отстраняваше малките отломки, затрупали дребната жена. Беше притисната към най-долната етажерка на стената. Навсякъде по нея имаше кръв.
Когато Ричард нежно я повдигна, тя простена. Едва ли й оставаше много.
— Трябва да намерим помощ — каза той.
Сестра Вирна простря ръце над тялото.
— Ричард, тя е много зле. Чувствам някои от раните й. Повече са, отколкото мога да поема. Пък и се съмнявам, че изобщо някой ще може.
Ричард я повдигна на ръце.
— Не мога да я оставя да умре. Ако някой може да й помогне, това е Натан. Да вървим!
Около тях се разтичаха Сестри и стражи, чули оглушителния шум от силата на Сестра Улиция. Ричард не губи нито миг в обяснения. Беше се устремил към покоите на Натан и нищо не можеше да го спре. Опитваше се да държи Ан колкото се може по-нежно, докато тича, но по стоновете й можеше да разбере, че й причинява болка.
Натан ги чу да го викат и дойде откъм градината си.
— Какъв е този шум? Какво става?
— Ан. Ранена е много тежко.
Натан ги въведе в спалнята си.
— Знаех си, че тази твърдоглава жена ще си намери майстора.
Ричард внимателно положи Прелата на леглото и застана наблизо, докато Натан разпери пръсти над тялото й, за да види какви са пораженията. Сестра Вирна стоеше на прага и наблюдаваше.
Натан нави ръкавите си.
— Много е сериозно. Не знам дали ще мога да й помогна.
— Натан, трябва да опиташ!
— Разбира се, че ще опитам, момчето ми. Вие двамата чакайте отвън. Ще отнеме известно време. Поне час-два, преди да разбера дали онова, което ще направя, ще е достатъчно. Оставете на мен. Няма с какво да ми помогнете.
Сестра Вирна стоеше неподвижно, изправила гръб, докато Ричард кръстосваше напред-назад.
— Ричард, защо се тревожиш толкова за Прелата? Тя се разпореди за залавянето ти, при положение, че можеше да не слага яка на врата ти.
Ричард прокара пръсти през косата си.
— Може би защото е имала възможност да ме прибере още докато съм бил малък, но не го е направила. Оставила ме е да отрасна с родителите си. Да се радвам на любовта им. Какво по-ценно може да има в този живот, от това да бъдеш отгледан с любов? Тя би могла да ми отнеме и това. Но не го е направила.
— В такъв случай се радвам, че не си й сърдит.
Ричард продължаваше да крачи напред-назад, потънал в размисъл. След малко спря.
— Сестро, не мога да стоя тук и да не правя нищо. Ще говоря със стражите. Трябва да разберем къде са тези мои учителки и какво правят. Сигурен съм, че войниците ще го направят за мен.
— Това вероятно не би навредило. Върви да говориш с тях. Така времето ще мине по-бързо.
Ричард тръгна по мрачните дълги коридори, потънал в мисли. Трябваше да намери Сестрите Тови, Сесилия, Мериса, Ничи и Армина. Всяка от тях, ако не всичките, можеше да се окаже Сестра на мрака. Никой не знаеше каква ще бъде следващата им стъпка. Може би всички те вече го търсеха. Може би всички те…
Пронизваща болка го повали на земята. Сякаш го бяха ударили с копие през лицето. С мъка се изправи на крака. Всичко пред очите му танцуваше и се въртеше. Вдигна ръка към лицето си да провери за кръв, но не напипа нищо мокро.
Следващият удар го улучи в тила. Той залитна напред и падна, като в последния момент успя да се подпре на ръцете си. Отново се изправи, този път още по-трудно. Вече не знаеше къде е. Мислите му течаха бавно като мътна кал. Опитваше се да разбере какво става.
Над него се бе надвесила тъмна сянка. След известно време, полагайки неимоверни усилия, Ричард успя да се изправи. Искаше да вземе меча си, но не можеше да си спомни с коя ръка трябваше да го направи. Движеше се като на забавен каданс.
— На разходка ли си тръгнал, селяко?
Ричард вдигна очи и видя Джедидайа, застанал над него с пъхнати в противоположните ръкави на робата си ръце. На лицето му грееше мазна усмивка. Най-сетне успя да намери дръжката на меча си. С усилие го изтегли от ножницата. Опита се да се съсредоточи и да извика яростта.
Докато тя постепенно изпълваше замъгленото му съзнание, Джедидайа извади ръцете си от ръкавите. В тях проблесна дакра. Ричард се запита какво ли трябва да направи, дали не сънува. Може би всеки миг щеше да се събуди и да разбере, че е било само кошмар.
Когато Джедидайа замахна, от очите му заструи светлина. Отначало бавно, а след това с все по- нарастваща бързина магьосникът политна напред и се строполи по лице на каменния под.
Коридорът потъна в страховита тъмнина. Когато факлите отново светнаха, Ричард видя Сестра Вирна да стои там, където допреди миг беше стоял магьосникът. В ръката й имаше дакра. Ричард се свлече на колене. Все още не можеше да дойде на себе си.
Сестра Вирна се втурна към него и обгърна лицето му с ръце. Мисълта му изведнъж се проясни. Той успя да се изправи на крака и погледна тялото на земята, в което зееше малка кръгла дупка.
— Реших, че ще е по-добре да поговоря с някои от Сестрите — обясни тя появяването си. — Разбрах, че колкото повече хора знаят за Сестрите на мрака, толкова по-добре.
— Той беше, нали? Той беше онзи, когото си обичала.
Тя плъзна дакра в ръкава си.
— Това не е онзи Джедидайа, когото познавах. Онзи Джедидайа беше добър човек.
— Съжалявам, Сестро Вирна.
Тя кимна разсеяно.
— Ти иди да говориш със стражите. Аз ще се видя със Сестрите. Ще се срещнем при Натан. Струва ми се, че ще е добре да поспим малко долу при него, вместо да се прибираме в стаите си.
— Мисля, че си права. Можем да си съберем нещата, като съмне, и да изчезваме.
Когато чу Натан да влиза, Ричард се изправи на стола и разтърка очи. Сестра Вирна скочи от кушетката. Ричард примигна, опитвайки се да прогони съня от очите си.
Двамата се бяха успали. Целият Дворец вече беше на крак. Случилото се с Прелата бе доказателство за съществуването на митичните Сестри на мрака. Който не вярваше, бе достатъчно само да погледне черните ивици празно пространство в стените и предметите, или гладко срязаните дървета в градината на Прелата, за да се убеди, че това не би могло да бъде причинено от друго освен от Субстрактивна магия.
Ричард бе изпратил стражи да потърсят дискретно шестте Сестри: Улиция и петте му учителки. Самите Сестри също ги търсеха. Освен това бе отишъл да се види и с Уорън, за да му разкаже за случилото се. Ричард протегна крака и се изправи.
— Как е тя? Ще се оправи ли?
Натан изглеждаше смъртно изтощен.
— Вече се позакрепи, но още е твърде рано да се каже. Трябва да почина малко и тогава ще продължа.
— Благодаря ти, Натан. Знам, че Ан не би могла да бъде в по-добри ръце от твоите.
Към киселото си изражение Натан прибави и сърдито грухтене:
— Караш ме да лекувам тъмничарката си.
— Ан ще го оцени. Може би ще преосмисли отношението си към теб. Ако не го направи, обещавам да се върна и тогава ще видим какво може да се направи.
— Да се върнеш ли? Отиваш ли някъде, момчето ми?
— Да, Натан, и имам нужда от твоята помощ.
— Ако ти помогна, може да ти дойде наум да отидеш да разрушиш света.
