Калните почти веднага след посещението на духовете. — Старецът заби поглед в земята. Ричард дълго гледа духовния водач на Бантак. И когато заговори, гласът му беше по-мек.
— Съжалявам, Ма Бан Грид, че трябваше да убия сина ти. Нараних сърцето ти. Но искам да знаеш, че нямах друг избор. В противен случай не бих го направил.
Старецът кимна, но не каза нищо. Изглеждаше засрамен.
— Не знам какво правим тук — въздъхна той. — Това е противно на нашите обичаи.
— Това е заради лъжливите духове. Щастлив съм, че успях да ти помогна да видиш истината — каза Ричард.
Старецът кимна, обърна се към хората си и всички бавно поеха към родната си земя. Калан въздъхна тежко. Ричард наблюдаваше мъжете, които с тежка стъпка се отдалечаваха към изгрева, влачейки копията зад себе си.
— Какъв извод си направи от всичко това? — попита тя, когато Ричард я погледна.
Ръката му бе отпусната върху дръжката на меча. Извърна глава и изпрати с поглед мъжете, които се изгубиха сред тревите.
— Пазителят започва да ни изпреварва. — Той я погледна в очите. — Опита се да ни лиши от доверието на хората. Да лиши от доверие Майката Изповедник. Това е капан. Той има планове, за които аз нямам ни най-малка представа.
— Какво ще правим?
— Каквото вече сме решили. Тази вечер е Съвещанието, утре ще се оженим и тръгваме за Ейдиндрил.
Тя го гледаше внимателно.
— Ти наистина си магьосник — каза му. — Ти използва магия, за да разрушиш заклинанието на Пазителя.
Изражението му не се промени.
— Не, не съм. Това беше само малка хитрост, на която ме е научил Зед. Той ми каза веднъж, че хората се страхуват да не умрат от магия повече от всичко друго, което би могло да причини смъртта им. Използвах този страх и Първото правило на магьосника, за да ги накарам да повярват. Това беше най-силният страх, който духовете някога са им изпращали.
— А как се нажежи Мечът на истината?
Той дълго време не свали очи от лицето й.
— Помниш ли, когато Зед ни показа как действа Мечът на истината? Как той никога не може да нарани невинен човек.
Тя кимна.
— Да, но той не беше прав. Когато мечът е нажежен и свети с бяла светлина, можеш да убиеш когото пожелаеш. Всеки. Дори онзи, за когото си напълно сигурен, че е невинен. Дори онзи, когото обичаш! — Очите му станаха сурови. — Мразя магията!
— Ричард, твоята дарба ти помогна да спасиш живота на толкова много хора!
— Но на каква цена! — въздъхна той. — Всеки път, когато правя така, че острието да побелее, си спомням, че веднъж вече го насочих срещу теб, че за малко не те убих с него.
— Но не го направи!
— Но това не намалява болката. Знам, че мога да убивам с бялата магия, знам на какво съм способен. Всичко това ме кара да се чувствам като истински Рал. — Той въздъхна тежко и смени темата на разговора. — Тази вечер на Съвещанието трябва да бъдем много внимателни!
— Ричард… това променя нещата. На два пъти бяхме предупредени за опасността от разговори с духовете. Не би ли могъл да премислиш отново нещата?
Той извърна поглед.
— Имам ли избор? Пазителят вече ни е изпреварил. Събитията се развиват много бързо. Колкото повече се замисляме, толкова повече разбираме, че не знаем нищо. Трябва най-после да преценим възможностите си.
— Но ако духовете на предците не могат да ни помогнат?
— Все ще научим нещо. Не бива да прескачаме тази възможност, опасността е прекалено голяма! Трябва да опитаме. — Той докосна ръката й. — Калан, не мога да се примиря с мисълта, че отговорността за онова, което ще се случи оттук нататък, ще лежи върху мен.
Тя изчака той да я погледне.
— Защо? Защото Рал е твой баща ли? Нима мислиш, че си отговорен само защото си Рал?
— Може би. Но Рал или не, не искам да бъда отговорен за това, че Пазителят ще погълне този свят. Че ще погълне теб. Трябва да намеря начин да го спра. Мрачният Рал ме преследва от гроба си. По някакъв начин аз съм виновен за това. Не знам как, но грешката е моя. Трябва да направя всичко възможно, за да го спра или всички ще страдат. Ако Пазителят ни завладее, ще е завинаги. Това ме плаши повече от всичко. Някакъв кошмар! Не мога да намеря начин да му попреча да те отвлече. Не искам да пропусна нито една възможност, независимо от опасността. Съвещанието ще се проведе. — Той впи очите си в нейните. — Дори да се окаже капан, трябва да опитам!
— Капан?… Мислиш, че може да е капан?
— Възможно е. Вече ни предупредиха. Трябва да бъдем нащрек. — Той вдигна очи. — Няма да мога да нося със себе си меча по време на Съвещанието. Но ако се наложи, ти би ли могла отново да предизвикаш светкавици?
Калан поклати глава.
— Не знам, Ричард, нямам представа как го направих. То просто се случи. Не знам как да ги овладея.
Той кимна, галейки я с пръсти по дланта.
— Е, може пък да не се наложи. Може би духовете на предците ще ни помогнат. И преди са ни помагали. — Ричард посегна към врата си и стисна Агиел в юмрука си. В сивите му очи се отразяваше силната му болка. Той седна на земята и стисна главата си с ръце. — Имам нужда от малко почивка, преди да тръгнем обратно. Това главоболие ме убива!
Калан знаеше, че е така, че то наистина можеше да го убие. Тя с нетърпение очакваше утрешния ден, когато може би щяха да успеят да стигнат до Зед, до помощта.
Върнаха се в селото късно следобед. Главата на Ричард беше малко по-добре, но в очите му се отразяваше болезнено страдание. Щом се доближиха до навеса на старейшините, Пилето избърза да ги посрещне.
— Какво стана с Бантак? Видяхте ли ги? От Чандален още няма никакво известие.
Калан извади златния медальон и го сложи в ръката му.
— Дойдоха от север, както Ричард ти каза. Ма Бан Грид ти изпраща този медальон като подарък, в знак на това, че Бантак не желаят война с народа на Калните. Те са объркани и съжаляват. Ние ги убедихме, че вие не им желаете злото. Чандален сгреши.
Пилето кимна тържествено и се обърна към стоящите наблизо ловци. Нареди им да потърсят Чандален и хората му. Калан си помисли, че Пилето не изглежда толкова доволен, колкото би трябвало да бъде.
— Почитаеми старейшино, нещо не е наред ли?
Очите му изглеждаха изморени под сключените вежди. Той погледна Ричард и се обърна към Калан.
— Две от Сестрите на светлината са се върнали. Чакат в къщата на духовете!
Сърцето на Калан подскочи. Тя се надяваше, че няма да се появят толкова скоро. Как са успели само за няколко дни? Тя се обърна към Ричард.
— Сестрите на светлината са се върнали и те чакат в къщата на духовете.
Ричард въздъхна.
— Нищо на този свят не се постига лесно! — Той се обърна към Пилето. — Довечера е Съвещанието. Ще бъдете ли готови?