на земята.
Лилиана разсече с лекота клони, дебели колкото ръката му, и си проправи път към него. Той успя да се изправи. Продължиха битката сред дърветата.
Без да спират да си нанасят удари, започнаха да се спускат по стръмен хълм. Тя се биеше бясно, но без стил. Той нямаше представа защо му хрумна това. Сигурно духовете му го бяха подсказали.
Начинът, по който използваше меча си — като се завърташе и нанасяше удари, — я оставяше незащитена за част от секундата, през което време той можеше да контраатакува. Възползва се от това и проби защитата й, но тъкмо преди да нанесе решаващия удар, тя се изплъзна от острието му. Нещо я защитаваше. Използваше магия, която той не разбираше.
Ричард беше изтощен и единствено магията на меча го караше да продължава. Лилиана дори не се бе задъхала.
— Не можеш да ме победиш, Ричард. Мой си.
— Защо го правиш? Последната битка няма да е ваша!
— Аз ще си получа наградата!
Той се пъхна зад едно дърво миг преди острието й да се стовари върху него. Разхвърчаха се трески.
— Ако помогнете на Пазителя да избяга, той ще погълне целия живот.
— Така ли мислиш? Грешиш. Той ще възнагради онези, които му служат. Ще ми даде неща, които Създателят никога не би ми дал.
Ричард се опита да я намушка, но острието му се плъзна встрани.
— Той ви лъже!
Нейното острие профуча покрай лицето му. Спокойните й, премерени атаки бяха безмилостни.
— Ние имаме споразумение. Скрепено с моята клетва.
— И ти вярваш, че той ще удържи на думата си?
— Тръгни с нас, Ричард, и ще ти покажа славата, очакваща онези, които му служат. Можеш да живееш вечно!
Ричард скочи върху един камък.
— Никога!
Тя го погледна хладно.
— Мислех, че ще ми достави удоволствие, но започвам да губя търпение. — Лилиана вдигна ръка. От пръстите й изскочиха виещи се светкавици, които не приличаха на нищо, което той бе виждал до момента.
Бяха черни.
Вместо сноп светлина и топлина видя пред себе си неописуема празнота, черна като нощния камък, като кутиите на Орден, като вечната смърт. Мъглявата, осветена от луната гора изглеждаше като слънчев ден в сравнение с тази светкавица.
Ричард разбра — това бе Субстрактивна магия.
Лилиана запрати светкавицата към камъка, на който бе стъпил Ричард. Тя с лекота разряза масивната структура на две, като по средата се образува празно пространство. Горната половина, върху която бе стъпил Ричард, се стовари върху долната.
Дърветата зад него, дори някои от доста отдалечените, бяха повалени по същия начин. Ричард загуби равновесие и падна, затъркаля се надолу по хълма, но успя да се задържи и се обърна по гръб.
Лилиана беше до него и държеше меча си с две ръце. По погледа й разбра, че се готви да отсече краката му. Вцепени се, когато видя, че мечът й се спуска надолу. Това, което беше използвал досега в боя, се бе оказало недостатъчно. Трябваше да направи нещо друго, иначе щеше да умре. Острието на меча проблесна на лунната светлина. Той освободи онова, което беше вътре в него, дарбата си. Трябваше да измисли нещо. Това беше единствената му възможност. Откри центъра на равновесието в себе си и го призова.
Видя Меча на истината да се издига нагоре, стискайки го здраво с ръце. От усилието кокалчетата му побеляха. Мечът засия с матова бяла светлина.
С всички сили насочи острието към Лилиана. Мечът я разсече, тя се подпря на своето оръжие и това я задържа изправена още миг. Устата й увисна, мечът падна настрани в тревата. Бледосините й очи се вдигнаха към него.
— Прощавам ти, Лилиана — прошепна Ричард.
Ръцете й започнаха да треперят, очите й се изпълниха с ужас. Опита се да каже нещо, но от устата й излезе само кърваво балонче.
Чу се ужасен трясък, но вместо светкавици всичко потъна в непрогледен черен мрак. Някаква сила във въздуха накара сърцето му да спре. Когато мракът се вдигна, лунната светлина му се видя ослепителна. Лилиана беше мъртва. Ричард знаеше, че Пазителят я е прибрал при себе си.
Преди беше призовавал бялата магия на меча, знаейки добре какво означава тя. Сега послуша Натан и позволи на инстинкта и дарбата си да я повикат. Изненада се, че не го направи съзнателно. Нещо вътре в него му подсказа, че трябва да направи точно това, за да се пребори с омразата, изпълваща сърцето на Лилиана. Остана изумен от случилото се. Погледна тялото на Лилиана и издърпа меча си от него.
Беше й повярвал. Беше й се доверил почти изцяло.
Изведнъж осъзна, че се бе върнал на изходна позиция — яката все още бе около врата му и той нямаше никаква представа как да я махне от там. С яката или без нея, трябваше да преодолее бариерата, която го задържаше тук. Реши да отиде до Двореца да си прибере нещата и след това да търси начин да премине през невидимите стени.
Докато избърсваше меча си в дрехите й, си припомни как го бе видял в средата на поляната, на доста голямо разстояние от себе си. И как бе успял да го извика при себе си заедно с магията. Нямаше представа как го направи. Мечът се бе издигнал във въздуха и бе паднал в ръката му.
Остави го на земята и опита да го направи отново. Гневът и яростта изпълниха тялото му както винаги. Протегна ръка и пожела острието да дойде при него. То не помръдна от земята. Колкото и да опитваше, нищо не се получаваше.
Озадачен, върна меча в ножницата. Вдигна от земята меча на Лилиана и строши острието в коляното си. Когато го захвърли встрани, нещо бяло в края на поляната привлече вниманието му.
Беше горната половина на разложен труп, от който бяха останали единствено бели кости. Помисли си, че е възможно животните да са изяли останалото, но скоро откри и краката, захвърлени на известно разстояние. Около тях се виждаха останки от рокля, същата като тази върху горната половина на трупа.
Ричард коленичи и огледа горната част на разложеното тяло. Не беше докосвано от животни. Не се виждаше никаква следа от зъб. Беше си така, както бе паднало.
Смръщи чело. След малко установи, че краката са били отсечени. Никога не бе виждал натрошени по този начин кости. Като че ли жената е била все още жива, когато е станало всичко.
Отново коленичи. Гледаше и се чудеше. Явно не бе умряла от естествена смърт. Някой я беше убил. Някой, когото той познаваше. Магия.
— Кой направи това с теб? — прошепна Ричард към тялото.
Изведнъж костта на едната ръка бавно се вдигна във въздуха. Пръстите се разтвориха. На земята падна фина верижка.
Ричард замръзна на място с настръхнала коса. Внимателно вдигна верижката. На нея бе окачено нещо. Вдигна го към себе си и на лунната светлина видя златен символ — „Дж“.
— Джедидайа — прошепна той, без да знае какво му подсказа да го направи.
Шестдесет и шеста глава
Когато наближи двореца, Ричард забеляза голямо оживление върху каменния мост. Тълпата се беше насъбрала и гледаше надолу към ледените води на реката. Продължи напред и видя Паша, наведена над каменния парапет, да се взира във водата.
— Какво става? — попита я Ричард, когато се доближи до нея. Тя се обърна, щом чу гласа му, и започна да трепери.
