затворник тук и няма да може да помогне. И Калан ще умре.
В двора цареше смут. Отвсякъде прииждаха стражи. Когато се приближи, Ричард видя един от бойците на Бака Бан Мана, обграден от стотина гвардейци. Това явно не притесняваше особено мъжа, облечен в широки дрехи.
Ричард разблъска тълпата.
— Какво става тук?
Мъжът се поклони дълбоко пред него.
— Кахарин, аз съм Джиаан. Твоята съпруга, Ду Чайлу, ме изпраща със съобщение за теб.
Ричард реши да не спори с него за термина „съпруга“.
— Какво съобщение?
— Тя каза да ти предам, че е изпълнила нарежданията на съпруга си. Ние сключихме мир с Мадженди. Вече не воюваме с тях, нито с тези хора тук.
— Това е чудесна новина, Джиаан. Кажи й, че се гордея с нея и с нейния народ.
— Твоя народ — поправи го Джиаан. — Каза да ти предам още, че е решила да роди детето. И че сме готови да се върнем в земите на дедите си. Иска да знае кога ще си готов да ни заведеш там.
Ричард се огледа. Не само гвардейците, но и повечето от Сестрите се бяха струпали около тях. Видя някои от Сестрите, които го обучаваха: Тови, Ничи и Армина. Паша също беше тук. В дъното на тълпата мярна и Сестра Вирна. На един балкон в далечината, скрита зад една колона, надзърташе Прелатът. Ричард се обърна към Джиаан.
— Кажи й да бъде готова, ще дойда скоро.
Джиаан се поклони.
— Благодаря ти, Кахарин. Ще бъдем готови.
Ричард се обърна към гвардейците.
— Този човек дойде с мир. Нека си отиде с мир.
Джиаан тръгна, все така спокоен, сякаш бе излязъл на разходка сред природата. Но войниците го последваха. Ричард така и предполагаше — че ще го съпроводят до края на града. Тълпата се разпръсна.
Главата му щеше да се пръсне. Беше извикал баща си от отвъдния свят, нарушавайки Второто правило на магьосника за втори път. Бе опитал да направи нещо добро, но вместо това бе причинил вреда. Уорън му каза, че Пазителят се нуждае от агент, за да избяга, и Ричард му беше осигурил такъв.
Мисълта му се рееше като в сън. Едва бе открил, че Калан го обича, животът тъкмо бе започнал да възвръща красотата си и изведнъж се оказа, че е затворен на това място за стотици години. И че ако не успее да избяга, в деня на зимното слънцестоене Калан ще умре. Мислите му се въртяха в безнадежден кръг.
Трябваше да направи нещо. Времето изтичаше. Реши да намери единствения човек, който можеше да му помогне.
Шестдесет и четвърта глава
В другия кабинет се чуха гласове и тя се надяваше при нея всеки момент да влезе онази, която очаква. Не че изгаряше от желание, но времето течеше. Ричард сигурно вече бе намерил начин да се види с Натан и Пророкът би трябвало да си е свършил работата. Беше време тя да свърши своята.
Не можеше напълно да се довери на Натан, но в този случай знаеше, че той ще направи необходимото. Пророкът бе наясно с последствията от евентуален провал. Не би искала да е на негово място. Той трябваше да прибави последната снежинка.
Щракна с пръсти и вратата се отвори. Беше се наложило да вика дърводелец да я оправи, след като Ричард я бе потрошил със своя Хан, без дори да знае какво прави. И това беше станало още преди да се е видял с Натан.
Гласовете изведнъж стихнаха и три лица застинаха в очакване на инструкциите на Прелата.
— Сестро Улиция и Сестро Финела, става късно. Защо не се заемете с работата си. Аз ще се видя с нея. Сестро Вирна, заповядай.
Щом поканената Сестра влезе в кабинета й, Ан стана. Харесваше Сестра Вирна. Не й се нравеше онова, което трябваше да стори с нея, но нямаше начин. Беше се готвила за това стотици години, а сега времето се изплъзваше между пръстите й.
Светът бе спрял на ръба на пропастта.
Вирна се поклони.
— Прелат Аналина.
— Заповядай, Вирна, седни. Доста време мина.
Вирна придърпа един стол и се настани от другата страна на писалището. Седеше с изправен гръб и ръце, скръстени в скута.
— Колко мило от твоя страна, че отдели от ценното си време за мен.
Ан почти се усмихна. Почти.
„Велики Създателю, благодаря ти, че ми я изпрати сприхава. Макар това да не прави задачата по-малко тежка, поне ще ми бъде по-лесно да я изпълня.“
— Бях заета.
— Аз също — озъби й се Вирна. — През последните двадесет и няколко години.
— Очевидно не си била достатъчно заета. Струва ми се, че имаме известни трудности с момчето, което доведе. С които би трябвало да си се справила, преди да дойдете в Двореца.
Лицето на Вирна стана пурпурночервено.
— Ако не ми беше забранила да изпълня дълга си и да използвам уменията си, щях да го направя.
— О, нима? Толкова ли си лишена от изобретателност, Вирна, че не можеш да действаш с малки ограничения? Паша, която е обикновена послушница, явно постига по-големи успехи. А и тя действа при същите ограничения.
— Така ли мислиш? Нима смяташ, че тя го държи под контрол?
— Откакто Паша се зае с него, той не е убил никого.
Вирна настръхна.
— Мисля, че познавам Ричард донякъде. Бих посъветвала Прелата да се отнася с известни резерви към успехите на Паша.
Ан сведе поглед към масата си и размести книжата по нея.
— Ще имам предвид съвета ти. Благодаря, че дойде, Вирна.
— Не съм свършила! По-точно още не съм започнала!
Ан бавно повдигна очи.
— Ако още веднъж ми повишиш тон, Вирна, може и да свършиш!
— Прелат Аналина, моля те, прости ми за тона, но има толкова важни въпроси, които трябва да повдигна пред теб.
Ан въздъхна, опитвайки се да изглежда нетърпелива.
— Добре, добре, тогава давай по-бързо. Имам доста работа. — Тя сложи ръце върху писалището си и погледна Вирна с празен поглед. — Слушам те!
— Ричард е израснал при дядо си…
— Чудесно!
Вирна направи нервна пауза, показвайки, че не й е приятно да я прекъсват.
— Дядо му е магьосник. Магьосник от Първия орден. И е искал да го обучава.
— Е, сега ние ще се заемем с обучението му. Има ли нещо друго?
Вирна присви очи.
— Не е необходимо да напомням на Прелата, че да измъкнеш момче от ръцете на магьосник, който иска да го обучава, е откровено нарушаване на договора. Беше ми казано, че в Новия свят не са останали магьосници, които да могат да се заемат с това. Бях излъгана. Бях използвана. Оказа се, че крадем момчета. И вие ме въвлякохте в това.
Ан се усмихна снизходително.
