чудовище, което вече създадохте!
— Защо ме наричаш така? — прошепна Ричард.
Шота погледна пребледнялото му лице.
— Защото това е твоето име.
— Аз съм Ричард Сайфър. Синът на Джордж Сайфър.
— Ти си отгледан от човек на име Сайфър. Но си син на Мрачния Рал. Той изнасили майка ти.
Лицето на Ричард пребледня като платно. Сърцето на Калан се сви от болка. Сега вече разбра; знаеше, че това, което казва вещицата, е истина. Тя самата го бе видяла у Ричард; бе видяла в него лицето на баща му — на Мрачния Рал. Направи отчаян опит да се изтръгне от стената, да отиде при него. Не помръдна нито с милиметър.
Ричард тръсна глава.
— Не. Това не е истина. Това е невъзможно!
— Истина е — настоя Шота. — Ти си син на Мрачния Рал. Зедикус Зу’л Зорандер е твой дядо.
— Зед? — прошепна той. — Зед е мой дядо? — Раменете му се изправиха. — Мрачният Рал… Не, не може да е той. Това не е истина!
Той се обърна и погледна Калан. По лицето й позна, че е знаела, че вярва на думите на Шота. Обърна се отново към вещицата.
— Зед щеше да ми каже. Сигурен съм! Не ти вярвам!
— Хич не ме е грижа — каза тя с безстрастен глас. — Изобщо не ме интересува какво вярваш и какво не. Аз просто знам истината — гневът й избухна отново с пълна сила. — А истината е, че ти си копелето на едно копеле, чийто баща също е копеле. И всеки един от тези копелета притежава дарбата. Още по-лошо — Зед притежава дарбата. Ти също. Но при двама ви тя се е предавала по различна кръвна линия. — Тя се вгледа в широко отворените му очи. — Ти си изключително опасен, Ричард Рал. Ти притежаваш дарбата. Макар че в твоя случай съм по-склонна да я нарека проклятие.
— Тук съм напълно съгласен с теб — прошепна Ричард.
— Ти знаеш, че притежаваш дарбата! И няма да спориш с мен за това.
Ричард можа само да кимне с глава.
— За всичко останало хич не ме е грижа. Ти си син на Мрачния Рал и по другата линия, внук на Зедикус Зу’л Зорандер. Той е баща на твоята майка. Ако не искаш да приемеш тази истина, това не ме засяга. Вярвай в каквото си щеш. Самозаблуждавай се колкото можеш! Не съм била толкова път, за да споря с теб за родословното ти дърво.
Ричард се олюля назад, докато се облегна в стената. Прокара пръсти през косата си.
— Върви си, Шота. Моля те, върви си! — Гласът му бе лишен от последната искрица живот. — Не искам да чуя нито дума повече от устата ти. Просто си върви. Остави ме на мира.
— Разочарована съм от теб, Ричард.
— Не ме интересува.
— Не съм предполагала, че си толкова глупав.
— Не ме интересува.
— Мислех, че Джордж Сайфър означава нещо за теб. Мислех, че имаш чувство за достойнство.
Ричард вдигна глава.
— Какво искаш да кажеш?
— Джордж Сайфър те отгледа. Даде ти името си, своята любов. Напътстваше те, грижеше се за теб. Той те направи човек. А сега си готов да забравиш всичко това, само защото някога някой е изнасилил майка ти. Това ли е важното за теб?
В очите на Ричард пламнаха искри. Ръцете му се устремиха нагоре. Калан помисли, че ще удуши Шота на мига. Но той изведнъж спря и отпусна ръце.
— Но… ако Мрачният Рал ми е баща…
Шота вдигна ръце високо над главата си.
— Какво? Ще станеш като него ли? Ще започнеш да служиш на злото, защото изведнъж си разбрал кой си? Страхуваш се, че ще започнеш да убиваш невинни хора само защото си научил кой е истинският ти баща? Ще забравиш всичко, на което те е научил Джордж Сайфър, само защото истинското ти име е Рал? А наричаш себе си Търсач! Разочароваш ме, Ричард. Мислех, че ти си си ти. А не някакво бледо отражение на предците си.
Той сведе поглед, а Шота продължи да го гледа намръщено, без да каже нито дума повече. Ричард пое дълбоко въздух и едва прошепна:
— Съжалявам, Шота. Благодаря ти, че не ми позволи да бъда още по-глупав, отколкото съм. — Очите му бяха пълни със сълзи, когато се обърна към Калан.
— Моля те, Шота, пусни я на земята!
Калан усети силен натиск върху себе си и бавно се спусна надолу. Краката й усетиха твърда земя. Погледът на Шота я прикова на място, макар да изпитваше силно желание да се доближи до Ричард. Тя заби поглед в земята.
Шота пъхна пръсти под брадата на Ричард и повдигна главата му.
— Можеш да си доволен поне, че баща ти не беше грозен. Имате общи черти в погледа, в характера. А и дарбата.
Ричард извъртя глава встрани.
— Дарбата! Не искам никаква дарба. Не желая да имам нищо общо с това. Не ме интересува дарбата на Мрачния Рал! Мразя я, мразя магията!
— Но дарбата е наследство и от Зед — каза Шота изненадващо съчувствено. — Наследил си я от двата си рода. Понякога дарбата не се предава от баща на син. Може да бъдат прескочени поколения наред. Понякога обаче става обратното. Ти си я получил и по двете линии. При теб тя има повече от едно измерение. Комбинацията в случая е изключително опасна.
— Наследява се. Като всяко друго уродство.
Шота подигравателно погали лицето му с дългите си пръсти.
— Спомни си това, преди да легнеш с тази жена. По наследство от Калан момчето ще бъде Изповедник, а по наследство от теб ще получи дарбата. Можеш ли да предвидиш опасностите, които ще произтекат от това? Можеш ли да си представиш Изповедник, който има и магическа дарба. Изповедник мъж! Съмнявам се. Трябваше да я убиеш, когато ти казах, невежо дете, преди да решиш, че я обичаш. Трябваше да я убиеш!
Ричард я изгледа сърдито.
— Наслушах се вече. Не желая да чуя нито дума повече. Вече ти казах, благодарение на Калан победих Мрачния Рал. Ако я бях убил, нямаше да успеем. Надявам се, няма да използваш целия си престой тук, за да ми повтаряш тези безсмислици.
— Не — каза Шота. — Всичко казано дотук е без значение. Не затова съм тук. Дойдох заради онова, което си направил, а не заради другото, което би могъл да направиш някой ден. Направеното вече е много по-страшно от всичко, което бихте могли да сторите с тази жена занапред.
Ричард свъси вежди.
— Аз попречих на Мрачния Рал да управлява света, като го убих. Нищо лошо не съм направил!
Тя бавно поклати глава.
— Магията на Орден го уби. Казах ти и преди: той не бива да отваря нито една от кутиите. Ти не го уби. Просто го остави да отвори една от кутиите на Орден. Магията на Орден го уби! А трябваше да го убиеш, преди да я е отворил.
— Не можех! Това беше единствената възможност. А и каква е разликата? Та нали е мъртъв!
— По-добре да го беше оставил да победи, отколкото да му позволяваш да отвори грешната кутия.
— Ти си луда! Кое би могло да бъде по-страшно от това Мрачният Рал да овладее магията на Орден и да управлява света?
Тя повдигна вежди.
— Пазителят! — прошепна. — По-добре да беше оставил Мрачният Рал да ни управлява, дори да ни измъчва до смърт, отколкото да стане онова, което ти допусна да се случи!
— За какво говориш?
