— Тъй вярно, Сестро! „Лейди Сифа“ го е правила и преди и няма причина да не го направи отново. — Той приглади дрехата си. — Колко дами ще пътуват с нас? — Загорялото му лице светна в извинителна усмивка. — Трябва да знам, за да ги настаня добре.
Тя се отпусна назад и при мисълта за това, как Лилиана й бе дръпнала качулката по време на церемонията, стисна зъби. По този начин Лилиана бе открила самоличността й на всички останали Сестри. Въпреки че бе предупредена. Това беше повече от грешка, беше безочие. Лилиана се бе оказала ненадеждна. Със силата, която беше придобила, не можеше да се каже със сигурност на какво бе способна. Не, нямаше причина да взима Лилиана.
А другите защо да ги взима? Прелатът направи грешка, като разказа на висок глас подозренията си, мислейки, че щитът от Адитивна магия ще я защити. Прелатът имаше причина да подозира шест от Сестрите, но ако Прелатът умре, нямаше никаква причина някой, дори Лилиана, да подозира другите. Защо да ги взима, когато могат да се окажат полезни тук? Тя беше обмислила добре плана си.
— Аз и още пет дами.
— Мога ли да попитам защо тези изискани дами ще пътуват през голямата бариера? Какво не ви харесва в Стария свят?
Тя го изгледа заплашително.
— Наех теб, кораба и екипажа ти за неопределено време и за да изпълните всичко, което поискам. Ако нещо ми подскаже, че не изпълняваш твоята част от сделката, ще те намерят все още дишащ, но без нито милиметър кожа по тялото. В сделката не влиза отговарянето на въпроси.
— Да, Сестро, аз само…
Тя го изгаряше с поглед. В юмрука й блесна острието на нож.
— Винаги съм мислила, че смъртта е твърде кратък урок. Привърженик съм на по-дългите. Ти ще изпълниш твоята част от сделката, и то така, че и косъм да не падне от главите ни. Ясно ли ти е?
Капитан Блейк заби поглед в синьо-жълтия килим.
— Тъй вярно, Сестро!
— Това е всичко, капитане. До скоро. Бъди готов да отплаваш в мига, в който видиш да се приближават шест Сестри.
След като се разделиха, тя извади втора дакра от едно чекмедже и замислено я повъртя в ръката си. Не обичаше да оставя делата си на случайността. Най-добре беше човек сам да си свърши работата. Някой трябваше да отстрани Ричард Рал. Някой, който нямаше да тръгне с тях. Тя се усмихна. Някой, когото можеше да пожертва.
Шестдесет и пета глава
Ричард чакаше търпеливо, седнал на земята с кръстосани крака и поставил меча напряко върху коленете си. Беше наметнал пелерината на сбърза, за да не могат Паша или Сестра Вирна да го открият. Не искаше никоя от двете да разбере, че слънцето е залязло върху него в Блатистите гори. И двете със сигурност щяха да тръгнат да го търсят, ако разберат какво се готви да направи.
Беше открил малка полянка, достатъчно висока, за да бъде суха, и бе седнал да чака от момента, в който слънцето бе тръгнало да залязва. През преплетените клони над главата си виждаше кръглата луна и прецени, че вече се е издигнала на две педи в небето. Нямаше представа какво може да се случи на човек, ако слънцето залезе върху му в Блатистите гори, но засега всичко беше както всеки друг път, когато бе идвал по тези места нощем.
Отговори на сигнала на Лилиана и тя се появи иззад един стар дъб. Имаше вид на човек, който познава гората. В погледа й не прочете никакъв страх или колебание. Тя седна до него и кръстоса крака.
— Взех го. Взех предмета, който ще ти помогне.
Ричард се усмихна с облекчение.
— Благодаря ти, Лилиана.
Тя го измъкна от пелерината си. На бледата лунна светлина Ричард видя малка фигурка на мъж, който държи нещо бистро като стъкло.
— Какво е това?
— Кристалът, по-точно бистрата му част ей тук, има силата да увеличава дарбата. Ако ти притежаваш Субстрактивна магия, няма да мога да сваля яката ти, тъй като аз владея само Адитивна. Ще държиш това в скута си. Когато свържем съзнанията си, ще ти помогне да увеличиш силата си, за да мога да я използвам и да прекъсна енергията, която те държи свързан с яката.
— Добре. Да започваме.
Тя сложи фигурката настрани.
— Не и преди да съм ти казала всичко.
Той се загледа в бледите й сини очи с тъмни лилави пламъчета в тях.
— Добре, слушам те.
— Причината, поради която не можеш да свалиш яката, е, че нямаш достатъчно голям опит в използването на дарбата. Не знаеш как да управляваш силата си. С кристала ще преодолеем този проблем. Надявам се.
— Опитваш се да ме предупредиш за нещо ли?
Тя кимна.
— Не знаеш как да контролираш потока на силата, така че ще бъдеш оставен на милостта на помощта. Но тази помощ не познава болката. Тя прави онова, което трябва. От което имам нужда.
— Тоест искаш да ми кажеш, че може да боли. Аз издържам на болка. Да започваме.
— Не „може“. — Тя вдигна пръст във въздуха. — Ричард, това е опасно. Наистина ще боли. Ще се чувстваш така, сякаш мозъкът ти е разкъсан на парчета. Знам, че искаш да го направиш, но не искам да те заблуждавам. Може дори да си помислиш, че умираш.
По врата му потече струйка пот.
— Трябва да го направя.
— Аз ще управлявам моя Хан, за да се опитам да строша веригата. Фигурката ще започне да извлича сила от теб, осигурявайки ми всичко необходимо, за да преодолея твоята Рада’Хан. Ще боли.
— Лилиана, ще понеса всичко. Трябва да го направим.
— Чуй ме, Ричард. Знам, че го искаш, но все пак ме чуй. Ще започна да източвам дарбата ти, за да мога да махна яката. Съзнанието ти ще помисли, че се опитвам да изтръгна самия живот от теб. Безсъзнателно може да се опиташ да се възпротивиш, да поискаш да ми попречиш да изтегля дарбата ти, живота ти. Ще трябва да понесеш чувството, че някой те убива. Ще трябва да издържиш дотогава, докато яката не бъде счупена. Ако се опиташ да прекъснеш нещата, докато моята сила е у теб, ще трябва…
— Искаш да кажеш, че ако не мога да издържам повече и поискам да спра, няма да мога. Опитам ли се да го направя, ще умра.
— Да. Не бива да се съпротивляваш. Направиш ли го, ще умреш. — Лицето й бе по-сериозно отвсякога. — Трябва да ми се довериш и да не се опитваш да спреш онова, което правя, защото в противен случай ще умреш. А това означава, че и Калан ще умре. Сигурен ли си, че можеш да го направиш?
— Лилиана, бих направил всичко, бих изтърпял всичко, за да спася Калан. Имам ти доверие. Оставям живота си в ръцете ти.
Тя кимна и сложи статуйката в скута му. Дълго го гледа в очите, а после целуна върха на пръста си и го допря до бузата му.
— Тогава да вървим заедно към бездната. Благодаря ти, Ричард, за доверието. Никога няма да узнаеш какво означава това за мен.
— Нито пък ти, Лилиана. Какво трябва да направя?
— Същото, което винаги сме правили. Опитай се да докоснеш своя Хан и остави другото на мен. — Тя се раздвижи и опря коленете си в неговите. Хванаха се за ръце и ги отпуснаха върху притиснатите си колене. Поеха въздух и затвориха очи.
Първото усещане беше съвсем познато — дълбоко успокоение, дошло с образа на Меча на истината. Отначало болката бе като неприятно изтръпване. Постепенно започна да дълбае по-надълбоко и се установи в основата на гръбнака му. Усещането бе като от разтегнат мускул. Тръгна нагоре по гръбначния стълб.
