неща, за които искаше да я разпита.
— Изписа ли вече оная малка книжка? Скоро не съм те виждал да пишеш вътре.
— Изпратих съобщение вчера, че сме преминали през Долината. Нямаше какво друго да пиша, това е всичко. В книгата има магия, която изтрива старите съобщения. Изтрих всичко, освен две страници. С онова, което добавих вчера, страниците станаха три.
Ричард откъсна залък хляб.
— Коя е Прелатът?
— Тя отговаря за Сестрите на светлината. Тя е… — Сестрата присви очи. — Никога не съм я споменавала пред теб. Откъде знаеш за съществуването й?
Ричард близна трохите от дланта си.
— Прочетох за нея в книжката ти.
Ръката й се стрелна към колана, за да потърси книжката. Беше на мястото си.
— Чел си личните ми бележки. Нямаш право! Ще…
— Тогава беше умряла.
Сестра Вирна сви устни, а той продължи.
— Когато те убих… добре де, убих твоето привидение, книгата падна на земята. Прочетох какво пише вътре.
Тя стисна зъби.
— Имаше само две изписани страници, точно както в истинската книга. Преди да излезем от Долината и да добавиш третата, бяха само две.
Тя го погледна. Той продължаваше да дъвче.
— Просто привидения, Ричард!
Той вдигна очи.
— На едната страница пишеше: „Аз съм Сестра на светлината, натоварена с грижите за това момче. Тази задача е извън всякакъв разум, ако не напълно неизпълнима. Настоявам да ми бъдат разтълкувани указанията. Настоявам да ми бъде обяснено от коя инстанция идват те. Ваша в служба на светлината, Сестра Вирна Совънтрийн.“ На другата пишеше: „Ще правиш онова, което ти е заповядано. В противен случай ще понесеш последствията от действията си. Никога повече не си позволявай да искаш обяснение за заповедите на Двореца. Собственоръчно: Прелатът.“
Лицето на Сестрата отново загуби цвета си.
— Не е твоя работа да четеш нещо, което принадлежи на друг.
— Казах ти вече — тогава беше умряла. Какви указания са ти били дадени, та толкова много си се ядосала?
Лицето й постепенно почервеня.
— Това са процедурни въпроси. Не би могъл да го разбереш. Пък и изобщо не е твоя работа.
Ричард повдигна вежда.
— Не е моя работа ли? Твърдиш, че само се опитваш да ми помогнеш, макар че си ме взела за затворник, а отгоре на това казваш, че не е моя работа! Нося тая яка около врата си, нараняваш ме с нея, можеш дори да ме убиеш, а ми казваш, че не е моя работа. Искаш да изпълнявам нарежданията ти, да ги приемам на доверие, макар че тази вяра е разклатена от всяко ново нещо, което откривам. И пак ми казваш, че не е моя работа. Твърдиш, че привиденията, които съм видял, не принадлежат на реалността, макар да открих, че е точно така. И това също не е моя работа, така ли?
Сестра Вирна мълчеше. Гледаше го, без да показва чувствата си. Гледаше го, помисли си той, като бръмбар в кутийка.
— Сестро Вирна, би ли ми отговорила на един въпрос?
— Стига да мога!
Той протегна крака и се опита в тона му да няма враждебност.
— Когато ме видяхте за пръв път, бяхте изненадани, че съм мъж, а не дете.
— Точно така. В Двореца има хора, които усещат, когато се роди някой с дарба. Но ти беше скрит от нас, затова ни отне много време да те намерим.
— Но нали ми каза, че си прекарала повече от половината си живот извън двореца, за да ме търсиш. Щом си прекарала двайсетина години в търсене, как си могла да очакваш, че ще съм дете? Би трябвало да предположиш, че ще съм пораснал. Освен ако не си знаела, че съм бил роден и не си започнала да ме търсиш много преди някой в Двореца да е усетил съществуването ми.
Тя отговори с глух, едва доловим глас, внимателно подбирайки думите си.
— Прав си. Това се случва за пръв път досега.
— Тогава какво ви е накарало да тръгнете да ме търсите, след като никой още не е бил усетил, че се е родил човек с дарба?
Тя продължи внимателно да обмисля отговорите си.
— Нямахме представа кога точно ще се родиш, но знаехме, че това ще стане. Така че ни изпратиха да те търсим.
— Откъде знаехте, че трябва да се родя?
— За теб се говореше в едно пророчество.
Ричард кимна. Искаше му се да научи повече за това пророчество, защо в Двореца са решили, че той е толкова важен, но не желаеше да изгуби нишката, по която вече бе тръгнал.
— Значи сте знаели, че може да минат много години, преди да ме откриете, така ли?
— Да. Ние не знаехме кога точно ще се родиш. Можахме да стесним вероятното време в рамките на няколко десетилетия.
— Как стана изборът на Сестрите, които бяха изпратени да ме търсят?
— Избра ни Прелатът.
— Вие нямате глас в това, така ли?
Тя се стегна, сякаш всеки миг очакваше на врата й да вържат клуп, но не се стърпя и отново изрази на глас онова, в което вярва.
— Ние служим на Създателя. Нямаме причина да възразяваме, когато ни е поставена задача. Този Дворец е създаден единствено в помощ на родените с дарбата. Да бъде избрана да спаси някой, който притежава дарбата, е наистина огромна чест за всяка Сестра.
— Значи никоя Сестра преди това не е трябвало да изгуби толкова години от живота си за спасението на роден с дарбата?
— Точно така. Досега не съм чувала да е отнемало повече от година. Но аз знаех, че в този случай издирването може да продължи десетилетия.
Ричард се усмихна победоносно. Пое дълбоко въздух.
— Сега разбирам.
Тя присви очи.
— Какво разбираш?
— Разбирам, Сестро Вирна, защо се отнасяш с мен по този начин. Разбирам защо през цялото време сме в борба един с друг, защо непрекъснато се държим за гушите. Разбирам защо ме презираш, защо ме мразиш!
— Не те мразя, Ричард! — Тя изглеждаше като човек, попаднал в капан, чиято врата ще хлопне всеки миг зад гърба му.
Ричард кимна и хлопна тази врата.
— Напротив, мразиш ме, и аз не те обвинявам за това. Разбирам те. Трябвало е да напуснеш Джедидайа заради мен.
— Ричард, не си позволявай да ми говориш с…
— Презираш ме заради това, а не заради случилото се с другите две Сестри. Всичко е заради Джедидайа. Ако не е трябвало да тръгнеш да ме търсиш, и досега да си с него. Щяхте да прекарате заедно тези двайсет години. Ти си пожертвала любовта на живота си, за да изпълниш омразна за теб задача. Изпратили са те. Не си имала друг избор, освен да изпълниш дълга си, който ти е коствал любовта и евентуалните деца. За всичко това съм виновен аз и затова ме мразиш.
Сестра Вирна не помръдваше. Не можеше да каже нито дума. Накрая прошепна едва.
