роклята си, тя преставаше да бъде Калан Амнел, а Майката Изповедник, символизираща силата на истината. Сега, когато всички други Майки Изповедници бяха мъртви, задължението да защитава Средната земя и да брани слабите и безпомощните падаше върху нейните рамене.
Сега й се струваше по-различно да носи роклята си. Преди го възприемаше като нещо естествено. Сега, откакто бе срещнала Ричард, отговорността й се струваше по-голяма. Винаги преди се бе чувствала сама в работата си. Сега, когато той бе до нея, връзката й с хората на Средната земя сякаш се бе заздравила. Тя се чувстваше повече отвсякога една от тях. Отговорността й сякаш бе нараснала хиляди пъти. Сега знаеше какво е да обичаш някого и да се страхуваш за него. Нямаше да позволи на никого да започне война, не и докато е Майка Изповедник. Тя взе тежките пелерини на двама им и се върна обратно в центъра на селото. Старейшините се бяха струпали край навеса, там, където ги беше оставила. Ричард я чакаше. Тя му подаде пелерината и се обърна към старейшините.
— Утре вечер е Съвещанието. То трябва да се състои на всяка цена. Ще се върнем преди началото. — Тя се обърна към съпругите на старейшините: — Веселан, искаме сватбата ни да се състои на следващия ден след Съвещанието. Съжалявам, че няма повече време за подготовка, но наистина се налага да вървим. Трябва да стигнем до Ейдиндрил. Трябва да предотвратим заплахата, надвиснала над Калните и над всички останали народи в Средната земя.
Веселан се усмихна.
— Роклята ти ще е готова. Щеше ни се да ви организираме пищно тържество, но разбираме, че сега не е моментът.
Пилето сложи ръка на рамото й.
— Ако Чандален греши… Бъдете внимателни. Бантак са миролюбив народ, но нещата може да са се променили. Кажете им, че не искаме да причиним зло на никого от тях. Не желаем да сме във война.
Калан кимна и се загърна плътно в пелерината си.
— Да тръгваме!
Петнадесета глава
Ричард тръгна след нея, без да възразява. Двамата напуснаха селото мълчаливо и се отправиха на север през полетата. Звуците на болдите, барабаните и хората постепенно затихваха. Имаше доста време до пълнолуние, но пътеката между високите до кръста треви се виждаше добре. В същото време Калан се надяваше, че е достатъчно тъмно, за да не се превърнат в лесни мишени.
Ричард я погледна.
— Калан, съжалявам!
— За какво?
— За това, че все забравям коя си. Че ти си Майката Изповедник и това е твоя работа. Просто се тревожа за теб.
Извиненията му я изненадаха.
— И аз съжалявам, задето ти повиших тон. Нямам навика да го правя, но не мога да стоя със скръстени ръце в селото и да се страхувам. Мое задължение е да предпазвам всички в Средната земя от войни. Винаги когато видя как горят от желание да се избиват едни други. Ричард, не искам повече да виждам трупове. Мислех, че всичко вече е свършило. Не мога да го понеса. Наистина не мога.
Той я прегърна през раменете.
— Знам. Аз също. Но Майката Изповедник ще сложи край на всичко това. — Той се огледа наоколо. В тъмнината тя не можа да види дали лицето му е намръщено, или само така й се е сторило. — С моя помощ.
Калан се засмя.
— С твоя помощ. — Тя го прегърна. — Сега и завинаги, само с твоя помощ!
Бяха се отдалечили доста от селото и наоколо не се виждаше нищо друго освен черната земя и осеяното със звезди небе. Ричард спираше от време на време и оглеждаше внимателно околността, като междувременно пъхваше по някое и друго листо от онези, които Нисел му бе дала. Малко след полунощ стигнаха до една падина. Ричард огледа местността и реши, че е по-добре да изчакат тук. Така нападателите щяха да се натъкнат на тях, а не обратното.
Ричард утъпка малко трева и двамата седнаха да чакат. Редуваха се да дремват по малко, докато будният внимателно гледаше на север. Поставила ръка върху неговата, тя го гледаше как спи, като същевременно не изпускаше от поглед хоризонта. Припомни си стотиците пъти, когато се бяха редували така — единият застанал на пост, докато другият открадне малко сън. Тя мечтаеше за деня, в който просто ще могат да спят. И двамата. Без да се налага единият да стои на пост. И това ще стане, каза си тя. Съвсем скоро. Ричард непременно ще намери начин да възстанови разкъсания воал и тогава всичко ще свърши. Най-накрая ще заживеят в мир.
Дойде ред и на Калан да почине и тя се сгуши до него, увита плътно в пелерината си. Топлината на тялото му я унасяше. Вече започваше да се пита дали Ричард не е сгрешил, че Бантак ще ги нападнат от север. Ако дойдеха от изток, щеше да има много убити. Чандален нямаше да прояви нито капка милост. Тя не искаше Калните хора да пострадат, но не искаше и на народа Бантак да се случи нещо лошо. Те също й бяха мили. Унесе се в неспокоен сън. Последното, за което си мислеше, преди да заспи, беше Ричард.
Той я събуди, притискайки я силно до себе си и с ръка на устата й.
Небето тъкмо бе започнало да изсветлява отдясно, откъм изток. Ивици пурпурночервени облаци изплуваха на хоризонта, сякаш опитвайки се да закрият слънчевия диск. Ричард се бе втренчил на север. Калан беше по-ниска от него и все още не виждаше нищо, но по напрежението на мускулите му разбра, че някой приближава към тях.
Останаха така, прилепени към земята, застинали в очакване. Лек ветрец раздвижи изсъхналата трева около тях.
Калан много бавно и тихо смъкна пелерината от раменете си. Искаше да бъде напълно ясно на всички коя е. Бантак трябваше да я познаят още по дългата й коса, но тя държеше да видят и бялата й рокля. Не искаше да има никакво съмнение коя е и че е тук именно като Майка Изповедник. И Ричард свали пелерината от раменете си. В тревата около тях се плъзнаха сенки.
Когато наоколо се изпълни с мъже, двамата се изправиха. Онези, които се намираха най-близо до тях, подскочиха от изненада и нададоха изумени викове. Бантак се бяха подредили в редица и въоръжени с копия и лъкове, напредваха към селото на Калните.
Чуха се възбудени викове. Неколцина бойци изскочиха напред и ги заобиколиха. Калан стоеше изправена, отпуснала ръце край тялото си. На лицето й бе изписано изражението на Изповедник — хладно спокойствие, което не издава нищо. Точно както я бе учила майка й. Ричард стоеше плътно до нея с ръка върху дръжката на меча си. Повечето от мъжете вдигнаха оръжията си към тях. На двамата това очевидно не им хареса.
— Нима се осмелявате да заплашвате Майката Изповедник? — извика Калан високо и ясно. — Свалете оръжията. Веднага!
Наоколо се стрелнаха бързи погледи, целещи да установят дали двамата са сами. Мъжете сякаш се разколебаха в готовността си да държат оръжия срещу Майката Изповедник; вършеха нещо нечувано и го знаеха. В движенията им пролича нерешителност. Сякаш не знаеха какво да правят — да продължат да стоят с оръжия, насочени напред, да ги свалят или да паднат на колене. Неколцина леко отпуснаха лъковете си.
Калан направи заплашителна крачка напред.
— Веднага!
Мъжете трепнаха и се отдръпнаха леко назад. Върховете на оръжията им се плъзнаха от нея към Ричард. Вероятно това им се стори разумен компромис. Но не това очакваше от тях Калан. Тя застана пред Ричард и върховете на всички копия и стрели отново се оказаха насочени към нея.
— Какво си мислиш, че правиш? — прошепна той във врата й.
— Стой спокойно, остави ме да опитам. Нямаме никакъв шанс, ако не ги накараме да свалят оръжията си и да поговорим.
— Защо го правят? Мислех, че всички се страхуват от Майката Изповедник?
