— Ти наистина си Търсач.
— Съжалявам, Сестро Вирна!
— Не е нужно, Ричард! Ти дори не знаеш какво говориш! — Тя бавно взе заека от огъня и го погледна с невиждащи очи. — Да приключваме със закуската. Чака ни път.
— Добре. Но искам да помислиш за това, Сестро. Не съм виновен аз. А Прелатът. Би трябвало да спреш да ме обвиняваш.
Тя отвори уста, за да каже нещо, но само извади кожения мях с водата и дълго пи. Когато свърши, задъхано избърса с ръкав мокрите си устни. Леденият й поглед се спря върху очите му.
— Скоро, Ричард, ще стигнем в Двореца. Но първо ще трябва да минем през владенията на един много опасен народ. Сестрите имат споразумение за преминаване с тях. Ще трябва да направиш нещо за тях. Задължен си, иначе ще си имаме много неприятности.
— Какво трябва да направя?
— Трябва да убиеш някого за тях.
— Сестро Вирна, казах ти вече. Няма да…
Тя го прекъсна с ръка.
— Този път няма да ти позволя да развъртиш брадвата над главата си, Ричард — прошепна тя. — Нямаш представа до какво би могло да доведе това. — Тя се изправи на крака. — Приготви конете. Тръгваме.
— Няма ли да закусиш? — попита Ричард.
Тя не му отговори, само мина покрай него.
— Във всеки спор участват поне двама души, Ричард. Ти винаги си ми сърдит за нещо, възразяваш на всичко, което ти кажа. Презираш ме. Мразиш ме, защото мислиш, че аз съм тази, която е сложила яката около врата ти. Но не съм аз и ти го знаеш. Калан те накара да я сложиш. Заради нея носиш Рада’Хан. Ако не беше тя, сега нямаше да си с мен и да ме мразиш толкова. Но искам да помислиш за това, Ричард, че за всичките ти беди не съм виновна аз. А Калан. Може пък да е имала сериозна причина да поиска това от теб. Може би го е направила заради теб. При всички положения би трябвало да спреш да ме обвиняваш.
Ричард се опита да преглътне, но не можа.
Тридесет и седма глава
През гъстите дървета, разпрострели се чак до билото на планината, се процеждаше кървавочервената светлина на залеза. Зелените й очи се взираха в добре прикритите предни постове. Разстоянието помежду им е доста голямо, помисли си тя. В противен случай досега да са я забелязали. Мерна дългите прави редици от палатки, които заемаха почти цялата долина. Най-много пет хиляди души, каза си тя. Конете бяха завързани вляво от нея, близо до каруците с припаси. В далечината се виждаха тоалетните, скрити в снега. Кухненските каруци бяха спрени между войниците и продоволствените каруци. Лагерът се приготвяше за нощта. Над палатките на командирите се развяваха пъстри бойни знамена. Това май беше най-подредената армия, която някога е виждала. Галеанците имаха вкус към реда.
— Изглеждат добре — каза тихо Чандален. — За мъже, които скоро ще бъдат изклани.
Двамата братя се изкикотиха нервно в знак на съгласие. Калан кимна разсеяно. Тази сутрин успяха да видят армията, която тези мъже се опитваха да настигнат. За разлика от Галеанците, които наблюдаваха сега, онези не бяха нито спретнати, нито чисти. Редиците им не бяха стройни и подредени. И предните им постове не бяха разположени на такова голямо разстояние един от друг. Въпреки това Чандален и братята успяха да пробият достатъчно навътре, за да може тя да види онова, което я интересуваше, да прецени броя им. Най-вероятно бяха около петдесет хиляди. Калан въздъхна дълбоко и от устата й излезе малко бяло облаче, което се понесе из студения въздух.
— Трябва да сложа край на това. — Тя метна лъка и раницата на гърба си. — Слизаме долу.
Чандален, Приндин и Тосидин я последваха в пухкавия сняг. Беше им отнело повече време, отколкото тя предполагаше, за да настигнат Галеанците. Снежна буря високо горе в прохода Джара ги бе принудила да останат два дни в прикритието на един хралупест бор. Тези дървета винаги й напомняха за Ричард. Докато лежеше в хралупата, загърната в пелерината си, заслушана във воя на бурята, тя непрекъснато мислеше за него — и насън, и наяве. Беше бясна, задето трябваше да губи ценно време по пътя си към Ейдиндрил, за да настигне тези самоубийци, тръгнали да отмъщават на огромната и силна армия, унищожила Ебинисия. Но като Майка Изповедник не можеше да допусне пет хиляди души да отидат на явна смърт. Трябваше да ги спре, преди да са настигнали другата армия. Не им оставаше много. Вероятно утре щяха да са вече там. Щом четиримата се приближиха до постовете, се чу сигнал за тревога. Виковете отекнаха надалеч, повтаряни от пост на пост. Чу се отваряне на палатки, мъжете се втурнаха навън. В студения въздух отекна звън на метал. През снега се спуснаха мъже с копия в ръце. Други заемаха позиции с лъкове в ръце. Стена от неколкостотин мъже застана между Калан и палатките на командния състав. Отвсякъде прииждаха все нови и нови мъже, като някои се дообличаха пътьом и крещяха на другарите си в палатките.
Калан и тримата й спътници спряха. Тя стоеше, вдигнала високо глава, спокойна. Зад нея Чандален, Приндин и Тосидин се подпираха леко на копията си. От най-голямата палатка излезе мъж с тежка кафява пелерина и си проправи път между строените мъже. Двама други го настигнаха и тръгнаха заедно с него. Щом се приближиха, Калан разпозна ранга му. Беше капитан, а двамата край него — лейтенанти. Застанаха пред нея, а тя свали яката на пелерината си и тежката й коса се разпръсна върху бялата вълча кожа.
— Какво е… — Очите на капитана постепенно се отвориха широко. Той и другите двама паднаха на колене. Всички останали, докъдето поглед стигаше, направиха същото и останаха така с наведени глави. Настъпи пълна тишина. Тримата Кални се спогледаха в недоумение. Никога не бяха виждали как други народи, освен Калните, приветстват Майката Изповедник. Чуваше се само сухото пукане на замръзнали клони, полюшвани от ледения вятър.
— Станете, деца мои.
Последван от лейтенантите, капитанът се изправи. След тях и всички останали. Вече прав, той се поклони още веднъж галантно, навеждайки се от кръста. Изправи се с горда усмивка.
— Майко Изповедник, каква чест!
Калан огледа с невярващи очи квадратната му челюст, чупливата светлокафява коса, бистрите сини очи, младото красиво лице.
— Та ти си още дете — прошепна тя и плъзна поглед върху стотиците, върху хилядите бистри очи, всичките вперени в нея. Примигна насреща им. Усети как лицето й пламва. Сви юмруци, трепереща от гняв.
— Та вие сте деца! Всички вие сте деца!
Капитанът посочи към хората си с объркан поглед, в който имаше и малко обида.
— Майко Изповедник, макар и да сме толкова млади, всички ние сме войници от Галеанската армия.
— Всички вие сте деца! — прошепна тя. — Деца!
Всичко наоколо отново потъна в пълна тишина. Повечето от тях бяха петнайсет-шестнайсетгодишни. Някои от тях не можеха да скрият любопитството си и гледаха открито Чандален, Приндин и Тосидин. Никога досега не бяха виждали такива като тях.
Калан хвана под ръка капитана и го дръпна настрани, след което се обърна към лейтенантите.
— Вие двамата елате с нас — после извика към останалите. — Можете да се връщате към задълженията си.
Капитанът даде знак и всички мечове се прибираха в ножниците, стрелите — в колчаните. Щом стигнаха до дърветата, тя застана до един дънер и пусна ръката му с гневно движение. След това се отпусна на покрития със сняг дънер като на трон. Скръсти ръце. Чандален стоеше от дясната й страна, а Приндин и Тосидин от лявата. Те забиха копията пред ботушите си и зачакаха в пълна тишина. Калан проговори през зъби.
— Как се казвате, капитане?
Той нервно попипваше едно копче на униформата си.
— Брадли Райан. — Сините му очи я погледнаха. — Капитан Брадли Райан, Майко Изповедник. — Погледна надясно, а после и наляво. — Това са лейтенант Нолан Слоун и лейтенант Флин Хобсон.
