— Теб!
— Какво иска от мен?
— Господарка не каза на Самюъл. Каза само да намеря.
Калан отпусна тетивата на лъка.
— Ричард, Шота каза, че ще те убие, ако отново се появиш пред очите й.
Той погледна Самюъл.
— Не. Каза че ще ме убие, ако се върна в Агаден. Но сега тя не е там…
— Но…
— Ако не отида, ще започне да убива хора. Вярвам, не се съмняваш в това?
— Да, знам, но може да убие и теб.
Той измърмори нещо и след това се усмихна.
— Да ме убие! Не мисля. Тя ме харесва. Аз й спасих живота.
Тя настръхна. Шота се опита да го отвлече, това не биваше да се повтаря. А и заедно със Сестрите на светлината тази вещица бе последният човек, когото Калан би искала да види някога отново.
— Не ми харесва тая работа!
Ричард я стрелна с поглед.
— Ако имаш по-добра идея, можеш да я споделиш.
Калан въздъхна ядосано.
— Мисля, че нямаме друг избор. Но да му мисли, ако пак реши да ти се умилква.
Ричард я погледна и после се обърна към компаньона на вещицата.
— Тръгвай пред нас, Самюъл, и не забравяй кой носи меча. Помниш ли какво ти казах последния път — аз ще те сготвя със зеленчуци, ако направиш нещо нередно.
За миг Самюъл заби поглед в острието на меча и без да каже нито дума повече, се обърна и тръгна, като често поглеждаше през рамо, за да се убеди, че го следват. Ричард все още стискаше меча в ръката си, а лъкът бе преметнат на рамото му. Той тръгна между Калан и Самюъл. Гневът от магията на меча светеше в очите му. Самюъл тичаше през тревата и от време на време се обръщаше, за да изсъска нещо към тях. Калан следваше Ричард по петите.
— Ще съм доволна, ако Шота не пуска пак змии върху мен. Този път няма да й позволя! — натъртено каза тя. — Наистина!
— Все едно имаме избор… — измърмори тихичко Ричард.
Когато стигнаха до селото, вече беше тъмно. Дойдоха от източния край, но веднага забелязаха, че всички са се събрали в южния и ловците, въоръжени до зъби, са наобиколили останалите в плътен обръч. Калан знаеше, че Калните се боят до смърт от вещицата. Те не споменаваха дори името й на глас. Всъщност кой ли не се страхуваше от вещицата, дори и самата Калан. Последния път, когато се видяха, Шота поиска да я убие, но Ричард изпълни всичките й желания и я спаси. Калан обаче не мислеше, че този път Ричард ще има право на желания.
Самюъл ги поведе през тясната пътека към къщата на духовете. Вървеше така, сякаш бе прекарал целия си живот в това село. Хилеше се с неприятния си смях, подскачаше и от време на време ги поглеждаше през рамо. Когато усмивката му показваше прекалено много мръсни зъби, Ричард го мушваше в гърба с меча. Самюъл изсъскваше, а жълтите му очи хвърляха гневни пламъчета. След малко компаньонът вдигна ръцете си с дълги криви пръсти, за да посочи към къщата на духовете.
— Красива дама чака тук. С мен. Господарка иска само Търсач.
— Ричард, идвам с теб! — каза Калан твърдо.
Той я погледна първо, а после извика на Самюъл.
— Отвори вратата!
Една голяма силна ръка отвори вратата навътре. Чифт жълти очи засвяткаха злобно. Ричард държеше меча пред себе си, недвусмислено показвайки на Самюъл, че ще влезнат и двамата. Вратата се затвори със скърцане зад тях. Отвън остана недоволната физиономия на компаньона.
В центъра на стаята се издигаше висок, елегантен трон. Светлината на факлите танцуваше върху издяланите от злато лозови листа. Виждаха се множество фигури на змии, котки и други животни. Драпиран балдахин с тежък червен брокат, украсен със златни пискюли, се спускаше над трона, към който водеха три мраморни стъпала. Всичко беше масивно и тежко. Плътно червено кадифе покриваше седалката, гърба и облегалките за ръцете. Калан не можеше да си представи, че това нещо е минало през вратата. Тя се питаше колко ли мъже са го пренесли с пот на челото дотук.
Шота ги очакваше, седнала царствено в пищния трон. Неподвижните й бадемови очи се впиха в Ричард. Тя примигна, наведе се назад върху червеното кадифе и преметна крак връз крак. Ръцете й бяха отпуснати върху златните фигурки на страничните облегалки. Дългите й лакирани нокти потропваха. Пищната й кестенява коса падаше като водопад по раменете й.
Премести лишения си от възраст поглед върху Калан. Опита се да я парализира с очи. Една змия на червени, бели и черни ивици бе провиснала от балдахина и съскаше срещу Калан. След това падна в скута на Шота и се сви на кравай.
Това бе недвусмислен знак за Калан, че не е поканена и следователно може да очаква всичко. Калан потръпна вътрешно, но се постара да не й проличи. След един миг, който изглеждаше като вечност, и след като вещицата се убеди, че посланието й е прието, Шота обърна немигащите си очи към Ричард.
— Свали меча, Ричард — гласът й бе мек като кадифе.
Калан си помисли, че не е честно жена, надарена с такава красота, да притежава освен това и глас, който можеше да разтопи буца масло. Или всяко мъжко сърце.
— Заради впечатлението, което създаде у мен, когато се разделихме предния път, реших, че ще се опиташ да ме убиеш — отвърна Ричард с абсолютно безстрастен и равен глас.
— Ако наистина реша да те убия, мое скъпо момче — а аз мога да го направя, — твоят меч изобщо няма да ти помогне.
Ричард извика и хвърли меча, който сякаш внезапно се превърна в горещ въглен. След миг мечът плавно се върна обратно в ръката му.
— А сега го махни! — този път гласът й бе малко по-остър.
Ричард я изгледа сърдито изпод вежди, но прибра меча.
Плътните й устни се разтеглиха в самодоволна усмивка. Тя вдигна змията от скута си и я захвърли настрани. Без да сваля очи от Ричард, стана от трона и се наведе напред достатъчно, за да позволи на бюста си да блесне под дълбоко изрязаната пищна сива рокля. За Калан остана истинска загадка как бюстът й остана в деколтето. Измежду гърдите й изпадна шишенце с тапичка, закачено на изящна сребърна верижка.
Лицето на Калан пламна, когато Шота грациозно слезе по мраморните стъпала, без да отделя очите си от Ричард. Изящните й дрехи се развяха, като че ли в стаята се бе появил лек ветрец. Всъщност в къщата на духовете въздухът на помръдваше.
Този плат, помисли си Калан, определено е прекалено тънък за рокля. Тя се запита как ли би й стояла и се изчерви, представяйки си се в нея. Веднъж стъпила на земята, Шота се обърна и отвори малкото шишенце. Тронът се разлюля, сякаш го подеха горещи вълни. Изведнъж той се превърна в сив дим, който се завъртя в кръг, и завъртайки се на спирала, се прибра в малкото шишенце. Шота затвори капачето и пъхна шишенцето обратно между гърдите си. Калан въздъхна дълбоко и шумно.
Погледът на Шота се отдели от очите на Ричард и се плъзна към разкопчаната му риза. В него се четеше закачливост или може би доволство. Лицето на Ричард почервеня. Усмивката на Шота стана още по- широка.
— Какво очарователно неблагоприличие. — Тя прокара дълъг лакиран нокът от гърдите към пъпа му и лекичко го потупа по корема. — Закопчай си ризата, Ричард, иначе мога да забравя защо съм тук.
Лицето му стана аленочервено. Калан демонстративно се приближи до него, докато той се закопчаваше.
— Шота — започна Ричард, напъхвайки ризата си в панталона. — Искам да ти благодаря. Може би не си даваш сметка, но ти наистина помогна. Помогна ми да открия нещо много важно.
— Такова бе намерението ми — да ти помогна.
— Не, ти не ме разбра. Исках да кажа, че ми помогна да разбера какво трябва да направя, за да бъда с
