които са разбудили дарбата си, преди да успеем да се доберем до тях. Преди да сме им сложили Рада’Хан, за да им помогнем.
— Но… за тях сигурно е страшно — да имат силата и да не разполагат с нашата помощ и напътствие.
— Наистина е така. А, както ти казах, страхът може да ги направи непокорни. Веднъж четох за един, в една стара книга, който отказал първото предложение за яката.
Паша ахна и закри устата си с ръка. Сестрата отлепи пръстите от лицето й.
— Но… това означава,… че една от Сестрите…
Сестрата бавно кимна.
— Това е цена, която всички сме готови да платим. Ние носим тежка отговорност.
— Но защо родителите му не са го накарали да приеме предложението?
Тя се приближи и сниши глас:
— В доклада пишеше, че този с дарбата бил порасъл. Бил голям мъж.
Паша я погледна с големи, невярващи очи.
— Мъж ли…? — прошепна тя. — Но щом едно момче може да се окаже костелив орех, какво остава за възрастен мъж?
Сестрата погледна послушницата безстрастно.
— Ние сме тук, за да служим на Създателя. Човек никога не може да разбере какво е възнамерявал създателят. Една послушница, на която е поверен нов, би трябвало да използва всичко, с което я е надарил Създателят. Яката не винаги е достатъчна. Никога не можеш да прецениш какво ще ти се наложи да направиш. Правилата не винаги вършат работа. Все още ли искаш да бъдеш Сестра на светлината? Дори да знаеш, че може да ти поверят нов, който да се окаже по-костелив орех от всички, с които досега са работили послушниците.
— О, да! Да, Сестро! Ако новият е костелив орех, ще знам, че това е изпитание, пратено ми от самия Създател, за да види дали наистина съм достойна. Няма да се проваля. Ще направя всичко, което трябва да се направи. Ще използвам всичко, на което съм научена, всичко, с което Създателят ме е дарил. Ще бъда нащрек, защото той може да идва от чужда страна, да има непознати за нас обичаи, да е изплашен или вироглав, или костелив орех. Ще знам, че за да успея, може да се наложи сама да си създавам правила — тя се поколеба. — А ако наистина си така добра и възнамеряваш да ми помогнеш, тогава ще знам, че ще мога да разчитам на твоята мъдрост и няма да се проваля.
Сестрата кимна усмихната.
— Дадох ти дума. Ще ти помогна независимо от трудностите. — Тя се намръщи замислено. — Може да се окаже, че си дарена с красота, за да може новият да види чрез теб красотата на Създателя. Може би именно така трябва да показваш правия път на един нов.
— За мен би било чест да покажа на един нов светлината на Създателя по какъвто и да е начин.
— Така е, детето ми. — Тя изпъна рамене и сключи ръцете си отпред. — А сега искам да отидеш при Господарката на послушниците и да й кажеш, че имаш прекалено много свободно време и че още от утре искаш да ти бъдат поверени някои дребни задължения. Кажи й, че прекарваш твърде много време в зяпане през прозорците.
Паша сведе глава и отново се поклони.
— Да, Сестро — тихо каза тя.
Когато послушницата вдигна очи, Сестрата се усмихна.
— Аз също чух, че три от Сестрите са отишли да търсят някакъв нов, който притежава дарбата. Мисля, че ще мине доста време, преди да се завърнат с него. Ако изобщо се завърнат. Но ако все пак се завърнат и го доведат, ще напомня на Прелата, че ти си следващата в списъка и че си достатъчно подготвена за тази работа.
— О, благодаря ти, Сестро! Благодаря ти!
— Ти си една чудесна млада жена, Паша. Създателят наистина е показал чрез теб красотата на творенията си.
— Благодаря, Сестро — каза тя, този път без да се изчерви.
— Благодари на Създателя.
— Ще го направя, Сестро. Сестро? Преди новият да е пристигнал в Двореца, можеш ли да ми дадеш още някой урок за това какво очаква от мен Създателят? Да ми помогнеш да разбера намеренията му?
— Стига да искаш.
— О, да! С цялото си сърце!
Тя потупа Паша по бузата.
— Разбира се, скъпа моя. Разбира се. — Сестрата отново изправи рамене. — А сега ще дойда с теб при Господарката на послушниците. Няма да допусна бъдещите Сестри да си губят времето, зяпайки през прозорците.
— Да, Сестро! — Паша се поклони с усмивка и забърза по коридора. След миг се спря и се обърна: — Сестро… страхувам се, че не знам името ти.
— Върви!
Паша подскочи.
— Да, Сестро.
Сестрата се загледа в поклащащите се бедра на Паша, която забързано се отдалечаваше по коридора, подритвайки по пътя си повдигналите се от огнената буря ъгълчета на килимите. Момичето имаше изключителни глезени.
Тя се съсредоточи и продължи нататък по коридорите и стълбищата. Докато се спускаше все по-надолу, дървените стълби бяха заменени от каменни. Горещината постепенно намаля, но все още бе твърде топло. Меката светлина на запалените лампи се измести от трепкащите сенки на разположени на голямо разстояние една от друга факли. Многобройната прислуга, изпълваща коридорите по-нагоре, постепенно взе да намалява, докато накрая наоколо не се виждаше жива душа. Тя продължи да се спуска все по-надолу, под прашните складове, под помещенията за прислугата и работилниците. Факлите се разреждаха все повече, докато накрая не остана нито една. Тя запали огнено кълбо в дланта си и вдигна ръка, за да освети пътя си.
Когато стигна до търсената врата, запали с огненото кълбо една угаснала факла, поставена наблизо. Озова се в малка стаичка с каменни стени — нещо като изоставена килия. Беше напълно празна, ако не се брои купчината изгнила слама на пода, мъждукащата факла и двамата магьосници. Миришеше отвратително на горящ катран и плесен.
Когато тя влезе, двамата се изправиха, като се олюляха леко. Бяха облечени в роби, обозначаващи високия им ранг. И двамата се ухилиха глуповато. Не, те не бяха самонадеяни, установи тя; бяха пияни. Вероятно празнуваха последната си нощ в Двореца на пророците. Последната си нощ със Сестрите на светлината. Последната си нощ с Рада’Хан на вратовете. Двамата мъже се бяха сприятелили, откакто попаднаха в Двореца като момчета, почти по едно и също време. Сам Уебър беше среден на ръст, с къдрава, светлокафява коса, гладко избръснат. Челюстта му изглеждаше прекалено широка за мекото му лице. Невил Рансън беше малко по-висок, с късо подстригана права черна коса, пригладена надолу. Имаше къса, добре поддържана черна брада, тук-там просребряваща. Очите му също бяха черни. Чертите му изглеждаха още по-строги, сравнени с мекотата, която се излъчваше от приятеля му. Тя винаги си бе мислила, че се е превърнал в истински красавец. Познаваше го от времето, когато дойде в Двореца като малко момче. Тогава тя беше още послушница. Дадоха го на нея като последно изпитание, преди да получи кръщението си за Сестра на светлината. Но това беше много отдавна. Магьосник Рансън вдигна ръце и направи драматичен, но доста колеблив поклон. Обърна се към нея с глуповатата си усмивка. Тази усмивка винаги придаваше момчешко изражение на лицето му, скриваше годините и първите бели косми на главата му.
— Добра вечер на теб, Сестро…
Тя стовари пръчката върху лицето му с такава сила, че челюстта му изпращя. Той се строполи на пода със стон.
— Казвала съм ти и преди — изсъска тя през стиснатите си зъби — никога да не се обръщаш към мен по име, дори когато сме сами. Това, че си пиян, не е извинение.
Магьосник Уебър стоеше вкаменен, с широко отворени очи и бяло като платно лице, а глуповатата
