— Орск, качи се в стаята ми и ме чакай!
— Да, господарке.
След като той се качи на горния етаж, Калан бавно прекоси стаята. Чу как леглото изскърца под тежестта му, когато той седна да я чака. Когато постави ръка на парапета на стълбата, Зед я спря.
— Майко Изповедник, не е задължително да е той. Със сигурност ще си намериш някой, който да отговаря на вкуса ти.
— Няма никакво значение, него вече съм докоснала със силата си. Защо да наранявам друг?
— Калан, не съм казал, че трябва да стане веднага. Не е нужно да е толкова скоро. Казах само, че трябва да свикнеш с тази мисъл и в един момент да го направиш.
— Днес, утре, следващата година, какво значение има. И след десет години ще бъде същото като сега. Магьосниците използват Изповедниците от хиляди години. Защо точно с мен трябва да бъде различно? Искам да свърши по-бързо, за да си доволен.
Зед не сваляше очи от нея. В тях като че ли проблесна сълза.
— Калан, не е така. Това е надеждата за живот.
Тя видя болката в очите му, но не й дожаля за него.
— Както искаш го наречи. Наименованието не променя същността. Това е изнасилване. Моите врагове не можаха да го направят, нека тогава го сторят приятелите ми.
— Знам, скъпа моя, колко добре го знам.
Тя отново понечи да тръгне по стълбите, но ръката му отново я спря.
— Калан, моля те, направи първо едно нещо заради мен. Иди и се разходи, премисли нещата още веднъж. Помоли духовете за помощ, за напътствие. Помоли ги да ти покажат правилния път.
— Нямам какво да кажа на добрите духове. Нали те го искат, нали те са те изпратили, за да ме „напътстваш“.
Кокалестата му ръка погали късите й коси.
— Тогава направи го заради Ричард.
Тя стоеше и го гледаше. Накрая отмести поглед към вратата, към малката замръзнала градинка зад странноприемницата, потънала в мрак. Тръгна към нея.
— Заради Ричард.
Седемдесета глава
Ричард стоеше във високия стол на Калан и галеше къдриците й. Беше ги измъкнал от ризата си, тъй като не искаше да забие ножа в сърцето си през тях. Нямаше представа колко дълго е стоял така, потънал в спомени, но когато вдигна глава, забеляза, че прозорците се потъмнели.
Внимателно сложи косите върху дръжката на стола и отново извади ножа си. Смазан от болка, допря острието до сърцето си. Кокалчетата на пръстите му побеляха около дръжката.
Беше време.
Най-после всичко щеше да свърши. Страданието щеше да спре.
Сбърчи чело. Какво му каза госпожа Сандерхолт? Калан й била разказвала за него? Запита се дали не й е споменала още нещо. Може би му бе оставила някакво последно съобщение! Защо пък да не я попита? И след това можеше да умре.
Намери я в кухнята.
— Какво си направил, Ричард?
— Убих нейните убийци!
— Е, не мога да кажа, че ми е мъчно за тях. Тези хора не бяха истинските съветници. Нека ти приготвя нещо за ядене.
— Не, благодаря. Не съм гладен. Госпожо Сандерхолт, нали каза, че Калан ти е говорила за мен?
Явно не й се щеше да потъва отново в спомени, но все пак въздъхна дълбоко и кимна.
— Тя се върна у дома, но намери всичко променено. Келтон…
— Не ме интересува какво е ставало тук, кажи ми само за Калан.
— Принц Фирен беше убит. Тя беше несправедливо обвинена в цял списък от престъпления, включително и предателство. Магьосникът произнесе смъртна присъда, тя трябваше да бъде… екзекутирана.
— Обезглавена — уточни Ричард.
Възрастната жена кимна.
— Избяга с помощта на нейни приятели, уби магьосника и се скри. Изпрати ми бележка и аз я посетих. При това посещение ми каза много неща. Разказа ми всичко за теб. Не искаше да говори за нищо друго.
— Защо след като се е спасила, не е избягала оттук?
— Каза, че чака някакъв магьосник на име Зед, който трябвало да й помогне.
Ричард затвори очи, а болката отново разкъса гърдите му.
— Значи са я заловили, докато го е чакала.
— Не, не стана точно така.
Ричард заби поглед в дървения под и я изчака да продължи.
— Магьосникът, когото чакаше, пристигна. Именно той бе онзи, който я върна на Съвета.
Ричард вдигна глава.
— Какво? Зед е идвал тук? Зед е завел Калан пред Съвета, за да бъде екзекутирана!
Тя изправи гръб.
— Точно така. Той стоеше край ешафода срещу крещящата тълпа и даваше нареждания. Видях с очите си как този отвратителен човек дава заповеди на палача с брадвата.
Ричард съвсем се обърка.
— Зед, слаб възрастен мъж, с дълги, чупливи бели коси, които хвърчат във всички посоки.
— Точно той. Пръв магьосник Зедикус Зу’л Зорандер.
За пръв път в сърцето на Ричард припламна плаха искрица надежда. Не знаеше на какво е способен Зед, но предполагаше, че не би могъл да направи нещо подобно. Можеше ли да е истина?
Той я хвана за раменете.
— Къде е погребана?
Госпожа Сандерхолт го поведе към двора, където погребваха всички Изповедници. Каза му, че тялото на Калан е било изгорено на погребална клада под ръководството на Първия магьосник. След това го остави пред огромния надгробен камък. Ричард погали с пръсти буквите, изсечени в черния гранит. „Калан Амнел, Майка Изповедник, тя не е тук, а в сърцата на онези, които я обичат.“
— Тя не е тук — повтори Ричард на глас. След това прочете още веднъж написаното. Дали не беше някакво послание? Можеше ли тя да е жива? Може би Зед бе измислил нещо, за да спаси живота й. Но защо е трябвало да го прави? Може би… може би за да я спаси от преследване. Ричард падна на колене в снега пред надгробния камък. Защо ли отново в сърцето му се зароди надежда, точно когато всички надежди бяха рухнали? Вдигна треперещи ръце и стисна главата си.
— Добри духове, знам, че ви казах доста груби неща, но знаете, че винаги съм се борил да върша само онова, което е правилно. Да помагам на хората. И винаги съм се държал здраво за честта и правдата. Добри духове, моля ви, помогнете ми. Никога не съм ви молил за нищо. Не както сега. Никога не съм мислил нещо подобно. Моля ви, ако сте решили някога да ми помогнете, нека бъде сега. Добри духове, не бих могъл да живея, ако не го знам. Бих дал всичко на света, за да я видя. Моля ви, направете така, че поне да знам дали е жива.
Главата му клюмна, по бузите му потекоха сълзи. Изведнъж видя искрици светлина по земята пред себе си.
Вдигна очи. Пред него стоеше един блестящ дух.
Когато го разпозна, той се вцепени.
