стаичка бе слабо осветена от няколко свещи, нагласени сред купчините листове и книги на писалището й. Между книгите тук-там се виждаха прилежно сгънати свитъци. Виждаше се само едно малко петънце от потъмнялото дърво на плота на писалището, точно пред нея. Там беше сложила листата, върху които трябваше да напише доклада си. По рафтовете зад нея събираха прах странни магически предмети. Чистачките нямаха право да ги докосват, така че това беше нейно задължение. Но никога не й оставаше достатъчно време за чистене. Плътните завеси на прозорците скриваха нощното небе. Единственото цветно петно в стаичката бяха жълто-сините килимчета от другата страна на писалището. Всеки посетител, дошъл в стаичката й — в захлас разглеждаше красивите им шарки.
Причина за смъртта. Тези доклади бяха такава досада. Тя въздъхна. Но необходима досада. Дворецът на пророците ежедневно се нуждаеше от купища доклади. Имаше Сестри, които прекарваха целия си живот в библиотеките, като се занимаваха единствено с това да преподреждат всякакви видове документация, да ги сортират и подвързват в дебели томове, да записват всяка на пръв поглед безсмислена дума, която им се струва, че някой ден може да влезе в употреба. Е, нямаше какво да се прави. Трябваше да измисли някаква приемлива причина за смъртта. Истината не можеше да свърши работа в този случай. Сестрите трябваше да получат задоволително обяснение. Те ценяха високо всеки, който притежава дарбата. Глупачки!
Злополука по време на обучение? Тя се усмихна. Ами, да, злополука по време на обучение. Не беше използвала тези думи от години. Прехапа устни, натопи перото в мастилницата и започна да пише.
„Причина за смъртта — злополука при обучение с Рада’Хан. Всяко клонче, както неведнъж съм казвала на Сестрите, независимо колко младо и гъвкаво е то, би могло да се счупи, ако бъде огънато прекалено много.“
Какви въпроси биха могли да имат? Нека се чудят кой е виновен. Това ще им попречи да се ровят много на дълбоко — та нали вината пада върху тях самите. Докато попиваше мастилото от хартията, чу леко почукване по вратата.
— Един момент, моля! — Тя доближи ъгълчето на писмото от момчето до пламъка на свещта и когато хартията изгоря, я хвърли в студеното огнище. Счупеният печат се превърна в купчинка червен прах. Повече нямаше да получава от него никакви писма.
— Влез!
Тежката врата със заоблени горни краища леко се открехна и в цепнатината се появи една глава.
— Сестро, аз съм! — прошепна някой в мрака.
— Не стой там като някоя послушница. Влез и затвори.
Новодошлата бавно затвори вратата, като преди това се огледа да види дали някой не я е проследил. Погледът й не се спря върху килимчетата.
— Сестро… — Тя не продължи, защото видя как един пръст се повдига пред устните и как я стрелка строгият поглед.
— Никакви имена, когато сме сами! Колко пъти ще ти го повтарям!
Жената се огледа смутено, като че очакваше всеки момент някой да се появи.
— Но нали стаята ти е преградена с въздушния щит?
— Разбира се. Но винаги е възможно отделни думи да стигнат до неподходящи уши! Ако това все пак някога се случи, нали не би искала заедно с думите да бъде чуто и името ти.
Очите на жената отново обиколиха стените.
— Разбира се, че не! Имаш право! — Тя сключи ръце пред себе си. — Един ден всичко това ще бъде ненужно. Мразя, дето все се крием. Един ден ще можем…
— Какво откри?
Жената приглади роклята на хълбоците си, след което се облегна на писалището. В очите й блесна гняв. Имаше странни очи — много бледосини, с виолетов оттенък. Беше трудно да не ги гледаш.
Наведе се още по-напред и зашепна.
— Открили са го!
— Видяла си книгата?
— Да — кимна тя бавно. — По време на вечеря, докато другите се хранеха. — Погледът й беше безстрастен. — Отказал е първото предложение.
Сестрата удари с ръка по писалището.
— Какво? Сигурна ли си?
— Така пишеше в книгата. Има и още нещо. Той не е момче. Голям мъж е.
— Голям мъж! — Сестрата въздъхна тежко, загледана в другата пред себе си. — Коя е била Сестрата?
— Какво значение има? Всички са наши!
— Не, не са. Не можах да наглася нещата така, че и трите да са от нашите. Бяха само две. Третата беше Сестра на светлината.
Очите на новодошлата се разшириха.
— Как си могла да допуснеш това? За нещо толкова важно…
Сестрата отново удари с ръка по писалището.
— Тишина!
Другата трепна и отново сключи ръце. На лицето й се изписа обида.
— Била е Сестра Грейс.
Тя затвори очи и се облегна назад.
— Сестра Грейс беше от нашите — прошепна.
Другата отново се подпря на писалището.
— Значи остава още една. Коя е тя? Сестра Елизабет или Сестра Вирна?
— Не е нужно да знаеш!
— Защо не? Все нищо не бива да знам. Мразя да не знам дали Сестрата, с която говоря, е Сестра на светлината, или е някоя от нас — Сестрите на мрака…
Първата сестра удари с юмрук по писалището и стисна зъби:
— Никога повече не казвай това на глас — изсъска тя, — или ще те изпратя при Безименния, нарязана на парченца.
Другата заби поглед в килима, изведнъж пребледняла като платно.
— Прости ми! — прошепна тя едва.
— Тук няма нито една жива Сестра на светлината, която да вярва, че ние сме нещо повече от легенда. Ако това име докосне ушите им, ще започнат да си задават въпроси. Никога! Никога не го произнасяй на глас! Ако Сестрите разберат коя си или кому служиш, няма да се поколебаят да ти нахлузят Рада’Хан на врата, преди още да си успяла да извикаш!
Жената се хвана за гърлото и прошепна тихо:
— Но аз…
— Ти ще си отвориш ушите и ще ме слушаш внимателно. И не е нужно да знаеш никакви имена. Така никога не би могла да предадеш когото и да било. Разбираш ли защо и другите не знаят твоето име: за да не могат да те предадат. Това е за наша сигурност, за да можем да му служим. Единственото име, което знаеш, е моето.
— Но, сестро… Бих си отхапала езика, преди да кажа и думичка или да произнеса името ти.
— Сега говориш така. Но ако сложат Рада’Хан около врата ти, ще ме предадеш като нищо, само и само да го махнат… Но не е въпросът аз да ти простя. Ако ни предадеш, Безименният няма да ти го прости. Когато срещнеш очите му, времето, прекарано с Рада’Хан на врата, ще ти се струва като приятен разговор на чаша чай.
— Но аз служа… Аз съм се клела… Дала съм обет.
Сестрата кимна и се облегна на стола си.
— Онези, които са служили добре, ще бъдат възнаградени, когато Безименният премине през воала. Онези, които са го предали или са се борили срещу него, ще разполагат с цяла вечност, за да се покаят за грешката си.
— Разбира се, Сестро. — Погледът й не се отделяше от килима. — Живея единствено за да му служа! — Тя вкопчи ръцете си една в друга. — Никога не бих предала Господаря. Кълна се!
— В душата си!
