направиш всичко възможно да преминеш отвъд и да стигнеш сам до Двореца на пророците.
— Ако нещо се случи с теб, ще направя всичко възможно да се върна в Средната земя. Доста по-близо е!
Тя го дръпна рязко за ръкава.
— Не! Нима винаги трябва да се заяждаш с мен! — Сестра Вирна го погледна строго, лицето й стана като каменна маска. — Ричард, ако не отидеш при някоя Сестра, която да те научи да управляваш дарбата си, ще умреш! Яката не е достатъчна, за да се спасиш. За да ти бъде тя от полза, ти е необходима и Сестра. Без Сестра е все едно да имаш дробове, но в тях да няма въздух. Ние сме въздухът за теб! Някои от нас вече пожертваха своя живот, за да ти помогнат. Не прави така, че смъртта им да е била за нищо!
Ричард отдели ръката й от ризата си и леко я стисна.
— Ще го направиш. Обещавам ти, че ще успееш. Ако има нещо, което мога да направя, за да ти помогна, ще опитам. Не се страхувай, не обръщай внимание на това, което виждаш, нали така каза?
Сестра Вирна въздъхна отчаяно и дръпна ръката си.
— Нямаш представа какво виждам. — Тя му хвърли поглед през рамо. — Престани да ме пробваш, Ричард, не съм в настроение. Прави каквото ти се казва.
Сестра Вирна ги поведе бързо напред и в същия миг Ричард чу приближаване на конски копита. Около тях бушуваше мракът. Небето внезапно бе прорязано от ослепителна светкавица. Ричард не можеше да си обясни пълното спокойствие на конете. Нима наистина виждаше това около себе си единствено благодарение на дарбата си?
Отляво стената от прах се вдигна. Появи се светлина. Ричард не откъсваше очи от гледката. Но това е Еленовата гора, която толкова добре познава. Само една крачка и ще се озове сред дърветата, където бе прекарал детството си. Бяха толкова близо до него! От тях лъхаше спокойствие. Помисли си, че само сянката на Еленовата гора ще го спаси.
Знаеше, че това е илюзия, че заклинанието за копнеж се опитва да го хване здраво в капана си и да го примами сред дърветата за вечни времена. Но какво лошо има в това? Та нали обича Еленовата гора, нали там е бил щастлив? Нима можеше да изпитва лоши чувства към гората, в която е прекарал детството си? Ричард отново чу някой да го вика и се огледа. Изведнъж разбра, че е гласът на Чейс.
— Не обръщай внимание, Ричард! — подвикна му Сестрата. — Не говори с никого!
На Ричард му бе мъчно за стария му приятел толкова, колкото и за Еленовата гора. Обърна се назад и се огледа. Чейс яздеше в галоп, черната му пелерина се развяваше зад гърба му, мечът просвяткаше на лъчите на безмилостното слънце. Но зад него на седлото имаше още някой. Ричард разтърка очи. Рейчъл! Разбира се, че е Рейчъл! Тя също е с Чейс. Ето защо беше чул още един глас. Не можеше да откъсне очи от лицата им. Нещо в Рейчъл прикова вниманието му. По някакъв начин нещо в нея му напомни за Зед. Очите му се спряха върху големия кехлибар, окачен на златна верижка около врата й. Камъкът! Ето какво му напомня за Зед.
— Ричард! — извика Чейс — Не отивай там! Не отивай! Зед има нужда от теб. Воалът между двата свята е разкъсан. Ричард! — Чейс спря коня си, а Ричард направи няколко крачки към него, без да откъсва очи от привидението. Чейс му изглеждаше напълно спокоен, а само преди миг бе крещял. Сега слезе от коня си, прегърнал Рейчъл. Но Ричард вече не виждаше своя стар приятел, защото между тях отново премина прашният облак. Чейс остави Рейчъл на земята и я хвана за ръка. Двамата се обърнаха и се загледаха в нищото. Ричард си помисли, че го карат да види онова, което виждат те. Сестра Вирна го извика и той се обърна към нея.
— Ричард, ела или ще те оставя тук! Не спирай! — Тя непрекъснато се оглеждаше, докато вървяха напред. — Този проход може да се затвори всеки миг, бързай, преди да сме попаднали в капан!
Ричард извърна глава. Привидението избледняваше в мрака. Чейс и Рейчъл вървяха устремени нанякъде. Пред очите му изникна нов облак, който напълно закри приятелите му. Опита се да настигне Сестра Вирна. Какво искаше да му каже това видение? Защо магията беше извикала пред очите му точно Чейс и Рейчъл? Изглеждаха толкова истински! Сякаш трябваше само да протегне ръка и да ги докосне. Може би магията се опитваше да го съблазни, като му показваше най-близките му хора. Бяха толкова истински! И Чейс изглеждаше толкова отчаян!
Ричард реши повече да не обръща внимание на привиденията. Разбира се, че ще му изглеждат като истински, та нали това беше целта на магията — да прави нещата да изглеждат като истински, за да го подлуди, да го увлече след себе си. Ако не изглеждаха като истински, нямаше да има никакъв ефект. Ричард се изравни с Джесъп и го потупа по врата. Конят наведе глава и отново загриза някаква въображаема трева. Поводите му се влачеха по земята. Ричард се вцепени.
Сестра Вирна я нямаше.
Изведнъж всичко блесна в безброй светкавици, след което въздухът се изпълни с оглушителни гръмотевици. Една падна досами краката му. Трябваше да отскочи встрани, за да я избегне. При удара косата му щръкна нагоре. Почувства изгарящата жега. Пред очите му затанцуваха синкави отблясъци. Закрещя името на Сестра Вирна. Вдигна от земята поводите на Джесъп и се огледа наоколо като обезумял. Светкавиците очевидно се целеха в него. Врязваха се в земята с невъобразима сила, точно там, където само преди секунда беше стоял той. Във въздуха се възпламеняваха огнени кълба, само за да се разбият миг по- късно с ужасяващ тътен. Сякаш всичко наоколо гореше. Огънят бе погълнал всеки милиметър въздух и земя. Ричард се опитваше да се мушне в малките процепи, появяващи се тук-там между пламъците, вдигнал ръка пред главата си, макар да бе напълно убеден, че ако магията го застигне, ръката няма да го спаси. Хаосът бе пълен. Човек направо можеше да полудее. Черните облаци прах препречваха цялата гледка. Ако изобщо имаше нещо за гледане. Продължи да бяга напред, без път и посока. Единствената му мисъл бе да избегне
