— Само дето камъкът, който оглеждаш, е по-светлокафяв — нищо повече.
— Май е права, Ричард — сви рамене Калан. — Скалата изглежда същата, само малко по-светла. — Тя замълча за миг, докато оглеждаше земята, после добави по-уверено: — Бих казала, че прилича на скалната плоча, върху която се движехме няколко дни, докато не започнаха да се появяват храсталаци и треви.
Ричард вдигна ръце на хълбоците си, без да откъсва поглед от забележителното скално образувание, което бе открил.
— В такъв случай, нека ви попитам какво според вас отличаваше камъните там, където бяхме преди няколко дни — по-близо до Колоните на Сътворението?
Калан погледна към Кара, по чието изражение нищо не можеше да се прочете, после изгледа Ричард изпод вежди.
— Какво ги отличава ли? Ами нищо. Там беше истинско мъртвило. Място, където нищо не вирее.
— А какво ще кажеш за това тук? — Ричард описа широк кръг с ръка.
— Тук има по някой и друг храст — отвърна вяло Кара, озадачена от интереса на Ричард към околната флора и фауна.
— А там? — посочи с ръка той.
— Там също е голо — въздъхна Кара, изгубила търпение. — Има цели участъци, където все още не вирее нищо. Пустош. Още малко търпение, Господарю Рал, и скоро ще сме отново сред поля и гори.
Калан изобщо не слушаше Кара; смръщила чело, се надвеси ниско над земята.
— Растителността се появи изненадващо внезапно — рече тя почти на себе си. — Не е ли малко странно.
— Според мен определено е странно — потвърди той.
— Според мен пък на Господаря Рал му трябва да се напие хубавичко с вода — озъби се Кара.
Ричард се усмихна.
— Ето, застани тук. Ела до мен и погледни пак.
С подновено любопитство Кара изпълни желанието му. Огледа земята, после местата, на които бяха поникнали храсти.
— Майката Изповедник е права. — Гласът и бе придобил непогрешимо делови тон. — Значи смяташ, че това е важно? Или представлява някаква опасност?
— Да — поне що се отнася до първия ти въпрос — каза Ричард и приближил се до Калан, пак се приведе напред.
— А сега погледни това.
Двете жени коленичиха до него и огледаха скалата съвсем отблизо, Ричард избута назад любопитната Бети. После посочи едно петно жълтеникав лишей.
— Виждате ли този наниз от лишеи? Забелязвате ли, че е асиметричен? Едната му страна е заоблена, а другата, ето тук, където е голо, е като отсечена с нож.
Калан вдигна глава към него.
— Скалните лишеи растат във всякакви форми.
— Така е, но от тази страна, където има и други лишеи и храсти, той изглежда по-плътен. А там, откъм отрязаната страна, е доста рехав. Сякаш скалата е остъргана с нещо.
При по-внимателен оглед се виждат наченки на някакъв растеж от последните една-две години, но са още съвсем неукрепнали.
— Забележи къде има и къде няма растеж.
— Ами в тази половина не расте нищо, в другата — расте.
— Не гледай само по земята — Ричард повдигна брадичката и. — Огледай границата между двете — цялата околност.
Калан се взря в далечината. Изведнъж пребледня.
— Добри духове… — прошепна.
Ричард се усмихна, задето тя най-сетне бе разбрала какво има предвид той.
— Какво се занасяте вие двамата? — възмути се Кара. Ричард я хвана за врата и насочи главата и натам, накъдето гледаха двамата с Калан.
— Странно — присви тя очи, за да вижда по-добре в далечината. — Растителността изчезва като отрязана с нож — сякаш някой е издигнал невидима ограда, която продължава на изток.
— Именно — изправи се Ричард и отупа дланите си една в друга. — Да вървим. — Той тръгна на север, Калан и Кара скочиха на крака и го последваха по безжизнената скала. Бети изблея и се затътри след тях.
— Къде отиваме? — попита Кара, щом го настигна.
— Върви, без да задаваш въпроси — сряза я Ричард.
Близо половин час следваха енергичния му ход на север през камениста земя и оголени от всяка растителност участъци. Беше страхотен пек, но Ричард сякаш не усещаше жегата — дотолкова бе погълнат от безжизнената шир. Още не бе видял какво има оттатък, но бе убеден, че щом пристигнат, ще открият точно това, което очаква.
Двете жени, плувнали в пот, го следваха неотстъпно. Най-отзад подтичваше Бети и от време на време изблейваше.
Когато най-сетне стигнаха до мястото, накъдето се бе отправил — там, където започваха да се появяват лишеи и мършави храсти, — той им направи знак да спрат. Бети провря любопитната си главица между Кара и Калан.
— Е, вижте това — каза Ричард. — Сега разбирате ли какво имам предвид?
Калан се бе задъхала от бързия преход в пека. Свали меха си от рамото и отпи жадно. После го подаде на Ричард. Докато пиеше, той наблюдаваше Кара, която оглеждаше внимателно мястото.
— Растенията започват да се появяват точно тук — рече Морещицата. Козичката нетърпеливо се отърка в бедрото и и Кара разсеяно я погали зад ушите. — Появяват се по същия начин — изведнъж.
— Именно — Ричард и подаде меха. — А сега ме последвайте.
— Нали оттам идваме! — разпери ръце Кара.
— Хайде де! — подвикна Ричард през рамо.
Той тръгна обратно на юг, към центъра на безжизненото парче скала, останалите го последваха. Бети изрази гласно недоволството си от енергичната разходка в прахоляка под палещите лъчи на слънцето. Кара и Калан вероятно бяха съгласни с нея, но не казаха нищо.
Когато Ричард прецени, че са стигнали горе-долу до центъра, спря с разтворени крака и ръце на хълбоците, втренчил поглед на изток. От мястото си не виждаха двата края на безжизнената ивица земя, отвъд които започваше животът.
Но на изток разликата бе очевидна. Ивицата се очертаваше съвсем ясно — километри широка, губеща се в далечината.
Върху този мъртъв пояс безжизнена пустош — все едно дали прекосяваше скала или пръст — не растеше нищо. От двете му страни се простираше по-тъмна земя, изпъстрена на петна с лишеи и друга растителност. Там, където не растеше нищо, пръстта светлееше. В далечината несъответствието в цветовете ставаше още по-явно.
Мъртвата ивица продължаваше с километри към планините, постепенно се издигаше с релефа на местността, докато накрая се изгубваше в мъглявата далечина.
— И ти ли си мислиш същото? — прошепна тревожно Калан.
— Моля? Какво имаш предвид? — не я разбра Кара. Ричард се взря внимателно в озадаченото лице на Морещицата.
— Какво задържа армията на Мрачния Рал в Д’Хара? Какво му попречи толкова години да завладее Средната земя, макар че тъй силно го желаеше?
— Нямаше как да прекоси границата — отвърна Кара така, сякаш искаше да каже, че той явно е получил топлинен удар.
— А какво поддържаше границата?
Най-накрая лицето на Кара, увито в черен шал, също пребледня.
— Границата е отвъдният свят?
Ричард кимна.
