настрани и заговори бързо на своя роден език.
— Майко Изповедник, искам нещо да те попитам, но не знам как да го кажа.
— Какво има Чандален?
— Как да кажа на твоя език „гърди“?
— Какво?
— Как е думата за „гърди“? Просто искам да кажа на Джебра, че има много хубави гърди!
Калан сви рамене.
— Чандален, съжалявам, но мисля, че не бива да говориш с нея за това.
— Ти само ми кажи. Искам да й обясня колко много харесвам нейните хубави гърди.
— Чандален, при Калните е съвсем нормално да се говори така на една жена, но на други места не е прието, това вече не е комплимент, а обида. Не е прието дори между хора, които много добре се познават.
— Аз я познавам добре.
— Все още не е достатъчно. Повярвай ми. Ако наистина я харесваш, не й говори такива неща, няма да й хареса.
— Нима жените тук не обичат да чуват истината?
— Не е толкова просто. Ако ти видиш в твоето село жена, която няма кал по косата и й го кажеш, това няма да й хареса, нали? Въпреки че е самата истина, въпреки че казваш онова, което виждаш!
Той повдигна вежда.
— Разбирам.
— Нищо друго ли не харесваш в нея?
Той кимна ентусиазирано.
— Харесвам всичко в нея.
— Тогава кажи й, че харесваш усмивката, косата, очите й.
— Как да разбера кои неща са комплимент и кои не?
Калан го погледна.
— Е, засега говори само за онова, което не е покрито с дрехи, и няма да сбъркаш!
Той кимна с благодарност.
— Ти си много мъдра, Майко Изповедник, радвам се, че Ричард се върна като твой съпруг, защото иначе сигурно щеше да избереш Чандален.
Калан се засмя и го прегърна, а той топло отвърна на прегръдката й.
Изведнъж пред нея изскочиха цял куп познати лица — капитан Райан, лейтенант Хобсон, Брин, Питър и още много други. Те всички се бяха заразили от нейната усмивка и също сияеха.
Тя отиде в конюшнята и изведе Ник. Чандален бе успял да го вземе, докато бягаха от Ейдиндрил. Едрият боен кон изцвили нежно, още щом я видя. Калан го погали по сивия нос и той потърка глава в нея.
— Как си, Ник? — Той изцвили. — Какво ще кажеш да отведеш Кралицата на Галеа до двореца в Ебинисия?
Ник кимна с глава, доволен да напусне конюшнята и да потича на воля в слънчевия ден.
От покрива на конюшнята капеше вода. Калан погледна нагоре и видя ледените висулки да се топят. Плъзна поглед по хълмовете наоколо. Очакваше ги един рядко топъл зимен ден. Идеше пролет.
Госпожа Сандерхолт се изненада, когато Ричард поиска още една супа и още едно парче хляб.
— Госпожо Сандерхолт, ти правиш най-вкусната супа на този свят. След моята.
От кухнята се чуваше звън на порцелан, скърцане на колосани престилки, съскане на пара.
— Ричард, много се радвам да те видя толкова весел. Вчера изглеждаше ужасно, но явно всичко се е променило. Сигурно се е случило нещо много важно, щом изглеждаш като прегърнат от добрите духове.
Той я погледна и продължи да дъвче.
— Искам да ти кажа нещо, но ако ми обещаеш, че ще го пазиш в тайна. Може да стане много лошо, ако някой разбере.
— Тогава обещавам.
— Калан не е мъртва.
Тя едва го погледна.
— Ричард, не предполагах, че си толкова зле. Аз самата…
— Знам, знам. Магьосникът, когото си видяла, е моят дядо. Използвал е заклинание, за да мислят всички, че Калан е обезглавена, за да не я преследват повече и да избяга. Тя е спасена.
Възрастната жена го прегърна.
— Мили духове, благословени да сте!
— Такива са — каза Ричард с усмивка и загреба от супата си. За пръв път очите му се въртяха любопитно наоколо и се вглеждаха във великолепието на Двореца.
Вече привършваше с яденето, когато чу някакво драскане по каменната стена. Погледна през прозореца и му се стори, че зад ъгъла вижда някаква странно позната, необичайно едра фигура. Скочи на крака и се спусна навън към тъмната сянка. Тя трепна почти незабележимо.
— Грач! Грач! Ти ли си?
Сянката не се раздвижи. Може би бе само въображение. Ричард протегна ръка.
— Грач, моля те, ако си ти, прости ми! Грач, толкова ми липсваше!
Само след миг пред очите му се стрелнаха същите драскащи нокти. Грач изскочи иззад ъгъла и се хвърли върху него. Ричард отскочи настрани, защото приятелят му беше станал доста едричък.
— Грач, о, Грач, толкова ми липсваше.
Грач го гледаше с огромните си зелени очи.
— Не знам дали можеш да ме разбереш, но аз не мислех онова, което говорех. Опитвах се само да спася живота ти. Моля те, прости ми! Ричард обича Грач!
Крилата му се разпериха, устата се отвори и той показа дългите си зъби. Ушите му се свиха назад.
— Грааач оиича Рааач ааард! — Змеят се хвърли към него. Двамата се прегърнаха с ръце и криле. Всеки изразяваше по свой начин радостта си от срещата.
Когато се пуснаха един друг, Грач погледна Ричард и леко го драсна с нокът по брадата. Ричард потърка гладкото си лице и се засмя.
— Нямам вече брада. Никога повече няма да нося брада.
Грач намръщи носа си в отвращение и за да го подчертае, изръмжа доста сърдито.
Ричард се засмя.
— Ще свикнеш да ме гледаш и така.
После двамата седнаха един до друг.
— Грач, знаеш ли, че аз съм магьосник?
Грач се засмя, а Ричард се учуди откъде един звяр може да знае какво е магьосник. Грач никога нямаше да престане да го удивлява с нещата, които знае или разбира.
— Наистина. Аз съм магьосник. Ето, сега ще ти покажа как се прави огън.
Ричард протегна напред дланта си. Призова силата от центъра на спокойствието. Нищо не се получи. Не можеше да направи нещо толкова обикновено! Погледна Грач, който се заливаше от смях, а крилата му потрепваха от радост.
Изведнъж в паметта му се появиха думите на Дена. Беше я попитал как да се справя с магията. Тя го беше погледнала с всезнаещата си усмивка. И бе казала, че трябва да се гордее с решението си да се научи да използва дарбата си, но никога да не се поддава на високомерното чувство, че е в основата на събитията. Ричард не можеше да разбере къде е границата. Разбра само, че има още много да учи, преди да стане истински магьосник. Дори не беше сигурен дали иска да е магьосник, но започна да се възприема такъв, какъвто е — човек, роден с дарбата, роден да бъде камъкът в езерото, син на Мрачния Рал, но заобиколен от хора, които обича. Докосна дръжката на меча. Беше направена точно за неговата ръка.
Той беше Търсачът. Истинският Търсач.
