Светкавица — жълта и нажежена — се вряза в Мрачния Рал.
Светкавица — черна и ледена — се вряза в Мрачния Рал.
Двете се увиха една в друга в неудържимата ярост на скрина.
Стаята потъна в непрогледна тъмнина, а когато на нейно място всичко потъна в светлина, двойната светкавица и Мрачният Рал ги нямаше. Костта на скрина бе студена в ръката му.
Зелената светлина от кутията стана още по-ярка, въздухът в стаята затрептя. Ричард свали Камъка на сълзите от врата си. Той стана черен в дланта му. Простря ръка напред. Камъкът полетя към зелената светлина, за миг остана да се носи свободно във въздуха, въртейки се в светлия сноп. Миг по-късно зелената светлина избледня и Камъкът започна да пада към кутията и да променя цвета си, стана прозрачен, докато накрая се стопи. Светлината угасна, Градината на живота потъна в тишина.
Ричард вдигна костта на скрина в ръката си и двойната светкавица се появи още веднъж, насочвайки се с гръм и трясък някъде пред него. Наоколо се разхвърчаха искри от горещо-бяла и леденостудена светлина. Когато всичко свърши, тишината още веднъж отекна в ушите му. Трите кутии стояха върху олтара.
Бяха затворени.
Ричард знаеше, че не могат да бъдат отворени отново без Книгата, а тя съществуваше единствено в главата му. Кутиите на Орден и портата, която те представляваха, щяха да останат затворени за вечни времена.
Чу се металическо прещракване. Той усети как нещо се плъзва по врата му и пада в краката му. Сведе поглед и видя яката, Рада’Хан, на земята. Беше се освободил от нея. Нямаше представа как, но го бе направил.
Всичко свърши.
За него всичко свърши.
Днес Калан щеше да умре.
Изведнъж се впусна в луд бяг. Денят все още не бе свършил.
Щом се показа от вратата на Градината на живота, петте Морещици го наобиколиха. Не им обърна никакво внимание. В задния коридор го чакаше генерал Тримак, мръсен и окъсан, заедно с още стотина войници в същото състояние. Повечето бяха омазани с кръв.
През шумотевицата от звън на оръжие мъжете, докъдето поглед стигаше, паднаха на коляно и го поздравиха с ръка до сърцето. Генерал Тримак се изправи на крака. Щом направи три крачки напред, Кара се изпречи на пътя му и застана пред Ричард.
— Махай се от пътя ми, жено!
Кара не помръдна.
— Никой няма да пипне с пръст Господаря Рал.
— Аз съм негова защита и…
— Престанете и двамата!
Кара се отпусна и отстъпи встрани. Генерал Тримак сграбчи Ричард за раменете.
— Господарю Рал, ти успя! Отне ти доста време, но успя!
— Какво? Как така ми е отнело доста време?
Генералът повдигна вежди.
— Ти бе вътре почти цял ден!
Ричард се вцепени.
— Не може да бъде!
— С часове се бихме яростно, но те ни притискаха все повече. Бяха значително по-многобройни. Около петнайсет към един. Тогава ти изпрати светкавицата. Никога през живота си не бях виждал подобно нещо. Магьосникът Зорандер ми каза, че Дворецът представлява мощно заклинание, обвиващо цялото плато. Заклинание, което осигурява сила и защита на Господаря Рал. Никога не бих повярвал, ако не го бях видял със собствените си очи. Целият Дворец оживя от светкавици. Пронизваха буквално всичко. Всеки от онези проклети генерали, които следваха заповедите на Мрачния Рал, бе покосен от светкавицата. Както и техните войници. Онези, които сложиха оръжие и преминаха на наша страна, останаха невредими.
Ричард не знаеше какво да каже.
— Радвам се, генерале, макар да не съм сигурен какъв е моят дял във всичко това. През цялото време бях вътре и въпреки това не разбрах как стана.
— Ние сме стомана срещу стомана и действаме според задълженията си. Ти пое своята част — магия срещу магия. Ти си истинският Господар Рал. Всички се гордеем с теб! — Генерал Тримак потупа Ричард по рамото. — Каквото и да си сторил, направи верния избор.
Ричард допря пръсти до челото си и се опита да мисли.
— Колко е часът?
— Както вече ти казах, беше вътре почти цял ден, докато ние тук се сражавахме. Вече е късен следобед.
Ричард се сепна.
— Трябва да тръгвам.
Без повече приказки той хукна да бяга. Всички се втурнаха след него. Не след дълго се загуби в огромния лабиринт. Спря и се обърна към Кара, която го следваше по петите.
— Накъде?
— Къде искаш да отидеш, Господарю Рал?
— Там, откъдето дойдох. Кажи ми най-бързия начин!
— Последвай ни, Господарю Рал.
Ричард хукна след петте Морещици. Зад него се чуваше тропотът на много крака, сякаш цялата останала армия на Двореца го следваше. Дрънчаха оръжия и ризници. Покрай него бързо изчезваха колони, арки, стълбища, площадки, площади за отдавания. Прелитаха през коридори и слизаха по стълби. Ричард едва си поемаше дъх, когато близо час по-късно излезе през огромната порта между колоните и се озова на чист въздух. Войниците и Морещиците се изсипаха след него. Той продължи надолу, прескачайки по четири стъпала наведнъж.
Скарлет лежеше на една страна в снега. Лъскавите й червени люспи се повдигаха в такт с тежкото й дишане.
— Скарлет, ти си още жива! — Ричард я погали по муцуната. — Толкова се тревожех за теб.
— Ричард, както виждам, и този път си оцелял. Сигурно не е било чак толкова трудно, колкото си мислеше. — Тя се опита да му се усмихне по драконски. — Съжалявам, приятелю, но не мога да летя. Крилото ми е ранено. Опитах, но не се получава, не мога да се повдигна от земята.
Ричард видя сълзи в жълтото й око.
— Разбирам те, приятелко, ти ме доведе до тук. Спаси света на живите. Ти си героиня, много по- благородна от всички в неговата история. Дали ще се оправиш? Ще можеш ли да летиш отново?
Тя леко кимна.
— Пак ще летя. Но след не по-рано от месец. Ще трябва да се лекувам. Не е толкова страшно, колкото изглежда.
Ричард се обърна към войниците.
— Скарлет е моя приятелка. Тя спаси всички нас. Искам да й носите храна. И всичко, от каквото се нуждае, за да оздравее. Защитавайте я, както бихте защитавали мен.
Юмруците отново удариха сърцата. Ричард стисна ръката на генерал Тримак.
— Трябва ми кон, силен кон, веднага. Трябва да стигна до Ейдиндрил.
Генералът се обърна.
— Доведете веднага най-добрия кон. Също и карта на пътя до Ейдиндрил за Господаря Рал.
Няколко от мъжете се втурнаха да изпълняват нарежданията на генерала. Ричард се обърна към червения дракон.
— Толкова съжалявам, че страдаш, Скарлет.
— Раните ми не са толкова болезнени. Я виж какво има ей там, отзад. — Тя му посочи нещо с глава.
Той проследи движението й с поглед и с изненада установи, че в една извивка на опашката й се е сгушило яйце.
