смърт. Видя смърт, донесена от Пазителя на отвъдния свят в света на живите с такава похотлива страст, от която кръвта замръзна в жилите й.
Пророчеството отново я запрати някъде напред. Видя огромна тълпа. На голяма платформа в центъра й стоеше Майката Изповедник. Всички хора бяха в приповдигнато, празнично настроение. Това бе радостното събитие, за което говореше пророчеството от правилното разклонение. Онова, което трябваше да се изпълни, за да бъде спасен светът от царството на вечния мрак. Сестра Маргарет се остави на празничното настроение на тълпата. Почувства как в душата й покълват зрънцата на надеждата, запита се дали мъжът, когото Майката Изповедник обича, е същият, за когото щеше да се омъжи. И дали това е щастливото събитие, за което говореше пророчеството, което трябваше да донесе радост на хората. От цялото си сърце искаше да е така. Но нещо не беше наред. Горещата радост на Маргарет изведнъж охладня и само след миг през тялото й минаха ледени тръпки. С нарастващо притеснение видя, че ръцете на Майката Изповедник са вързани, а до нея стои друг мъж, не онзи, когото тя обича. Този тук бе с черна качулка, с огромна брадва в ръце. Притеснението на Маргарет прерасна в нечовешки ужас. Една ръка блъсна Майката Изповедник на колене, сграбчи я за косата и залепи главата й на пъна. Косата й бе къса, а не дълга и разкошна като преди миг, но Маргарет знаеше, че става въпрос за същата жена. От затворените очи на Майката Изповедник се стичаха сълзи. Бялата й рокля проблясваше на силната слънчева светлина. Маргарет не можеше да си поеме дъх.
Огромната брадва се издигна във въздуха. Острието блесна на слънцето и се стовари тежко върху ешафода. Маргарет изохка. Главата на Майката Изповедник се изтърколи в прахта. Тълпата крещеше неистово от радост. От обезглавеното, безжизнено тяло, което се строполи на земята, бликна кръв. Около него се събра локва бистра кръв, която боядиса бялата рокля в червено. Толкова много кръв! Тълпата крещеше въодушевено.
Маргарет изхлипа. Още малко и щеше да повърне. Залитна напред и Натан я хвана в последния момент. Не можеше да стои на краката си, плачеше и стенеше. Той я притисна бащински до себе си, сякаш бе изплашено малко момиченце.
— Ах, Натан, нима това е събитието, което ще донесе радост на хората? Това ли трябва да стане, за да бъде спасен светът на живите.
— Да — тихо каза той. — Почти всички пророчества от правилното разклонение също се разклоняват. За да бъде спасен светът на живите от Пазителя на отвъдния свят, всяко събитие трябва да си дойде на мястото. В това пророчество хората трябва да ликуват пред смъртта на Майката Изповедник, защото по другото разклонение се стига до вечния мрак на отвъдния свят. Защо е така — не знам.
Маргарет се бе сгушила в силните му плещи и неудържимо плачеше.
— О, Създателю, имай милост към бедното си дете, дай му сила.
— Когато става въпрос за борба с Пазителя, няма място за капчица милост.
— Ах, Натан, чела съм пророчества за хора, които ще умрат, но тогава всичко е било само думи. А сега картината прониза сърцето ми като стрела.
Той я потупа по гърба, все още притискайки я до себе си.
— Знам. О, колко добре го знам!
Маргарет се изправи, бършейки сълзите си.
— Това ли е вярното пророчество, дошло след разклонението днес?
— Да.
— Всеки път ли виждаш така пророчествата?
— Да. Така ми се явяват. Както ти показах току-що. Чувам и думи, но те са, за да бъдат записани, така че онези, които не бива да виждат пророчеството, да не могат да зърнат истинската картина. Които обаче са призвани да я видят, ще могат да го сторят, щом прочетат думите. Никога досега не бях показвал някому пророчества.
— Тогава защо го показа на мен?
Той спря върху нея тъжните си очи.
— Маргарет, ние сме във война с Пазителя. Би трябвало да знаеш колко е сериозно това.
— Винаги сме били във война с Пазителя.
— Мисля, че този път е по-различно.
— Трябва да кажа на другите. Трябва да им кажа какво можеш да им покажеш. Трябва да ни помогнеш да разгадаем пророчествата.
— Не. На никой друг няма да покажа онова, което показах на теб. Независимо от болката, която вероятно ще поискат да ми причинят. Няма да го направя. Никога вече, на никоя друга Сестра няма да покажа това, което показах на теб.
— Но защо?
— Защото вие не сте създадени да ги виждате. Вие трябва само да ги четете.
— Но това не може…
— Повярвай ми, не трябва да ги виждате, също както често ми повтаряте, че обикновените хора не са създадени да ги чуват.
— Но пророчествата биха могли да ни помогнат.
— Ще ви помогнат толкова, колкото помогнаха на онова момиче, на което веднъж разказах едно. Или на хилядите, които загинаха впоследствие. Точно както вие ме държите тук като затворник, за да не могат другите да чуват онова, което не е създадено за техните уши, така и аз би трябвало да държа всеки друг, освен пророците, в плен на собственото му невежество. Такава е волята Му, а той ни е дал дарбата и всичко останало. Ако Той искаше, щеше да ви даде заедно с дарбата и това. Но не е.
— Натан, ако не аз, другите ще се опитат да те принудят да им разкриеш пророчествата.
— Няма да го направя. Независимо от всичко, което биха могли да ми причинят. По-скоро ще умра в ръцете им, отколкото да го направя — той наклони глава към нея. — А те не биха опитали, освен ако ти не им кажеш.
Тя го погледна и за първи път го видя по различен начин. В Двореца се считаше, че няма по-непочтен човек от него. Той бе единственият, комуто никога никой не смееше да вярва. Всички останали казваха истината за дарбата и способностите си и всички знаеха, че Натан лъже, знаеха, че не им казва всичко, което знае. Тя винаги се бе питала какво ли знае той. На какво е способен.
— И дума няма да излезе от устата ми за онова, което ми показа. Докато съм жива.
Той затвори очи и кимна.
— Благодаря ти, дете.
Някои Сестри биха го наранили, ако ги наречеше така. Но не и тя. Тя се изправи и приглади роклята си.
— На сутринта ще разкажа на хората в подземията, че се е появило разклонено пророчество. Ще им разкажа и пророчествата и от лъжливото, и от правилното разклонение. Ще им кажа да направят всичко, което е по силите им, за да ги разгадаят.
— Така и трябва да бъде.
Тя прибра в чекмеджето писалката, мастилото и кутийката с пясък.
— Натан, защо искаше Прелатът да дойде? Не си спомням да си я викал някога преди.
Когато вдигна глава, тя срещна студения му поглед.
— Това също, Сестро Маргарет, не е нещо, което би трябвало да знаеш. Би ли искала да ми причиниш болка, за да ме принудиш да ти кажа?
Тя взе Книгата с пророчествата от писалището.
— Не, Натан, не бих ти причинила болка.
— В такъв случай би ли предала на Прелата едно съобщение?
Тя кимна и избърса сълзите, които все още пареха в очите й.
— А ще пазиш ли и тази тайна, докато си жива. Ще ми обещаеш ли, че няма да кажеш за това съобщение никому другиму освен на Прелата?
— Щом така желаеш, макар че не виждам смисъл от това. Можеш да се довериш на Сестрите…
— Не, Маргарет, чуй ме. Когато става въпрос за война с Пазителя, не бива да се доверяваш на никого. Аз поемам огромен риск, като се доверявам на теб и на Прелата. Не вярвай на никого — Сбърчените му вежди му придаваха страховито изражение. — Само онези, на които се довериш, биха могли да те
