— Би било по-мъдро от твоя страна да те интересува малко повече.
Усмивката й стана още по-широка.
— Така ли? Бих могла да я посъветвам същото. — Тя се извърна и посочи с ръка мъртвото тяло на пода. — Той притежаваше дарбата. — Строгите й очи се върнаха върху него, усмивката й изчезна, сякаш никога през живота й подобно нещо не бе докосвало устните й. Гласът й се превърна в отровен съсък. — Вече е моя!
По безизразното му лице се появи лека сянка на изненада.
— Да не мислиш, че вече ми е нужна онази церемония, Джедидайа? Онзи ритуал в Блатистите гори? — Тя бавно поклати глава. — Нищо подобно. Необходимо е само първия път, защото ние сме жени, а женският Хан не може да погълне мъжкия. — Гласът й се превърна в шепот. — Но само първия път. Сега, когато притежавам дарбата на един мъж, мога да приемам и на други без ритуала. — Лицето й беше съвсем близо до неговото. — Ти също, Джедидайа — каза тя. — С куилиона ти също можеш да го направиш. Ще те науча как става. Тооолкова е лесно. Аз просто му показах някои общи положения, за да се опитам да го накарам да види своя Хан — шепнеше в ухото му тя. — Но той не знаеше как да управлява дарбата си. Създадох празно пространство в куилиона. — Тя се отдръпна назад, за да погледне в очите му. — То изсмука живота от него. Изсмука дарбата му. Сега тя е моя. — Тя погледна към пода. — Не си спомням да съм го виждала преди. — Сестрата продължи да шепне на милиметри от ухото му: — Не си играй с мен, Джедидайа. Онова, което наистина искаш да разбереш, е къде съм го открила и ако притежава дарбата, защо Сестрите не са го намерили преди мен.
Той сви небрежно рамене.
— Ако е имал дарбата, защо не е с яка?
Тя килна главата си встрани.
— Защото още е твърде малък. Неговият Хан е прекалено слаб, за да бъде усетен от другите Сестри. — Тя килна глава на другата страна. — Но не и за мен. — Докосна носа си до неговия.
— Той беше тук, в града. Под носа им. Може би резултат от флирта на някое от твоите непослушни момчета.
— Много хитро. Спестява доклади и досадни въпроси.
Тя хвърли поглед към тялото на пода.
— Бъди добро момче и ме отърви от него. Намерих го в една съборетина край реката. Живееше в пълна мизерия. Отнеси го обратно там. Никой няма да заподозре нещо.
Той повдигна вежда.
— Искаш да почиствам след теб, така ли?
Тя прокара пръст по врата му, след това го плъзна по неговия Рада’Хан.
— Правиш сериозна грешка, Джедидайа, ако ме мислиш за обикновена Сестра. Сега имам мъжка дарба, точно като теб. И знам как да я използвам. Няма да повярваш колко много се увеличава силата ти, когато си погълнал чужд Хан.
— Изглежда, всичко си пресметнала. Всеки умен човек би внимавал с теб.
Тя го потупа по бузата.
— Умно момче си, Джедидайа. — Тя смръщи чело и плъзна ръце към кръста му. — Знаеш ли, Джедидайа, може да се мислиш за могъщ с дарбата си, но няма да е зле да имаш едно наум оттук нататък. Никой досега не те е предизвиквал да покажеш уменията си, да докажеш, че заслужаваш мястото си сред магьосниците тук. Но вече е на път нов. Скоро ще пристигне. Такъв като него не си виждал досега. Страхувам се, че може да не бъдеш повече гордостта на Двореца.
Изражението на лицето му не се промени, само бузите му пламнаха.
— Нали каза, че си съгласна да ми покажеш как става.
Тя пак прекара пръст по лицето му.
— Аха, аха. Но този тук е мой. Можеш да си избереш друг. Всяка дарба може да увеличи силата ти, но този е мой.
Джедидайа вдигна статуйката до лицето й.
— Тя може би ще има нещо предвид. Прави си собствени планове. За него.
Сестрата се усмихна с крайчеца на устата си.
— Знам. А ти ще се грижиш да съм добре информирана относно плановете й.
Джедидайа повдигна вежда.
— Нима имаш планове за мен?
Усмивката се разля по устните й.
— Много специални планове. — Ръцете й се плъзнаха по-надолу към бедрата му, усещайки силата на мускулестото му тяло под робата. — Ти можеш да използваш добре ръцете си. Да правиш разни неща. От метал. Има нещо, което искам да направиш за мен. Нещо, в което има и магия. Чувам, че това е един от талантите ти, свързани с дарбата.
— Искаш някакво украшение, някакъв амулет от злато или сребро?
— Не, скъпо момче. Нещо, което трябва да бъде изработено от стомана. Ще трябва да събереш стоманата от сто остриета на мечове. На специални мечове. Които ще си набавиш от оръжейната: от старите, от онези, които са били използвани преди много време. Които са пронизвали плът по време на битки.
Джедидайа повдигна вежда.
— И какво искаш да ти бъде изработено?
Тя плъзна ръце по вътрешната страна на бедрата му.
— Ще говорим за това по-късно. — Усмихна се на това колко бързо отвърна той на докосването й.
— Сигурно си самотен, откакто Маргарет замина надалеч. Много самотен. Мисля, че имаш нужда от приятел, който да те разбира. Знаеш ли, Джедидайа, че мъжкият Хан ми помогна да разбирам по-добре мъжете? Сега те виждам в нова светлина. Мисля, че ще бъдем много специални приятели. Като специален приятел ще получиш награда, преди да си изпълнил задачата си. — Тя насочи магията си към него и я фокусира там, където беше необходимо. Усмивката й стана още по-широка, а главата й се отпусна назад.
Той затвори очи и простена. След малко се чу тежкото му дишане. Плъзна ръце по гърба й. Притисна я към тялото си и впи устните си в отворената й уста. Тя блъсна мъртвото тяло, за да не им пречи, и се излегна върху покрития със слама под.
Тридесет и шеста глава
Лакомецът бавно се приближаваше към Ричард. Стрелата дебнеше едрата тъмна глава да се повдигне. Зад лявото си рамо чу ниско ръмжене.
— Тихо! — изсъска Ричард.
Малкият млъкна. Главата на лакомеца се повдигна. Стрелата изсвистя във въздуха. Малкият проследи движението на стрелата, като не преставаше да подскача нетърпеливо.
— Чакай! — прошепна Ричард. Зверчето замръзна на място. Стрелата намери целта си и се чу глух шум. Малкият изсумтя от радост. Разтвори криле и заподскача още по-високо. Извърна глава към Ричард, който се наведе и го тупна с пръст по носа.
— Добре, но да ми върнеш стрелата.
Съгласявайки се бързо, малчото се вдигна във въздуха. Ричард се взря в слабата утринна светлина и видя как зверчето се спуска яростно към поваленото животно, като че ли то можеше да му избяга. Размаха нокти във въздуха. Тъмният силует се сниши над земята с прибрани крила и се нахвърли върху плячката с грухтене и ръмжене, яростно разкъсвайки мъртвата плът. Ричард извърна глава от не особено приятната гледка и погледна просветляващото небе. Сестра Вирна скоро щеше да се събуди. Въпреки протестите й, че не е необходимо, той продължаваше да стои на пост. Сестрата най-накрая отстъпи, но той знаеше, че му е ядосана. Откакто предния ден излязоха от Долината, бе още по-ядосана. Беснееше мълчаливо.
Ричард хвърли поглед към малкото и видя, че все още яде. Как беше успял да ги последва през Долината на изгубените, това не можеше да си обясни. Знаеше, че е грешно да му осигурява храна, но се чувстваше отговорен за него. Всяка нощ, когато заставаше на пост, зверчето идваше при него и Ричард му
