Калан дълго се разхожда из градината. Колебанието й отчасти се дължеше на това, че може страховете й да се окажат истина. Накрая падна на колене и събра молитвено ръце върху един камък. Наведе глава.
— Добри духове, знам, че не съм достойна, но моля ви, кажете ми само дали Ричард е добре. И дали още ме обича. — Тя преглътна, но буцата в гърлото й пречеше да продължи. — Трябва да знам дали някога ще мога да го видя отново. Понякога съм била дръзка с вас, знам, моля за извинение, но мисля, че съм добър човек. Ако направите това за мен, ще изпълня всичко, което добрите духове поискат. Но, моля те, дух на доброто, трябва да знам дали отново ще видя моя Ричард. Главата й клюмна и тя заплака. Лицето й се обля в сълзи. На земята пред нея се появиха искрящи светлинки, които затанцуваха.
Калан вдигна очи и в лицето на бледия дух видя топлата усмивка на познато лице. Бавно се изправи на крака.
— Това… ти ли си?
— Да, Калан, аз съм, Дена.
— Но… ти отиде при Пазителя. Ти взе знака на Мрачния Рал от гърдите на Ричард. Кой е сега на мястото на Ричард при Пазителя?
Бледата усмивка на привидението изпълни душата на Калан с радост.
— Пазителят беше отблъснат обратно в неговия свят. Той ме освободи. Сега вече ще бъда с тези, които ти наричаш добри духове. Аз ще получа вечното спокойствие, което никога не съм очаквала. Но след жертвата, която ти и Ричард направихте за другите, то стана възможно. Това ще бъде моята награда. Тъй като вие и двамата сте свързани с мен по някакъв начин, преди да премина през воала, имам задължението да ви събера. За кратко. На едно място между световете.
Дена, облечена в ефирни широки дрехи, разтвори ръце.
— Ела, дете, ела в прегръдката ми и аз ще те заведа при Ричард.
Трепереща, Калан пристъпи напред към разтворените обятия на Дена.
Ричард стоеше под сияещите ръце на Дена, които нежно го обгърнаха. Светът изчезна в сияние. Той не знаеше какво може да очаква, но искаше да види Калан повече от самия живот.
Изведнъж тя изникна пред него. Извика и се отпусна в ръцете му. Шепнеше името му, прегръщаше го. Дълго останаха така, притиснати един до друг, отдадени единствено на присъствието на другия. Ричард искаше ръцете му да останат така, около нея, завинаги. Тя спря да плаче и сложи глава на рамото му, Ричард я притисна още по-силно. Накрая Калан го погледна в лицето. Прекрасните й зелени очи се впиха в неговите.
— Ричард, толкова съжалявам, че те накарах да сложиш яката около…
Той докосна с пръсти устните й.
— Имала си причина. Имах достатъчно време за размисъл и разбрах колко съм бил глупав и колко смелост си проявила ти. Само това е важното. Моята любов стана още по-силна, защото разбрах, че си се пожертвала, за да ме спасиш.
Тя поклати глава.
— О, Ричард, как се озова тук?
— Молих се на добрите духове и Дена дойде.
— И аз. Дена се пожертва заради теб. Отне силата на знака и така ти остана жив. Дена те върна обратно, а сега намери вечния покой.
— Знам — той погали късата й коса. — Какво се е случило с косата ти?
— Магьосникът я отсече.
— Магьосник. Тогава мисля, че един магьосник би могъл да я възстанови още сега.
Ричард си припомни как Зед веднъж накара брадата си да порасте. Щом Зед можеше да го прави, значи и той би могъл. Доближи ръце до главата й, с всяко движение косите й ставаха все по-дълги, силата в ръцете му идваше от центъра на спокойствието, скрит дълбоко в него. Косите й продължаваха да растат. Когато станаха същите, както преди, той спря.
Калан гледаше и не можеше да повярва.
— Ричард, как го направи?
— Не помниш ли, че притежавам дарбата?
Тя се усмихна, никой друг на света не се усмихваше така. Погали го по бузата.
— Съжалявам, Ричард, но не те харесвам с брада. Искам да си бъдеш както преди.
Той повдигна вежда.
— Така ли? Е, щом е така, тогава ще направим нещо и за мен.
Той отпусна ръце и отново потърси в себе си центъра на спокойствието. Калан ахна от изненада.
— Ричард, брадата ти я няма. Няма я! Изчезна! Как го правиш?
— Имам дарба за двете страни на магията.
Тя примигна от изненада.
— За Субстрактивната? Ричард, това истина ли е, или сънувам?
Вместо отговор той я целуна.
— Какво забравено чувство — каза задъхано.
— Ричард, страхувам се. Ти си при Сестрите. Никога повече няма да бъдем заедно. Не мога да дойда с теб, ако те отново…
— Не съм със Сестрите. В Ейдиндрил съм.
— В Ейдиндрил ли?
Той кимна.
— Напуснах Двореца на пророците. Сестра Вирна ми помогна. След това отидох в Д’Хара — Ричард й разказа всичко, което се беше случило от деня на тъжната раздяла.
Калан дълго слуша, а после се опита да събере безбройните събития в няколко думи. Ричард просто не можеше да повярва на разказа й.
— Толкова се гордея с теб. Ти наистина си Майката Изповедник. Ти си най-великата от всички Изповедници.
— Върни се пред голямата зала на Съвета и ще видиш портретите на великите Изповедници. Никога няма да стана като тях.
— В това, моя любов, искрено се съмнявам. — Той отново я целуна. Гореща чувствена целувка.
Тя го целуваше в отговор и не искаше нищо повече от живота, освен да чувства устните му върху своите и ръцете му около тялото си. Той продължи да я целува по бузите, по ушите, по врата. Тя само тихичко простенваше.
— Ричард, белегът, знакът на Мрачния Рал, наистина ли изчезна?
Той разтвори ризата си, за да й покаже. Ръцете й погалиха гърдите му.
— Истина е — прошепна тя.
С цялата си любов Калан нежно целуна гърдите му, погали го и отново целуна мястото, където преди беше белегът. След това се плъзна надолу към пъпа му.
— Не е честно — каза той, останал без дъх. — Искам да целувам по теб всичко, което ти целуваш по мен.
Калан го погледна в очите и започна да разкопчава ризата си.
— Договорихме се.
Тя събличаше дрехите му, докато той я обсипваше с влажни целувки по цялото тяло. С всяка следваща дишането й се учестяваше все повече.
— Калан — едва прошепна той и се дръпна малко назад. — Добрите духове може да ни гледат!
Тя го повали по гръб и го целуна.
— Ако наистина са добри духове, ще се обърнат с гръб.
Свят му се зави от топлината на тялото й. Усещането, че я докосва, го накара да стене от желание. Сиянието около тях запулсира в ритъма на дишането им. Сякаш бе продължение на собствените им тела.
