жени с родените с дарба момчета. Докато аз бих могъл да им покажа удоволствието от способностите им. Това е дарба. А те я третират като проклятие.
Тя погали опакото на ръката му с пръст.
— Виждам, че си си купил страхотен бастун.
Зед изсумтя.
— Направо изтръпвам, като си помисля колко ще ми вземе Мастер Хилман за него.
— А осигури ли ни транспорт?
Зед кимна.
— Един мъж на име Ахерн ще ни закара. По-добре се опитай да поспиш малко. Ще дойде да ни вземе три часа преди зазоряване.
Зед я погледна с усмивка.
— Ейди, докато стигнем в Никобарезе и се оправим, мисля, че е по-добре да бъдем много внимателни с използването на магията. И двамата. За да нямаме нови неприятности!
— Тук на сигурно място ли сме?
Една нежна ръка се протегна от мъглявината и я погали успокоително по бузата.
„На сигурно място си, Рейчъл. И двамата сте на сигурно място. Сега и завинаги. В безопасност сте.“
Тя се усмихна. Чувстваше се в безопасност. Повече от всякога. Не така, както се чувстваше обикновено с Чейс, а така, както се бе чувствала единствено в прегръдките на майка си. Никога преди не си бе спомняла майка си. Но сега си я спомни съвсем ясно. Спомни си нежните ръце, които я притискаха с любов към гърдите. Ужасният страх, който изпитваше непрекъснато, откакто се опитваха да догонят Ричард, започна да изчезва. Непосилната тревога за това дали ще успеят да го настигнат или не. Ужасът на хората, които се бяха опитали да ги спрат, битките, които беше водил Чейс, страшната гледка на кръвта, която беше видяла с очите си, цялата тази кръв… всичко започна да изчезва. Докато стоеше на брега на искрящото езеро, ръцете отново се протегнаха към нея. Заедно с тях усети как някой й се усмихва нежно и успокоително. Ръцете й помогнаха да разкопчае мръсната си, потна рокля и да я съблече. Потръпна при допира на плата до одрасканото по рамото й. Беше станало, когато един мъж, който ги преследваше, я бе ударил. Усмихнатото лице посърна, щом видя раната на рамото й. Нежен глас зашепна успокоителни думи. Светлите ръце я погалиха по рамото, а щом се отделиха от нея, раната я нямаше. Болката също.
„По-добре ли е така?“
Рейчъл кимна.
— Да, чудесно е. Благодаря ти!
Ръцете свалиха обувките и чорапите й. Тя седна на топлата скала и потопи крачета в топлата вода. Колко хубаво е да се изкъпеш, да се отървеш от прахта и потта! Ръцете отново се протегнаха и се опитаха да свалят огърлицата от врата й. Но веднага след това се отдръпнаха.
„Не можем да махнем това нещо. Трябва да ни помогнеш.“
През приятната топлина и сигурността на прекрасната земя наоколо, през удобството и спокойствието, които беше открила, през желанието й да направи онова, което нежният глас й нашепваше, тя чу още един. Гласа на Зед, който й припомняше, че не бива да дава Камъка на никого, по никаква причина. Че е изключително важно да го пази като очите си. Каквото и да стане. Тя вдигна поглед от водните кръгове, които правеше с краката си.
— Не знам как се сваля! Не може ли да остане така?
Усмивките се появиха отново, още по-нежни.
„Разбира се, че може, Рейчъл, щом така желаеш. Щом това ще те направи щастлива.“
— Искам да остане така. Това ще ме направи щастлива.
„Тогава нека бъде така. Сега и завинаги, ако пожелаеш.“
Тя се усмихна на сигурността и спокойствието и потъна в топлата вода. Беше толкова хубаво. Рееше се бавно. Чувстваше, че всичките й мъки падат заедно с прахта от телцето й. От време на време сигурността и спокойствието й се сменяха от чувство на тревога и неясен страх, но радостното усещане надделяваше и се засилваше все повече. Тя протегна ръце в чистата топла златиста вода и заплува към другия край на езерото, където си спомни, че бе останал Чейс. Откри го, потънал във водата почти до шията. Беше затворил очи и на лицето му грееше щастлива усмивка.
— Татко?
— Да, дъще — прошепна Чейс, без да отваря очи.
Рейчъл заплува около него. Той вдигна ръка и тя се гмурна под нея. Чудесно бе да чувства ръката му около раменете си. Това я успокояваше още повече.
— Татко, трябва ли някога да напуснем това място?
— Не, казаха, че можем да останем завинаги.
Детето се сгуши в Чейс.
— Толкова съм щастлива.
Тя заспа. Никога не бе спала по-пълноценно и дълбоко. Беше спокойна и защитена, не знаеше колко дълго бе спала. Когато се облече, дрехите й бяха чисти и изглеждаха като нови. Дрехите на Чейс също светеха от чистота. Затанцува в кръг с другите деца, чиито гласове и смехове огласяха всичко наоколо. Тя също започна да се смее, щастлива както никога преди. Когато огладняха, двамата с Чейс седнаха на тревата и се нахраниха до насита с всякакви вкусотии. Около тях продължаваха да се носят лъчезарните топли лица. Когато се измори, отново заспа — най-безгрижния сън през живота й. Най-после беше намерила спокойствие. Щом й се доиграеше, при нея идваха куп деца. Деца, които я обичаха. Всички я обичаха. И тя обичаше всички. Понякога се разхождаше сама. Слънцето просветваше през високите дървета. Вятърът полюшваше тревата по зелените поляни. Понякога се разхождаше с Чейс, който държеше ръката й. Толкова се радваше, че го вижда спокоен. Повече нямаше да се бие с никого. Той също беше на сигурно място. Казваше й, че най-после е намерил спокойствие. Понякога, докато се разхождаха, той й показваше горите, където според думите му бил израснал. Където си бил играл, когато бил колкото нея. Тя блажено се усмихваше на спокойствието в очите му. Обичаше го и мисълта, че и той, както и тя, най-после е намерил покой, я изпълваше с неизмеримо щастие.
Вдигна очи и тънките й устни се разтегнаха в лека усмивка. Не беше чула нито звук и нямаше нужда да се взира в тъмнината. Знаеше, че той е там, от другата страна на вратата. Знаеше откога е там.
Все още с кръстосани крака, тя леко се издигна с помощта на въздушна възглавница и се понесе над сламения под.
Прекършените ръце на момчето се олюляха покрай тялото му. Безжизнено, то се отпусна върху ръката й. В другата тя стискаше статуйката. Тя отпусна крака и докосна пода. Тялото на момчето се плъзна надолу и главата му се удари в пода с глух шум. След това изтропаха и безжизнените му ръце и крака. Дрехите му бяха мръсни. Отвратена, тя избърса ръце в полите си.
— Защо не влезеш, Джедидайа? — гласът й отекна в каменните стени. — Знам, че си тук, няма смисъл да се криеш. — Тежката врата бавно се открехна и една тъмна фигура се плъзна в стаята, осветена само от една-единствена свещ. Той спря и мълчаливо се загледа в очите й, в които портокаловата светлина бе започнала да избледнява, докато станат много светлосини с виолетови отблясъци.
Погледът му се спря върху статуйката в ръката й.
— Собственичката й ме изпрати да намеря това. Иска си я обратно.
Леката усмивка се появи отново.
— Нима? — Тя сви рамене. — Е, аз и бездруго свърших с нея. — Подаде му я. — Засега.
Лицето на Джедидайа беше напълно безизразно. Пое статуйката.
— Не й харесва да „вземаш на заем“ нещата й.
Тя прекара пръст по бузата му.
— Не на нея служа. Всъщност изобщо не ме интересува какво й харесва и какво не.
