награда за залавянето им, че дори враговете му трудно биха устояли. За мнозина в Стария свят обаче цената на живота под бруталното владичество на Императорския орден беше прекалено висока. Въпреки наградата хората предпочитаха свободата и бяха готови да направят нужното, за да си я възвърнат.
Освен това оставаше и проблемът за връзката между Господаря Рал и народа на Д’Хара; чрез тази древна връзка, изкована от предците на Ричард, Д’Харанците можеха да определят местонахождението на своя Господар Рал. Императорският орден също би могъл да се възползва от тази връзка. Беше достатъчно да подложат някой Д’Харанец на изтезания, за да им каже къде е Ричард. Дори един да устои на мъченията, винаги можеха да опитат с друг и така докато получат нужната им информация.
Ричард проследи как самотният пътник се спусна по хълма и пое по чакълестите корита на дъното на скалните оврази. Вдясно от Ричард каруцата и конете вдигаха дълга опашка прахоляк. Непознатият явно се бе насочил натам.
От такова разстояние Ричард не можеше да бъде сигурен, но човекът не му заприлича на войник. Беше малко вероятно и да е патрул в собствената си страна, а и бяха далеч от огнищата на бунтове срещу Императорския орден. Ричард не виждаше причина в околността да бродят войници — тук беше прекалено безлюдно. Именно това го накара да избере този маршрут — вървеше се на изток до планините и чак след това се завиваше на север.
Не беше изключено обаче връзката да е разкрила местоположението му и сега към него да приближава цяла армия. Ако този човек беше войник, значи след него идваха още много — като мравки, плъпнали по хълмовете.
Ричард се покачи по задната страна на една скала и легна възнак, надничайки през ръба. Непознатият вече бе по-близо и се видя, че е слабоват млад мъж — вероятно под трийсетте, — който изобщо не беше облечен като войник. Често се препъваше, така че явно не познаваше терена, а може би изобщо не бе свикнал да пътува. Беше изморително да се движиш по разтрошени, остри, свличащи се камъни, особено под наклон, където по никакъв начин не можеше да се върви с равномерна крачка.
Мъжът спря и изпружи врат по посока на каруцата. Задъхан от слизането, прокара пръсти по русата си коса, като да я повчеше, приведе се от кръста и се подпря с ръка на коляното, докато се посъвземе.
След малко се изправи и пое по пресъхналото хрущящо чакълесто корито, а Ричард слезе от скалата. Възползва се от прикритието на пресечения терен на местността и групичките иглолистни дървета. От време на време спираше, заслушваше се в приближаващите стъпки и тежкото дишане и проверяваше къде е мъжът.
Притаи се зад един откъснат от хълма камък, висок цели двайсетина метра, и надникна да види къде е мъжът. Беше успял да се приближи, без онзи да заподозре присъствието му. Като се прикриваше зад дървета и камъни и прибягваше зад невисоки могили, Ричард най-сетне се озова на пътя на мъжа, на известно разстояние пред него.
Застанал неподвижно зад нащърбена кула от червеникави камъни, щръкнала от напуканата земя, Ричард се заслуша в скрибуцането на приближаващите стъпки, в шумното дишане на пътника, когато се налагаше да прескача паднали на пътеката по-големи камъни.
Щом онзи приближи на два-три метра разстояние, Ричард изскочи пред него.
Човекът ахна, стисна инстинктивно дрехата си под брадата и отстъпи назад.
Външно Ричард не показа никакви чувства, ала вътре в него силата на меча му закипя със застрашителната мощ на обуздавания му гняв. За секунда Ричард като че усети как силата му потръпва. Магията на меча отключваше усещането за опасност у Търсача, тъй че подобно колебание можеше да се дължи на факта, че по-дребният човек не представлява непосредствена опасност.
Дрехите на непознатия — кафяв панталон, ленена риза и оръфано памучно сетре — не бяха в най- добрата си форма. Явно пътуването му не е било от най-леките — но пък нали Ричард също се бе облякъл съвсем обикновено, за да не буди подозрение. В раницата на мъжа беше останал съвсем малко ценен товар. Двата меха, чиито ремъци бяха кръстосани на гърдите му и издуваха горната му дреха, бяха празни. Ричард не забеляза никакво оръжие — дори нож.
Мъжът застина в очакване, сякаш се боеше да се обади пръв.
— Май си тръгнал към приятелите ми — подхвана Ричард, като кимна с глава към златистата лента прахоляк, която блещукаше на слънчевата светлина над тъмнеещото поле. Даде на човека възможност да обясни присъствието си.
Отпуснал рамене и ококорил очи, онзи запрокарва пръсти през косата си. Ричард стоеше пред нещо като каменна колона, препречваща пътя му. Мъжът се огледа в двете посоки, сякаш за да провери дали има накъде да бяга, ако се наложи.
— Не искам да ти сторя нищо лошо — продължи Ричард. — Интересува ме само какво си си наумил.
— Какво да съм си наумил?
— Защо вървиш след каруцата?
Онзи потърси с поглед каруцата, която в момента не се виждаше, после мерна меча, докато накрая се втренчи в очите на Ричард.
— Имам… нужда от помощ — рече след малко.
— Помощ ли?
— Да. Търся човека, призван да се бие. Ричард килна глава на една страна.
— Имаш предвид някакъв войник ли?
— Да, точно така — отвърна онзи, притеснен от смръщеното лице на събеседника си.
— В Императорския орден има много войници — продължи Ричард. — Сигурен съм, че ако си достатъчно упорит, все ще намериш някой.
Мъжът поклати глава.
— Не. Търся един определен човек, който идва от много далече — от далечния север. Онзи, който дари свободата на много угнетени народи от Стария свят. Онзи, който дарява всички ни с надеждата, че Императорският орден — нека Създателят им прости за заблудите — ще бъде изхвърлен от живота ни и ние отново ще намерим покой.
— Съжалявам — отвърна Ричард, — но не съм срещал такъв човек.
Онзи не изглеждаше разочарован от отговора. По-скоро като че не му повярва. Симпатичното му лице излъчваше добронамереност, въпреки че явно не бе убеден в думите му.
— Дали бих могъл да ви помоля… — колебливо повдигна ръка мъжът — … за глътка вода?
Ричард се поотпусна.
— Разбира се.
Свали ремъка от рамото си и подаде меха на мъжа. Онзи го хвана като безценна стъклена ваза, която се боеше да не изпусне. Трескаво задърпа запушалката, най-накрая успя да я освободи и се нахвърли жадно на водата. Изведнъж се сепна и свали съда от устните си.
— Извинете, нямах намерение да ви изпия всичката вода.
— Не се безпокойте. — Ричард му посочи меха. — Имаме вода в каруцата. Вие явно имате нужда от още.
Докато Ричард сваляше ръката си, за да закачи пръсти на колана си, мъжът кимна в знак на благодарност и надигна повторно меха, отпивайки голяма глътка.
— И къде сте чували за този човек, дето се биел за свобода? — попита Ричард.
Другият пак свали меха и без да откъсва поглед от очите на благодетеля си, пое дълбоко дъх.
— Мнозина говорят за него. Свободата, която благодарение на него плъзна из Стария свят, донесе надежда на всички ни.
Ричард вътрешно се усмихна, доволен, че искрата на надеждата за свобода гори чак в мрачното сърце на Стария свят. Навсякъде по света имаше хора, споделящи общи стремежи в живота — да изживеят живота си свободно и да добруват благодарение на собствения си труд.
В небето, в просеката между два скални зъбера, се плъзна чернопер сокол с широко разперени криле. Ричард не си носеше лъка, пък и птицата и бездруго не му беше в обсега.
При вида на грабливата птица непознатият трепна като заек, мярнал ястреб.
— Съжалявам, но не мога да ви помогна — каза Ричард, щом соколът се скри от погледа им. Погледна назад към хълма, зад който се бе скрила каруцата. — Пътувам със съпругата и семейството си, търсим си работа и място, където да си се занимаваме с нея спокойно.
