Около петдесет на брой.
Добро посрещане след толкова време. Той си припомни как армията на Д’Хара му се закле във вечна вярност, когато беше тук предишния път. В деня, когато уби Мрачния Рал. Може би те просто не го бяха познали. Тръгна по коридора, водещ към Градината на живота. Повечето от факлите, забити по стените, бяха угаснали. Нямаше никакви хора. По една извита стълба встрани към него изведнъж се спуснаха шест Морещици, всяка в червена кожена туника и с Агиел в ръката. През замъгленото си от гняв съзнание той си спомни, че не може да използва меча срещу тях, защото така могат да го уловят в капана на собствената му магия. Беше бесен. Трябваше да стигне до Мрачния Рал. Нямаше никакво намерение да се занимава с тези отвратителни жени.
Ричард неохотно прибра меча в ножницата и извади ножа си. Дена му беше казала веднъж, че ако вместо меча е използвал ножа си, тя е нямало да го хване. Нямаше да може да им избяга. Трябваше да ги убие.
Една русокоса жена, най-едрата, простря напред ръце, когато той тръгна към тях.
— Господарю Рал, не!
Другите пет спряха зад нея. Ричард замахна, но тя избегна удара му.
— Господарю Рал, спри! Тук сме, за да ти помогнем.
Макар да бе прибрал меча в ножницата, не му липсваше ярост. Ако искаше да спаси Калан, трябваше по-напред да се справи с Мрачния Рал.
— Ще ми помагате в отвъдния свят, много скоро ще бъдете там!
— Не, Господарю Рал! Аз съм Кара. Тук сме, за да ти помогнем. Не минавай по този коридор. Не е безопасен.
Ричард дишаше тежко, стиснал ножа в ръката си.
— Не ти вярвам, искаш да ме плениш. Много добре знам какво правят Морещиците с пленниците си.
— Познавах Дена, твоята господарка, ти носиш нейния Агиел. Морещиците вече не измъчват своите пленници. Ти ни освободи. Ние никога не бихме наранили освободителя си. Ние те уважаваме.
— Когато си тръгвах оттук, наредих на войниците да изгорят вашите ужасни дрехи и да ви дадат нови. Наредих да вземат и Агиелите ви. Ако толкова ме уважавате, защо не сте изпълнили заповедите ми?
По устните й се разля хитра усмивка. Повдигна вежда над синьото си око.
— Защото не можеш да ни освободиш, за да ни заробиш отново с живот, който ти ни избереш. Ние сме свободни да избираме сами. Ти го направи възможно. Ние избрахме да се бием в защита на нашия Господар Рал. Ние сме дали клетва да умрем за теб, ако е необходимо. Дори Дворцовата стража не смее да се изпречи на пътя ни. Ние изпълняваме заповедите единствено на Господаря Рал.
— Тогава ви заповядвам да ме оставите на мира.
— Съжалявам, Господарю Рал, но не можем да изпълним такава заповед.
Ричард не знаеше дали да им вярва. Това можеше да бъде капан.
— Аз съм тук, за да спра Мрачния Рал. Трябва да стигна до Градината на живота. Ако не се махнете от пътя ми, ще ви убия.
— Знаем къде отиваш — каза Кара. — Ние ще те заведем. Но не по този път, той не е сигурен. Не целият Дворец е в наши ръце. Тази част е под управата на метежниците. Дворцовата стража би загубила хиляда мъже, за да дойде дотук. Ние ги убедихме, че можем да се справим, че така рискът за теб ще е по- малък. Те се съгласиха единствено поради тази причина.
Ричард гледаше жените.
— Не ви вярвам. И не мога да рискувам. Може да ме лъжете. А става въпрос за нещо изключително важно. Ако се опитате да ме спрете, ще ви убия.
— Ако тръгнеш оттук, Господарю, със сигурност ще умреш. Разреши ми да ти прошепна едно тайно съобщение. — Кара даде своя Агиел на жената зад нея. — Можеш да насочиш ножа си срещу мен. Аз нямам оръжие.
Ричард сграбчи косата й в юмрук и допря острието до шията й. Достатъчно бе жената само леко да потръпне и острието щеше да потъне в плътта й. Кара приближи уста до ухото му.
— Ние сме тук, за да ти помогнем, Господарю Рал — прошепна тя. — Вярно е… като крастава жаба.
Ричард настръхна.
— Къде си чула тези думи?
— Знаеш ли какво означават? Командващият генерал Тримак ми каза, че това е кодирано съобщение от Първия магьосник Зорандер, от което ще разбереш, че сме на твоя страна. Каза ми да го предам само на теб.
— Кой е командващият генерал Тримак?
— Той стои начело на Дворцовата стража, която е изцяло на твоя страна. Стоманеният обръч около Господаря Рал. Магьосникът Зорандер нареди на генерала да пази Градината на живота с цената на всичко. Преди два дни дойде една магическа жена. Уби около триста мъже в Градината на живота. Опитахме се да я спрем, но без особен успех. Нашата магия е безсилна срещу нея. Проследихме я и наблюдавахме от балконите на третия етаж на Двореца. Видяхме как тя изпрати светкавиците в небето и как след това умря. Знаем, че това може да направи само истинският Господар Рал. Моля те, Господарю Рал, в Градината на живота стават ужасни неща. Нека те заведем дотам, за да можем да спрем духовете на злото.
Ричард нямаше повече време за губене. Все пак те знаеха паролата на Зед. Трябваше да им се довери.
— Добре, да вървим! Всяка секунда е ценна!
Жените се намръщиха. Кара взе Агиела си и го сграбчи за ръкава на ризата. Друга от Морещиците го стисна за другия ръкав. Двете го повлякоха напред. Кара му прошепна, че трябва да се движат възможно най-безшумно. Другите четири тичаха пред тях и оглеждаха пътя.
Когато чуха стъпки на войници, те го прилепиха до стената и притиснаха пръсти до устните му. Кратко изсвирване и отново тръгнаха напред.
Когато се изкачиха на площадката, видяха тялото на една от четирите Морещици, разсечено на две с меч. Край нея лежаха окървавените трупове на осмина войници от армията на Д’Хара. Ричард познаваше смъртта, причинена от Агиел. В дъното на коридора една от жените в червени туники им посочи мълчаливо накъде да тръгнат. Кара го поведе към ъгъла, зад който имаше друга стълба. Така, както го влачеха насам- натам по коридорите, Ричард се чувстваше като кош с пране. Едва успяваше да ги настига. Загуби ориентация в лабиринта от стълбища и коридори. Тук-там през прозорците на някои от стаите мярваше слънцето и разбра, че денят е дошъл. Беше почти капнал, когато стигнаха до коридор, който му беше познат. Стотици мъже в ризници и блестящи метални нагръдници паднаха на едно коляно, когато го видяха да влиза. Всеки удари с юмрук в гърдите си за поздрав. Когато се изправиха, един от тях тръгна към него.
— Господарю Рал, аз съм командващият генерал Тримак. Намираме се близо до Градината на живота. Ще те заведа там.
— Знам пътя.
— Господарю Рал, трябва да побързаш. Отстъпниците подготвят атака. Не съм сигурен, че ще удържим позициите си, но ще се бием до последния човек, докато си вътре.
— Благодаря, генерале. Постарайте се да ги задържите, докато пратя онова копеле Мрачния Рал обратно в отвъдния свят.
Генералът го поздрави с юмрук върху сърцето.
Ричард тръгна по познатите коридори от полиран мрамор. Скоро се озова пред огромната позлатена врата на Градината на живота. Побеснял от гняв, се втурна вътре. Слънцето вече беше изгряло. Първите му лъчи галеха върховете на дърветата в Градината. Ричард тръгна по алеята покрай ниските, обрасли в растителност стени и излезе на една поляна. В средата на Градината имаше кръг, запълнен с бял пясък. В центъра му бе поставена кръглата кост на скрина. Около нея върху пясъка бяха изрисувани символи. Отвъд пясъчния кръг се намираше олтарът с трите кутии — портата към друг свят. Всяка от тях бе повече от черна, сякаш всяка можеше да попие в себе си цялата светлина, изпълваща помещението. От отворената кутия струеше зелена светлина, която излизаше през стъкления покрив и се врязваше в небето. Мрачният Рал бе започнал да отваря портата. Около зеленото сияние танцуваха сини, жълти и червени искри.
