щеше да падне и тогава Джаганг щеше да се върне в Ейдиндрил.
Вирна тропна черната книжка на бюрото, приглади полите на дрехата под краката си и премести стола си по-навътре. Прокара пръсти по познатата кожена обвивка на магическия предмет, чиято възраст надхвърляше три хиляди години. Тези дневници бяха създадени от онези тайнствени магьосници, построили преди няколко хилядолетия и Двореца на пророците. Книжките съществуваха по двойки; написаното в едната книжка от двойката се появяваше едновременно и в другата. По този начин Сестрите можеха да комуникират на огромни разстояния и да разменят важна информация за събития, което иначе би отнело седмици и дори месеци.
Ан, истинският Прелат, държеше втората книжка от двойката.
Преди време самата Вирна бе изпратена от Ан на близо двайсетгодишно пътешествие, чиято цел беше намирането на Ричард. Както се оказа, Ан през цялото време е знаела къде е той. Ето защо Вирна разбираше гнева на Калан, според която Ан се бе намесила грубо в съдбата на Ричард, както и в нейната собствена. Впоследствие обаче Вирна бе започнала да осъзнава, че Ан я е изпратила на изключително важна мисия, довела до глобални промени и даваща надежда за бъдещето.
Вирна отгърна книжката и я поднесе към светлината, за да различава по-добре буквите.
„Вирна, пишеше Ан, мисля, че разбрах къде се крие Пророкът.“
Вирна се облегна назад удивена. След сриването на Двореца Пророкът Натан бе избягал и оттогава се скиташе свободен, като по този начин представляваше огромна опасност.
През последните няколко години другите Сестри на светлината бяха убедени, че Пророкът и Ан са мъртви. Прелатът, която се бе отправила заедно с Натан на важна мисия, беше инсценирала смъртта им и беше определила за свой приемник Вирна. Малцина освен Вирна, Зед, Ричард и Калан знаеха истината. Но по време на мисията Натан бе успял да се освободи от яката и да избяга от Ан. Никой не знаеше какво може да се очаква от Натан.
Вирна продължи да чете.
„Съвсем скоро ще пипна Натан. След толкова време направо не ми ре вярва, че съм тъй близо. Ще те държа в течение.
Как си, Вирна? Как се чувстваш? Как са Сестрите и какво е положението с армията? Пиши, когато имаш възможност. Ще проверявам дневника си всяка вечер. Ужасно ми липсваш.“
Вирна се облегна назад. Това беше всичко. Но и то стигаше. Новината, че Ан скоро ще залови Натан, я изпълваше с облекчение.
Не че имаше новина, която би могла да повдигне настроението и духа на Вирна. Джаганг се канеше да нападне Д’Хара, Ан най-сетне щеше да пипне Натан, но Ричард се губеше нейде на юг, отвъд тяхната власт. Ан се бе трудила петстотин години, за да подреди нещата така, че Ричард да ги поведе в борбата за бъдещето на човечеството, а сега, в навечерието на евентуалната последна битка, той не беше с тях.
Вирна извади молива от гръбчето на дневника и се наведе да напише отговор на Ан.
„Скъпа моя Ан, опасявам се, че нещата тук скоро ще придобият неприятен обрат. Обсадата на проходите към Д’Хара ще започне всеки момент.“
Двадесета глава
В просторните коридори на Народния дворец — седалището на властта в Д’Хара — се носеше приглушен екот на стъпки върху каменния под. Ан се намести върху бялата мраморна пейка, където седеше, притисната между три жени от едната страна и възрастна двойка от другата, всички те увлечени да обсъждат кой от минаващите по коридора как е облечен, какво били правили техни познати в Двореца или какво най-много им се иска да видят. Ан си каза, че тези клюки са достатъчно безобидни и вероятно имат за цел да отклоняват вниманието на хората от грижите около войната. Все пак и бе трудно да повярва, че в този късен час хората са излезли да клюкарстват, вместо да си спят на топличко в леглата.
Ан бе свела глава и се правеше, че си рови в чантата, като в същото време не изпускаше от очи патрулиращите войници, които минаваха недалеч от тях. Не знаеше дали предпазливостта и е оправдана, но нямаше намерение да установи, че не е била достатъчно внимателна, когато стане твърде късно.
— Отдалече ли идвате? — попита я седящата до нея жена.
Ан вдигна глава, за да се увери, че съседката и по място говори на нея.
— Ами да, бих казала, че изминах доста път.
Жената, чиито кестеняви къдрици вече бяха започнали да проблясват в сребристо, се усмихна.
— Аз самата не живея чак толкова далече, обаче много ми харесва да нощувам в Двореца от време на време — ей така, за повдигане на духа.
Ан огледа мраморните подове наоколо, лъскавите червени каменни колони под арките, декорирани с резбовани лози, които поддържаха балконите на горните етажи. Вдигна очи към таванските прозорци, през които денем влизаше светлина, надзърна към внушителните статуи, издигнати на пиедестали около фонтан, върху който бяха стъпили коне в естествен ръст, галопиращи безспир под искрящия дъждец от пръски.
— Да, мисля, че разбирам защо — промърмори Ан. Мястото ни най-малко не повдигаше духа и. По-скоро се чувстваше нервна като котка в кучкарник със залостена врата. Усещаше се необичайно лишена от силата си.
Народният дворец не бе просто обикновен дворец. Той представляваше цял град, обединен под безкрайна поредица от покриви над огромно плато. В този величествен комплекс от сгради живееха хиляди хора, още няколко хиляди го посещаваха ежедневно. Самият Дворец беше разделен на нива — на някои от тях имаше различни магазини и хората продаваха стоките си, на други работеха служителите и чиновниците, трети бяха жилищни крила. Много от зоните бяха забранени за посещение.
В подстъпите към Двореца се организираха нелегални пазари, където хората се събираха да купуват, продават или разменят стоки. През дългите часове, докато се изкачваше по вътрешността на платото, за да стигне до самия Дворец, Ан мина и покрай доста магазини. Дворецът бе търговски център, привличащ хора от цяла Д’Хара.
Нещо повече — това беше семейната резиденция на династията Рал. Поради тази причина величието на Двореца далеч надхвърляше възприятията на повечето от хората, които го наричаха свой дом или го посещаваха. Сам по себе си Народният дворец представляваше заклинание — не беше омагьосано място като Двореца на пророците, където Ан бе прекарала по-голямата част от живота си. Тук самият Дворец представляваше заклинание.
Всичко в него бе резултат от внимателно и прецизно планиране. В укрепените външни стени се съдържаше самата магия, а основните крила със зали съставляваха ключови центрове, докато коридорите бяха граничните линии — същността на самата магия, силата.
Подобно на заклинание, начертано в пръстта с най-обикновена пръчка, коридорите трябваше да бъдат построени в последователността, наложена от конкретната магия, която заклинанието би следвало да възбуди. Строежът по такава схема трябва да е бил ужасно скъп, понеже налагаше да бъдат пренебрегнати обичайните строителни изисквания и общоприетите методи на зидарството. Ала това беше единственият начин заклинанието да бъде задействано, затова всичко бе изпълнено според плана.
Това заклинание беше уникално. То гарантираше, че всеки член на династията Рал, попаднал тук, е в пълна безопасност. Освен това вдъхваше на всеки представител на рода Рал допълнителна сила, а силата на всеки друг, прекрачил прага му, намаляваше. Ан никога не беше попадала на място, от което Ханът и — същността на живота и вътрешната и дарба — да се усеща толкова тромав и ленив. Съмняваше се дали ако остане по-дълго тук, Ханът и ще има силата да запали дори свещ.
Ан зяпна, забелязала друг елемент на заклинанието.
Погледна към коридорите — част от линиите на заклинанието, — които бяха пълни с хора.
Заклинанията, начертани с кръв, винаги са били помощни и резултатни. Но щом кръвта се просмуче в земята, разложена и размита, силата на заклинанието също ще изтлее. Това заклинание обаче, линиите на самото заклинание — коридорите — бяха изпълнени с прясната, жизнена кръв на всички хора, които се движеха из тях. Ан стоеше в захлас пред гениалната идея.
— Значи търсиш да наемеш стая.
Беше забравила жената до себе си, която продължаваше да я зяпа, разтеглила в усмивка начервените си устни. Ан с мъка успя да си затвори устата.
