Ричард вече тичаше, без да вижда нищо около себе си.
Навсякъде бе пълно с войници, но той не им обърна никакво внимание. Нямаше представа дали те искат да го спрат, но и не го интересуваше. Носеше се напред, устремен към своята цел. До слуха му достигаше дрънчене на оръжие, но то му се струваше далечно като в сън. Летеше към заседателната зала като стрела, изпратена от ръката му към призованата мишена.
В дъното на една безкрайна колонада стигна до вратата на голямата зала на съветниците. Щом го видяха да приближава към нея, няколко войници застанаха пред вратата. Той почти не ги забеляза. Виждаше само вратата.
Мечът все още беше в ножницата, но яростта вече изпълваше цялото му тяло. Войниците застанаха плътно пред вратата. Той дори не забави крачка. Пелерината на сбърза се развяваше на гърба му, веждите му бяха сключени застрашително над очите. Нищо не можеше да му попречи. Войниците направиха опит да го спрат. Той продължи напред. Искаше да разчистят пътя му. Силата му изригна инстинктивно, без да я е викал съзнателно. Почувства удар. С периферното си зрение видя пръски кръв по белия мрамор.
Без да забавя ход, той изникна от кълбото огън и дим, което запълваше зейналата дупка на мястото на вратата, два пъти по-голяма от нея. Във въздуха се разхвърчаха каменни отломки. Заваля дъжд от трески. Едното крило на вратата прелетя във въздуха, описвайки дъга. Другото се завъртя като пумпал и се разби с трясък в мраморния под. Върху него се стовариха остатъци от мечове и друго оръжие.
В далечния край на залата мъже, насядали зад голяма овална маса, скочиха гневно на крака. Докато продължаваше яростно напред, Ричард изтегли меча. Залата се изпълни с характерния звън на металното острие.
— Аз съм Главен съветник Търстан — каза мъжът, който до преди миг седеше в средата на масата, на най-високия стол. — Искам да знам причината за това нахлуване.
Ричард продължи напред.
— Има ли тук някой, който да не е гласувал за смъртната присъда на Майката Изповедник?
— Тя беше осъдена на смърт заради предателство. Съвсем законно и единодушно от нашия Съвет. Стража, хванете този мъж!
Войниците се втурнаха през огромната зала, но Ричард вече беше скочил на подиума. Съветниците извадиха ножовете си. Ричард се покачи върху масата с гневен вик. Острието на меча разсече Търстан на две. Две движения встрани посякоха още няколко глави. Двама-трима от съветниците се опитаха да го прободат с ножовете си. Не бяха достатъчно бързи. Мечът застигна всички, които се изпречиха на пътя му, включително и онези, които се опитаха да избягат. Всичко свърши за секунди, преди стражите да са изминали и половината от разстоянието. Ричард стоеше върху масата. Беше на ръба на неконтролируемия гняв. Държеше меча с две ръце и ги чакаше. Искаше да го нападнат.
— Аз съм Търсачът! Тези мъже взеха главата на Майката Изповедник. Те платиха цената, която се полага за убийство. Решавайте на коя страна искате да бъдете — на главорезите или на справедливостта.
Войниците забавиха ход и се спогледаха. Накрая спряха. Ричард едва си поемаше дъх.
Един мъж погледна обгорената стена около рамката на вратата.
— Ти магьосник ли си?
Ричард срещна погледа му.
— Да. Предполагам, че съм!
Мъжът прибра меча в ножницата.
— Тогава нека магьосниците да се разправят с теб. Това не е работа за простосмъртни. Не искам да загубя главата си за нещо, в което не е трябвало да си навирам носа.
Още един последва примера му. След малко в залата се разнесе дрънчене на метал — войниците започнаха един по един да прибират мечовете си. Тръгнаха към изхода. Под високия таван отекна шум от много стъпки. За няколко минути огромната зала се изпразни.
Ричард скочи от масата и погледна високия стол в средата. Този стол бе почти единственото нещо в залата, не оцапано с кръв. Сигурно на него е седяла Майката Изповедник. Калан.
С вдървени движения Ричард също прибра Меча си в ножницата. Всичко свърши. Той бе направил всичко възможно. Добрите духове го бяха изоставили. Бяха изоставили и Калан. Пожертва всичко, което имаше на този свят, но те не пожелаха да му помогнат.
Да вървят при Пазителя всички добри духове!
Ричард падна на колене. Помисли си за Меча на истината. В него имаше магия. Реши, че не би му свършил работа за онова, което иска да направи.
Вместо него извади ножа от колана си.
Беше направил всичко възможно.
Допря острието до гърдите си.
Наведе очи, за да провери дали е насочено към сърцето му. От ризата му се подаде косата на Калан. Ричард бръкна в джоба си и извади кичура, подарен му от нея в знак на любовта й. Единственото, което искаше, бе да сложи край на тази неконтролируема агония.
— Тя се събуди — каза принц Харолд. — Пита за теб.
Калан най-после отмести очи от пламъците в камината. Хвърли хладен поглед на магьосника, седнал на дървена пейка до Ейди. Макар Зед да беше възвърнал паметта си, Ейди не успя. Тя все още мислеше, че е Елда и беше сляпа.
Калан прекоси трапезарията. Когато пристигнаха, странноприемницата беше празна, както и целият град, защото хората се страхуваха от нападение на Келтонските войски. Изоставеният град беше чудесно място за почивка в бягството им от Ейдиндрил. След двете седмици път всички имаха нужда от възстановяване и топлина.
Седмица след тръгването си от Ейдиндрил малката компания, състояща се от Зед, Ейди, Ахерн, Джебра, Чандален, Орск и Калан, беше пресрещната от отряд, воден от принц Харолд. Принцът и шепа от неговите войници бяха успели да се спасят от клането в Ейдиндрил и да се скрият. Когато Кралица Сирила бе изведена на ешафода, за да бъде обезглавена, принцът се бе врязал като светкавица сред тълпата, наблюдаваща кървавото представление, и бе измъкнал сестра си изпод брадвата на палача.
Четири дни след срещата с принц Харолд попаднаха на капитан Райан и неговите деветстотин оцелели войника. Младите мъже бяха избили до човек Императорския орден. Победата им бе струвала скъпо, но те бяха изпълнили мисията си.
Колкото и да се гордееше с тях, Калан не можеше да се зарадва истински. Макар да се опитваше да не издава чувствата си пред останалите.
След като изстиска кърпата в легена, тя седна на леглото на своята полусестра. От време на време Сирила идваше на себе си, но през по-голямата част от времето потъваше дълбоко в ужаса на преживяното преди време. И тогава не виждаше и не чуваше нищо около себе си. Не говореше. Просто стоеше и гледаше.
Калан с надежда видя сълзите в очите й, защото това означаваше, че сестра й е излязла от вцепенението си. В моментите на просветление единствено Калан можеше да разговаря с нея. Видеше ли мъж, Сирила или започваше да крещи неконтролируемо, или отново изпадаше във вцепенение.
Калан обърса челото й с влажната кърпа и усети ръката й върху своята.
— Калан, помисли ли за онова, което ти казах?
Калан я зави грижливо.
— Не искам да бъда Кралица на Галеа, Кралицата си ти, сестро.
— Моля те, Калан, нашият народ има нужда от водач. Аз вече не мога да го управлявам. — Тя стисна още по-силно ръката на Калан. По лицето й потекоха сълзи. — Калан, трябва да направиш това заради мен, заради тях!
Калан избърса сълзите от очите й.
— Сирила, нека да говорим за това, когато се оправиш.
Сирила притисна ръка в корема си.
