Правейки това, нарушавам цял куп правила. Знам, че е важно и че наистина трябва да го направя, но ако ни хванат, преди да сме го направили, можеш да бъдеш сигурен, че ще се погрижат никога повече да нямам възможност да опитам отново. Нито дори да се приближавам до теб.
— Готов съм. Да действаме.
— Не. Първо трябва да се опитам да взема онзи предмет. — Тя се намръщи и килна глава на една страна. — Току-що ми хрумна нещо. Те продължават да ти повтарят да не допуснеш слънцето да залезе върху теб, докато си там. Защо?
Ричард сви рамене.
— Защото е опасно.
— След всичко, което знаеш, им вярваш? Имаш им доверие? Ами ако го правят, защото не искат да научиш нещо полезно? Нали казваш, че Блатистите гори били създадени от магьосниците от старите времена, за да помагат на такива като теб. Ами ако Сестрите се опитват да ти попречат да стигнеш до тази помощ? Ако искат да те сплашат, за да не я откриеш?
Първото правило на магьосника. Дали го заблуждаваха? Дали не бе повярвал на една лъжа?
— Може би имаш право. Ще отидем, преди слънцето да е залязло.
— Не, не бива да ни виждат заедно. Пък и ще ми е необходимо време, за да намеря предмета. Знаеш ли мястото, където дългата разцепена скала навлиза в потока в югозападния край на Блатистите гори?
— Да.
— Добре. Бъди там преди залез-слънце. Ти си онзи, за когото е създадена магията. Върви в гората и ме чакай при разцепената скала. Завържи парчета плат по клоните, за да мога да те намеря. Аз ще дойда по- късно и ще се срещнем там, когато луната се изкачи две педи в небето. Ричард, не казвай на никого, защото рискуваш не само своя живот, но и този на Калан.
Ричард кимна и й благодари с усмивка.
— Давам ти думата си. Разбрахме се. Тази нощ!
След като тя си тръгна, той закрачи из стаята си. Нямаше търпение да махне яката от врата си и да си върви. Нямаше време. Ако Мрачният Рал е намерил костта, наистина всяка секунда беше ценна. Но това е невъзможно! Как би могъл да я намери? Та нали е само дух! Може би Уорън наистина имаше право, че е почти невъзможно да се съберат всички елементи.
Тревожеше се за Калан. Трябваше да й помогне.
Някой почука на вратата и го извади от унеса му. Той си помисли, че може би Лилиана се връща за нещо, но когато отвори вратата, в стаята влетя Пери, съвсем обезумял.
— Ричард, имам нужда от помощта ти. — Той разгъна пред очите му една роба. — Погледни! Произведоха ме!
Ричард огледа семплата кафява дреха.
— Поздравления, Пери! Това е чудесно!
— Това е катастрофа! Ричард, трябва да ми помогнеш!
Ричард се намръщи.
— Защо да е катастрофа?
Пери вдигна ръце във въздуха, сякаш бе очевидно за всички.
— Защото вече няма да мога да ходя в града. Тази роба ми поставя ограничения. Няма да ми е позволено да минавам моста!
— Е, съжалявам, Пери, но не виждам как бих могъл да ти помогна?
Пери въздъхна дълбоко.
— В града има… една жена. Имах среща с нея тази вечер. Ричард, аз наистина я харесвам. Ако не отида, тя ще си помисли, че ми е все едно и никога повече няма да я видя.
— Пери, все още не виждам какво мога да направя за теб.
Пери го сграбчи за ризата.
— Те ми взеха всичките дрехи. Ричард, моля те, дай ми някоя от твоите, така никой няма да ме разпознае и ще мога да се промъкна в града и да я видя. Моля те, Ричард, дай ми някоя от твоите дрехи.
Ричард се замисли за миг. Изобщо не го интересуваше дали това е ново нарушение на правилата в Двореца. Мислеше само за онова, което му предстоеше да направи. Но се тревожеше за Пери.
— Но мен ме познават всички гвардейци. Ще разберат, че си се преоблякъл в моите дрехи и ще съобщят на Сестрите. Тогава ще си имаш неприятности.
Пери се огледа.
— През нощта. Когато се стъмни съвсем, тогава ще отида. Те няма да видят съвсем ясно кой е. Моля те, Ричард, моля те!
Ричард кимна.
— На мен ми е все едно, Пери. Щом искаш, рискувай. Но кажи, че сам си ги взел. Не искам дори да си помисля, че съм ти помогнал да попаднеш в беда. — Той посочи към гардероба. — Ето, вземи каквото ти харесва. Почти еднакви сме на ръст.
Пери се усмихна.
— Червеното ти сако? Може ли да го взема? Тя толкова ще ме хареса с него.
— Разбира се! — Ричард гледаше Пери, който се въртеше пред огледалото. — Щом ти харесва, вземи го. Много ще се радвам някой да го носи с удоволствие.
Пери си избра и панталон и риза.
— Като идвах, видях Сестра Лилиана да излиза от стаята ти. — Той нахлузи през глава фината бяла риза. — Тя от учителките ти ли е?
— Да. И то любимата.
Пери приглади ризата върху гърдите си.
— Как ми стои?
— Много по-добре, отколкото на мен. Ти познаваш ли Лилиана?
— Не съвсем. Понякога ме кара да изтръпвам. Има много особени очи.
Ричард се замисли за очите на Лилиана — много бледосини с лилави искри в тях. Той сви рамене.
— И аз мисля, че са особени. Но усмивката й е толкова топла, че очите й не ми правят впечатление.
Тя гледаше изпитателно капитана, който стоеше пред писалището й. Беше поискал скандална цена. Но какво значение имаше за нея златото на Двореца! Щеше да е далеч, още преди да разберат, че липсват пари.
Момчето наистина се бе оказало трудно за опитомяване. Точно от това се бе страхувала. Започваше да става важно да си отворят и други вратички. Имаше и други начини да изпълни волята на Пазителя, да спази клетвата си.
— Приемам цената. Всъщност я удвоявам, за да си купя лоялността ти.
Тя плъзна кесията по писалището. Капитан Блейк облиза напуканите си устни и я взе, претегляйки я на ръка. След това я пъхна бързо в джоба на горната си дреха.
— Много щедро от твоя страна, Сестро, ясно е, че умееш да печелиш мъжката вярност.
— Няма ли да ги преброиш, капитане?
Устните му се разтеглиха в раболепна усмивка, която не блесна в погледа му.
— Да, Сестро, ще ги преброя, когато се върна на борда на „Лейди Сифа“. Кога искаш да отплаваме?
Имаше още няколко неща, които трябваше да довърши.
— Скоро. Платих ти повече от достатъчно, за да си готов за тръгване, когато поискам.
— Тъй вярно, Сестро! Няма проблеми — Той почеса брадясалото си лице. — И без това не бързам да отида там, където искаш.
Тя се наведе напред.
— Сигурен ли си, че можеш да се справиш с това пътуване?
