с нея — съвсем друго.
Някога, в дълбока древност, да си роден с дарбата — с двете страни на дарбата — се е случвало доста често. После избухнала Голямата война, която разделила Стария от Новия свят. Така мирът бил запазен през всичките тези години, но оттогава до днес нещата доста са се променили. С течение на времето родените с дарбата започнали прогресивно да намаляват, а сред тях съвсем изчезнали родените със Субстрактивната страна на магията.
Ричард е наследник на два рода магьосници — на Мрачния Рал и на дядо си Зед. Освен това той е първият от хиляди години, роден с двете страни на магията.
Всичките ни способности допринасят за реакцията ни в една или друга ситуация. Не знаем с какво фактът, че Ричард притежава и двете страни на магията, допринася за реакцията му в конкретна ситуация и за това да направи, каквото е нужно. Подозирам, че го ръководи дарбата му, вероятно в по-голяма степен, отколкото той предполага.
Дженсън въздъхна тревожно и замлъкна.
— И как е изчезнала границата между двата свята — след толкова години?
— Ричард я унищожи.
— Значи е вярно — възкликна Дженсън, ококорила очи в изненада. — Себастиан ми каза, че Господарят Рал — Ричард — е унищожил границата. Според Себастиан го бил направил, за да си осигури път към завладяването на Стария свят.
Калан посрещна с усмивка тази нелепа лъжа.
— Не му вярваш, нали?
— Вече не.
— Сега, когато границата е унищожена, Императорският орден нахлу в Новия свят и унищожава и поробва всичко по пътя си.
— Има ли някъде сигурно място, където хората живеят необезпокоявани? Където можем да се скрием?
— Докато не бъдат спрени или отблъснати — не, такова място не съществува.
Дженсън се замисли над думите и.
— Щом падането на границата е позволило на Императорския орден да нахлуе в Новия свят, защо Ричард я е унищожил?
Калан се хвана за страничната табла на каруцата, която внезапно заподскача по неравен терен. Загледа се в далечината, където вървеше Ричард, облян в искрящата светлина на безпределната пустош.
— Заради мен — прошепна Калан. — Нали ти споменах за грешките, които прави човек. — Въздъхна уморено. — Това бе от онези удари на сляпо.
Осма глава
РИЧАРД ПРИКЛЕКНА, опрял ръце в бедрата си, за да огледа странното скално образувание. Главата му пулсираше от болката; полагаше всички усилия да не и обръща внимание. Главоболието идваше и отминаваше без видима причина. Понякога си мислеше, че може пък да е от жегата, не от дарбата.
Увлечен от знаците върху камъка, забрави за болката.
Нещо в тези камъни му се видя познато. Не просто познато, а обезпокояващо познато.
Зад него се заковаха в очакване копитца, губещи се под дълги влакна жилава кафеникава козина. Бети протегна глава и нежно го подбутна по рамото, с надежда да получи нещо за хапване или поне милувка.
Ричард вдигна очи към втренчената в него козичка с увиснали уши. Докато Бети стоеше и гледаше как той я наблюдава, опашката и пощуря. Ричард се усмихна и я погали зад ушите. Бети изблея от удоволствие, но Ричард не бе сигурен дали не би предпочела нещо за хапване.
След като два дни бе страдала в каруцата, без да сложи нищо в уста, козичката като че започваше да се съвзема от загубата на двете си малки. Заедно с апетита се възвръщаше и любопитството и. Стига Ричард да нямаше нищо против, тя винаги с готовност го следваше в разузнавателните му обиколки. Дженсън гледаше с усмивка как Бети топурка след Ричард като пале. Всъщност най-много я радваше фактът, че козичката и отново започваше да прилича на себе си.
През последните няколко дни пейзажът също се бе попроменил. Животът постепенно се завръщаше в околността. Най-напред забелязаха ръждивите петна лишеи тук-там по камънаците. Скоро след това в една падина щръкна нисък бодлив храст. Сега степната растителност изпъстряше на туфи равнината. Бети отдаде дължимото на жилавите храсти, като похапна от тях, все едно бяха най-вкусна салата. Конете също ги пробваха, но менюто явно не отговаряше на вкуса им.
Ръждивите лишеи по камънака постепенно придобиваха по-разнообразна окраска. На места бяха тъмни и плътни, сякаш от велур, другаде изглеждаха като прозирна зеленикава пелена. Последните обикновено запълваха пукнатини и скални цепки или покриваха долната част на камъните, непогалени от слънчевите лъчи. Ако човек извадеше някой от забитите в ронливата пръст камъни, можеше да види тънките пипалца на тъмнокафяви гъбични образувания.
Дребосъчести насекоми с дълги антенки подскачаха от камък на камък или се криеха в дупчиците по повърхността на парчетата вкаменена лава, която някога явно е кипяла и бълбукала, а впоследствие се е втвърдила и балончетата и са се превърнали в част от структурата и. Тук-там по пясъка се поклащаше някой лъскав зелен бръмбар с огромни щипци. Мънички червени мравки трупаха около дупките си островърхи купчини пръст. Между клоните на самотните, недорасли, клечести храстчета, които изпъстряха хълмистата равнина, проблясваха паяжини. От камъните, излегнати на припек, надничаха тънички зелени гущерчета. Ала приближиш ли на не дотам безопасно разстояние, светкавично се шмугваха в някоя дупка. Признаците на живот, които Ричард бе забелязал до момента, по никакъв начин не можеха да облекчат тежкия им преход, но му носеха поне известно облекчение с усещането, че отново навлиза в света на живите. Освен това знаеше, че щом прехвърлят първата планинска верига, животът ще ги залее като пълноводна река. Освен другото там щяха да срещнат и хора.
Вече започваха да се мяркат и птици. Засега бяха предимно дребни видове — червеникави сипки, пепеляви мухоловки, скални копривници и врабчета с черни гушки. В далечината на синия небосклон кръжеше по някоя и друга самотна птица, докато врабчетата предпочитаха да се движат на шумни палави рояци. От време на време по щърбавите храсти накацваха изгладнели пернати, търсещи семенца и буболечки. Но само при вида на приближаващ сокол всичко друго изчезваше.
Загледан в необятната шир, Ричард се изправи стреснат, явно внезапно осъзнал защо видяното му се бе сторило тъй смущаващо познато. В същия миг главоболието му изчезна.
Отдясно към мястото, където Ричард стоеше втренчен в особеното скално образувание, приближаваха Кара и Калан. Каруцата, в която се возеха Том, Фридрих и Дженсън, продължи да се кандилка в южна посока. Прахолякът, вдигнат от конския впряг, увисваше в неподвижния въздух и се виждаше от километри. Ричард си помисли, че соколите така или иначе ги посещават и следят, та издайническият облак прах едва ли е от чак такова значение. При все това с нетърпение очакваше да навлязат в местност, където биха имали поне надежда за по-дискретно придвижване.
— Нещо интересно ли откри? — попита Калан и избърса челото си с ръкав.
Ричард хвърли няколко камъчета по продълговатото скално образувание, което наблюдаваше.
— Какво мислиш?
— Мисля, че изглеждаш по-добре — рече тя.
Без да сваля поглед от очите му, тя му се усмихна с усмивката, която пазеше само и единствено за него. Той не устоя и също и отвърна с усмивка.
Без да обръща внимание на размяната на усмивки между двамата, Кара се наведе да хвърли един поглед.
— Според мен Господарят Рал се е объркал от гледането на прекалено много камънак. Това тук не е по-различно от всичко останало.
— Нима? — Той посочи фигурата, която бе привлякла вниманието му, после плъзна ръка към мястото, където стояха Калан и Кара. — Значи казваш, че е същото като това?
Кара огледа и двете места, после скръсти ръце.
