осмели се да каже един от мъжете, но не достатъчно, че да зададе въпроса, който вълнуваше всички.
— Да, така е — отвърна Ричард. — Аз съм Господарят Рал, предводител на Д’Харанската империя, а вие сте потомци на колоните на Сътворението, прогонени от своя народ. Аз съм роден с дарбата, подобно на своите деди, на всеки Господар Рал преди мене. Вие сте лишени от дарбата като предците си.
Застанал пред статуята на Каджа-Ранг, мъжът, който ги бе прокудил, Ричард се вгледа в напрегнатите лица.
— Пропъждането е жесток акт. Неморален. В качеството си на Господаря Рал слагам край на това и обявявам, че повече няма да се повтори. Вие никога повече няма да бъдете Бандакарската империя, прокудените, вие отново ще сте както някога Д’Харанци — ако пожелаете.
Мъжете затаиха дъх, сякаш, за да се убедят, че наистина е изрекъл онова, което им се щеше да чуят, в очакване да последва още нещо — потвърждение или отричане на тези думи.
Ричард прегърна Калан през кръста и огледа спокойно изпълнените с надежда физиономии. Накрая им се усмихна.
— Добре дошли у дома.
Като по даден знак мъжете паднаха в краката му, започнаха да целуват ботушите, панталона, ръцете му, а онези, които се намираха по-назад — и земята, на която бе стъпил. Някои дори се осмелиха да целунат ръба на роклята на Калан.
Почувствали неимоверна близост, на свой ред приветстваха Ричард като един от тях.
Четиридесет и втора глава
ДОКАТО мъжете, паднали в краката им, сипеха горещи благодарности за върнатата си свобода, Ричард хвърли кос поглед на Калан. Кара изглеждаше откровено недоволна от целия този цирк, но не каза нищо.
За да сложи край на сърцераздирателната сцена, Ричард махна на мъжете да се изправят на крака.
— Има още толкова много за разказване. Хайде, изправете се и ме чуйте.
Смеещите се през сълзи мъже започнаха да се изправят и сключили ръце на гърди, втренчиха в него копнежни погледи, сякаш бе отдавна изгубен техен брат. Сред тях имаше и няколко старци, както и двама- трима на средна възраст, но повечето бяха съвсем млади като Оуен или малко по-възрастни като Ричард. Всички те бяха преживели ужасни месеци.
Но най-страшното тепърва предстоеше; Ричард искаше да ги подготви.
Той се обърна към Дженсън, която се бе свила в сенките по-назад, и и направи знак да се приближи.
Тя мина напред и се насочи към Ричард, привличайки всички погледи върху себе си. Мъжете проследиха появяването и на светлината. Беше толкова красива, че Ричард не успя да сдържи усмивката си, като я видя да излиза на откритото. Тя отметна назад един непослушен червен кичур и срамежливо огледа мъжете.
Щом Ричард протегна ръка към нея, тя с готовност подири закрилата му, като не откъсваше очи от мъжете, с които ги свързваше една съществена прилика.
— Да ви представя сестра ми, Дженсън Рал. Тя е родена като всички вас — без искрицата на дарбата. Баща ни се опита да я убие, както се е правело в продължение на три хиляди години с потомството на Господаря Рал, родено без дарбата.
— А вие? — чу се нечий скептичен глас. — Вие няма ли да я отхвърлите?
Ричард я прегърна топло.
— Защо да го правя? Какво престъпление е извършила тя? Родила се е жена вместо мъж като мене? Или не е толкова висока? Или има червена коса вместо като моята? Очите и са сини, а не сиви като моите…? Защото е родена без дарбата?
Някои от мъжете пристъпиха от крак на крак, други скръстиха ръце. Други, след всичко, което Ричард им разказа, извърнаха очи, очевидно засрамени от зададения въпрос.
— Тя е красива, умна и умее да мисли с главата си. Освен това се бори за правото си на живот, използвайки разумни средства. Тя е като всички вас — родените без искрицата на дарбата. И понеже тя, също като мене, цени живота такъв, какъвто е, аз я приветствам.
Ричард чу блеене и извърна глава. По хълма се изкачваше Бети, зад нея се влачеше въженцето, за което я бяха вързали. Дженсън я проследи с поглед как се приближава, видя любопитния и поглед, размаханата и лудо опашка.
Грабна въженцето и огледа края му. Беше прегризан.
— Бети! — скастри я тя и размаха пред очите на непослушната козичка прегризания край на въжето. — Какво си направила!
Бети изблея в отговор, очевидно горда с постигнатото.
Дженсън въздъхна дълбоко и сви рамене вместо извинение.
Мъжете бяха отстъпили назад и си шептяха нещо ужасени.
— Не съм вещица — разпалено заобяснява Дженсън. — Това, че имам червена коса, не означава непременно, че съм вещица.
Онези явно не бяха убедени в твърдението и.
— Имал съм си работа със съвсем истинска вещица — намеси се Ричард. — И мога да ви уверя, че червената коса не е белег за вещерство. Това е заблуда.
— Вярно е — настоятелно вдигна пръст един от мъжете и посочи Бети. — Ето го нейният дух водач.
— Дух водач ли? — смръщи чело Ричард.
— Именно — намеси се друг. — Вещиците винаги се появяват в компанията на своя дух водач. Така го наричат. Ето и сега — тя го призова и духът дойде.
— Да съм призовала Бети! — Дженсън размаха пред лицата им прегризаното въже. — Завързах я за едно дърво, тя сама е прегризала въжето си.
— Призовала си я с магия! — закани и се с пръст следващ мъж.
Стиснала юмруци покрай тялото си, Дженсън пристъпи към групата. Те едновременно направиха крачка назад.
— Всички вие имате семейства и приятели, живеете в общност. Аз нямам приятели и никога не съм имала, понеже двете с майка ми цял живот все бягахме от баща ми, който ни преследваше. Ако ме беше заловил, щеше да ме подложи на изтезания и да ме убие — както би направил и с вас. И понеже нямах възможност да завържа приятелства, майка ми подари Бети. Беше още сукалче. Двете пораснахме заедно. Бети прегриза въжето си, понеже аз съм единственият и близък човек и просто е искала да е близо до мен.
Аз бях прокудена заради престъпление, което не съм извършила — просто, защото съм се родила без дарбата, като вашите деди. Всички вие знаете колко е несправедливо да си прокуден за нещо такова, познавате тази болка. А сега, глупаци такива, не ме приемате като една от вас, понеже имам червена коса и козичка за домашен любимец! Вие сте шайка безмозъчни глупаци и лицемери! Най-напред тровите единствения човек на света, който е достатъчно смел, за да сложи край на живота ви в изолация, откъснат от останалата част на света, а сега се страхувате от мен и не ме приемате заради някакви си глупави суеверия. Ако имах магически способности, досега да съм ви превърнала в пепел заради жестокото отношение, което проявявате към мен и приятелите ми!
Ричард вдигна ръка на рамото и и я дръпна назад.
— Всичко е наред — прошепна в ухото и. — Остави ме да поговоря с тях.
— Нали казахте, че сте магьосник — провикна се един по-възрастен мъж от задните редици. — Очаквате да ви повярваме просто ей така, защото го казвате, а в същото време твърдите, че е крайно време да зарежем своите убеждения, да не вярваме на това, което виждаме — например, че тази жена е вещица, понеже тя твърди обратното.
— Прав е — подкрепи го друг. — Твърдите, че вярвате в истинската магия и не приемате нашите вярвания. Много от нещата, които казвате, звучат приемливо, но не всичко. Не може да съществува половинчато съгласие. Да отхвърлиш част от истината, означава да я зачеркнеш цялата.
Ричард се замисли как да подходи, за да убеди хора, които не виждат и не усещат магията, че истинска магия съществува. От тяхна гледна точка той бе виновен за същото, за което обвиняваше тях. Как да
