тръгна напред.
— Стой! — извика Ричард и яхна Бони. Разтърси крак, за да паднат и последните два бръмбара от крачола му. — Качвай се на коня. Бързо!
Сестра Вирна го погледна.
— Ричард, не можем да яздим конете. Нали ти казах? Те са само безсловесни твари, ще ни замъкнат отново сред бурята от заклинания. Не можем да ги управляваме без мундщуците на юздите.
— Сестро, нали каза, че си чела „Приключенията на Бони Дей“. Помниш ли онзи момент, когато тримата герои се опитват да спасят ранените и стигат до отровната река, която не може да се премине? Какво стана тогава? Бони, Джесъп и Джералдин им помогнаха да преминат. Трябва да се борим, Сестро! Качвай се бързо!
— Караш ме да направя нещо, което знам, че ще ни убие, само защото си прочел някакви глупости в една книга. Трябва да вървим пеша!
Бони разклати глава и запристъпва на място, готова всеки миг да се впусне в галоп. Ричард я задържа с юздата.
— Ти не знаеш пътя. Аз също не го знам. Ако останем тук, ще загинем.
— Тогава как би могло да ни спаси язденето!
Тя трябваше да дръпне юздата на Джесъп доста силно, за да го задържи на място. Вълнението на Бони бе подействало и на него.
— Сестро, какво правиха конете цял ден, докато ги бяхме оставили сами?
— Скубаха невидима трева. Те също получават видения!
— Нима? Сигурна ли си? Ами ако е обратното, ако точно ние виждаме илюзията, а те реалността? Може би те виждат онова, което наистина е тук. А сега да тръгваме!
Тъмните форми се бяха приближили. Очите им бяха станали още по-искрящочервени. Сестра Вирна го погледна и бързо се метна на седлото.
— Но…
— Повярвай ми, Сестро.
Бони се извъртя настрани, нетърпелива да отпуснат юздите й.
— Обещах да те спася и смятам да удържа на думата си. Аз ще водя. Не изоставай!
Ричард пришпори здраво кобилата, като в същото време й извика нещо. Тя се впусна в бесен галоп. Другите два коня се втурнаха след нея. Ричард се наведе напред. Беше отпуснал юздата, за да я остави сама да определя скоростта и посоката. Съсредоточи се върху ушите й, вместо да гледа пътя пред тях, за да не се изкуши да й повлияе.
— Ричард! — изкрещя отзад Сестра Вирна. — В името на Създателя, гледай къде вървиш! Не виждаш ли къде водиш коня си?
— Аз не я водя — надвика той тракането на копитата. — Бони сама избира накъде да вървим!
Сестрата се изравни с него и го погледна яростно:
— Ти да не си полудял? Не виждаш ли накъде ни водят!
Ричард хвърли бърз поглед. Препускаха бясно към ръба на една скала.
— Затвори си очите, Сестро!
— Ти да не си…
— Затвори си очите! Това е видение. Видение от страх, който изпитват всички хора — падане. Също както преди малко и двамата виждахме змии.
— Змиите бяха истински! Ако грешиш, ще загинем!
— Затвори си очите! Ако това, което виждаме, е истина, да не мислиш, че конете ще тичат към пропастта!
Той искрено се надяваше да е прав.
— Освен ако наистина няма пропаст, а магията им показва равна земя, за да ги остави да скочат в пропастта.
— Останем ли тук, ще загинем! Нямаме избор!
Той чу как Сестрата сподавено изрече проклятие и видя как се опитва да извърти коня си встрани, но Джесъп препускаше плътно до Бони. Кобилата на Ричард беше водачът. Другите два коня не биха се отделили от нея.
— Казах ти, че е пълна глупост да махаш мундщуците. Сега как ще ги управляваме! Отнасят ни накъдето си искат!
— Казах ти, че ще те спася. Именно това, че изхвърлихме онези метални мундщуци, ще ни спаси. Очите ми са затворени. Ако искаш да оцелееш, те съветвам да направиш същото.
Сестра Вирна млъкна, а трите коня продължиха да препускат напред. Ричард стискаше очи. Когато реши, че са стигнали ръба на пропастта, която виждаше пред себе си, затаи дъх. Молеше се добрите духове да не ги изоставят точно в този момент. Краката му се впиха в хълбоците на животното. Ричард се опита да не мисли за онова, което би могло да се окаже под тях точно в този момент. Обзе го страх, че видението му може да се окаже реалност. Осъзна, че стиска Бони с всичка сила. Отпусна ръцете и краката си, но остана със затворени очи.
Скок не последва.
Трите животни продължаваха да препускат в равен галоп. Той не им каза нищо, просто ги остави да ги водят. Те тичаха равномерно, отдавайки се на удоволствието от свободата си.
След време Ричард осъзна, че звукът от копитата е по-различен. Не беше така остър, явно земята под краката им бе станала по-мека.
— Ричард! Излязохме от Долината.
Той хвърли поглед през рамо и видя на хоризонта зад тях да вилнее страшна буря. Отпред се виждаше слънцето, което бе паднало ниско над тревистите поля. Конете намалиха.
— Сигурна ли си? Сигурна ли си, че сме извън Долината?
Тя кимна.
— Вече сме в Стария свят. Познавам това място.
— Може пак да е илюзия, за да ни успокои, и преди да се усетим, отново да ни хване в капана си.
— Винаги ли трябва да подлагаш на съмнение думите ми! Почувствах го с моя Хан. Не е илюзия. Спасени сме. Долината и нейната магия останаха назад. Вече не може да ни направи нищо.
Ричард се запита дали е възможно и сестрата да е илюзия. Но в същия миг усети как чувството за опасност отшумява. Наведе се напред и гушна с две ръце топлия врат на Бони.
Високите хълмове, към които приближаваха, бяха голи. Не се виждаха дървета, имаше само треволяк и диви цветя. Тук-там на лъчите на слънцето проблясваха оголени скали. Усещаше се приятна топлина, а не изгарящата жега отпреди малко. Ричард се засмя, отдавайки се на удоволствието да усеща вятъра в лицето си.
Обърна се с широка усмивка към Сестра Вирна, но тя не му отговори със същото. Челото й беше смръщено, очите й внимателно оглеждаха пейзажа.
— По-добре запази усмивката си за друг път — сгълча го тя.
— Радвам се, че успяхме. Радвам се, че си жива, Сестро!
— Ако имаше най-малка представа колко съм ти ядосана точно в този миг, Ричард, нямаше да си толкова доволен, че съм с теб. Приеми съвета ми сериозно. Ще си направиш голяма услуга, ако точно сега си държиш езика зад зъбите.
Той само поклати глава.
Тридесет и трета глава
— Трябва да отрежеш цялата ми ръка!
Зед дръпна надолу ръкава на небесносинята сатенена роба, закривайки раната, която упорито не искаше да заздравее, и зеленикавата плът наоколо.
— Няма да отрежа ръката ти, Ейди, колко пъти трябва да ти го повтарям.
Той остави лампата върху нощната масичка, инкрустирана със сребро. На плота се виждаше подносът с остатъци от агнешко задушено и черен хляб. Запъти се към прозореца и леко повдигна с тънкия си пръст
