едната и страна висока каменна стена, която се губеше в мрака над главата и, а от другата — железен парапет. Ан надзърна през парапета, но светлината на фенера не бе достатъчна, за да пробие черния мрак долу. Не искаше дори да си мисли колко ли е дълбоко — не че имаше намерение да влиза в схватка с похитителите си, но започваше да се притеснява, че могат да я метнат в бездната и да приключат с нея.
Но все пак бяха пратеници на Натан. А той, колкото и да бе избухлив и раздразнителен, едва ли би заповядал подобно нещо. В следващия момент Ан си припомни, че го бе държала в плен много векове, при това под най-строга охрана, и въпреки това често се бе налагало да взема крайни мерки, за да удържи положението. За пореден път хвърли поглед през парапета.
— Натан очаква ли ни? — попита тя, като се постара гласът и да звучи безгрижно. — Наистина трябва да говоря с него. Трябва да обсъдим някои делови въпроси.
Найда я стрелна с мрачен поглед през рамо.
— Натан няма какво да обсъжда с теб.
Найда ги поведе към един притеснително сумрачен тунел, издълбан в камъка. Поведението на Морещицата придаваше допълнителни злокобни нюанси на и бездруго страховитото пътуване.
Най-сетне отпреде им проблесна светлинка. Тесният тунел се разгърна в нещо като малко площадче, където се събираха няколко коридора. По-нататък леко вдясно се спускаше стръмна вита стълба. Щом стигнаха до там и заслизаха, Ан стисна здраво перилото, за да не би да се подхлъзне и да се изтърколи надолу, въпреки че ръката на единия страж я стискаше здраво за дясното рамо, така че едва ли би могла да падне, камо ли да избяга.
На долната площадка Найда, Ан и гвардейците спряха под нисък таван с гредоред. На пода бяха оставени няколко стойки с мъждукащи факли, които придаваха на цялата обстановка тайнствен вид. Миришеше на запалена смола, дим, втасала пот и урина. Едва ли толкова дълбоко в недрата на Двореца някога бе прониквал свеж въздух. От един полуосветен коридор вдясно се чу дрезгава кашлица. Тя напрегна очи и различи врати от двете страни покрай стената. Вратите бяха с малки зарешетени прозорчета, в решетките се бяха впили мръсни пръсти. Освен кашлянето от килиите не се чуваше нито звук.
Вляво имаше желязна врата, пред която стоеше на пост огромен мъжага. Изглеждаше като издялан от същия камък, от който бяха иззидани стените. При други обстоятелства Ан сигурно би се впечатлила от красотата му.
— Найда — рече пазачът вместо поздрав. Поклони се енергично, погледна напред и запита с гробовен глас: — Какво ми водиш?
— Имате нов затворник, капитан Лърнър. — Найда сграбчи Ан за рамото и я блъсна напред, сякаш се хвалеше с добрата си плячка след успешен лов. — Опасен затворник.
Капитанът огледа професионално Ан, после насочи вниманието си обратно към Найда. — Значи в охраняваните килии.
Найда кимна.
— Магьосник Рал много ще се разочарова, ако тя избяга. Според него създавала доста проблеми.
Ан понечи да се намеси в разговора и да им обясни, че са в дълбоко заблуждение по отношение на нея, ала успя да се въздържи.
— В такъв случай по-добре ела с мен, за да провериш лично дали е надеждно заключена зад щитовете — отсече капитанът.
Найда посочи с глава. Двама от хората и се спуснаха и взеха факлите от стойките им. След дълго ровене във връзката от десетина ключа капитанът най-сетне намери правилния. Ключалката щракна пронизително и звукът отекна в близките ниски коридори. Ан си помисли, че е като камбанен звън, оповестяващ на осъдените началото на края.
Капитанът се напъна и отключи тежката врата, после натисна с рамо и бавно я отвори. Дългият коридор, който се откри от другата страна, бе осветен с две-три мъждиви факли, така че едва се виждаха прозорчетата на килиите. Разнесоха се дюдюкания и вой, сякаш затворниците бяха животни, отправящи жестоки ругатни към попадналите в техния свят външни хора. Протягаха се ръце, които деряха въздуха с надеждата да докопат жива плът.
Двамата мъже с факли се придвижиха плътно зад Найда, огънят озаряваше червената и униформа, така че прилепените до решетките лица да могат да я видят. Агиелът и, увесен на фина верижка на китката, скочи в юмрука и. Тя огледа вратите от двете страни на коридора. Мърлявите ръце се дръпнаха обратно. Гласовете притихнаха. Ан чу как мъжете се затътрят към вътрешността на килиите си.
Като се увери, че никой няма да си позволи да се държи непристойно, Найда продължи напред. Едрите лапи на двамата стражи подхванаха Ан и я блъснаха да върви. Капитан Лърнър ги следваше с връзката ключове в ръка. Ан закри с шала устата и носа си, за да се предпази от ужасната смрад.
Капитанът бръкна в една ниша и извади малка лампа, запали я от свещ и пристъпи към друга врата, за да я отключи. В следващия коридор имаше повече врати, разположени по-нагъсто. През един отвор встрани се подаваше отпусната ръка, покрита с гноясали рани.
Коридорът зад следващата врата бе още по-нисък и точно толкова широк, колкото да побере раменете на Ан. Опита се да успокои разтуптяното си сърце и пое по покрития с необработени камъни вит коридор. Найда и мъжете трябваше да се приведат, за да могат да минат.
— Пристигнахме — обяви капитанът и спря.
Вдигна лампата си и надникна през малка дупка във вратата. Намери правилния ключ от втория път и отключи вратата. Подаде малката лампа на Найда и повдигна резето с две ръце. Напъна с цялата си тежест, изпухтя, докато накрая вратата изскърца и се отвори. Капитанът се плъзна в отвора и изчезна вътре.
Найда му подаде лампата и го последва. Ръката и се протегна през процепа и сграбчи Ан за яката, за да я дръпне грубо след себе си.
Капитанът отвори втора врата в далечния ъгъл на стаичката. Ан усети, че това е помещението, охранявано от щит. Втората врата също изскърца. Вътре имаше килия, издълбана направо в скалата. Единственият изход бе през вратата и външната стая с щита, а накрая трябваше да се преодолее и външната врата.
Династията Рал умееше да строи сигурни тъмници.
Найда дръпна Ан за лакътя и я засили към вътрешната килия. Въпреки ниския си ръст Ан трябваше да се наведе, за да мине през високия праг на вратата. Единствената мебелировка вътре бе издълбана направо в скалата отсреща пейка, която служеше едновременно за сядане и лягане. В единия край на пейката имаше кана с вода. В другия се виждаше сгънато кафяво одеяло. В ъгъла бе оставено гърне. Макар да не беше чисто, поне бе празно.
Найда остави лампата на пейката.
— Натан каза да ти я оставя.
Очевидно това бе лукс, с който другите гости не биваха удостоявани.
Найда прекрачи през прага, но чу името си и се обърна.
— Бихте ли предали на Натан нещо от мое име? Моля ви. Кажете му, че бих искала да го видя. Много е важно.
Найда се усмихна вътрешно.
— Той ме предупреди, че ще кажеш това. Натан е Пророк, така че сигурно не му е трудно да предвиди подобно нещо.
— А ще му предадете ли молбата ми?
Студените сини очи на Найда сякаш се впиха в душата на Ан.
— Натан каза да ти предам, че има да управлява цял Дворец и не може да дотичва дотук всеки път, когато изплачеш за него.
Това бяха думите, които тя бе заръчвалата предадат на Натан безброй пъти, когато някоя Сестра и бе казвала, че Пророкът настоява да се срещне с Прелата.
„Предай на Натан, че имам да управлявам цял Дворец и не мога да дотичвам до долу всеки път, когато изплаче за мене. Ако е получил пророчество, нека го запише и когато имам време, ще го погледна.“
Ан никога по-рано не си бе давала сметка за жестокостта на тези думи.
Найда тресна вратата зад гърба си. Ан се озова сама в затвор, от който знаеше, че няма начин да избяга.
