— И понеже Негово сиятелство би бил ужасно недоволен, ако се освободиш от яката, съм взела мерки това да не се случи. Заварила съм я със субстрактивна магия.
Виж, това вече беше проблем.
Жената кимна на двамата, които го държаха. Зед се огледа и за пръв път забеляза, че очите им са насълзени. Остана безкрайно удивен от факта, че мъжете плачат.
Но така или иначе те изпълняваха заповедите и, така че най-безцеремонно го вдигнаха и го натовариха в една каруца, сякаш бе наръч дърва.
Зед се приземи до някакъв човек.
— Радвам се бъдеш жив, старче — изгъргори тих дрезгав глас.
Ейди. Лицето и беше подпухнало и кървеше. Изглеждаше пребита почти до смърт. Нейните китки също бяха вързани на гърба. Освен това в очите и блестяха сълзи.
При мисълта, че са и причинили болка, го сви сърцето.
— Какво ти сториха, Ейди?
Тя се усмихна.
— Боя се, че не бъдат изпълнили всичките си планове. На мъждивата светлина на някакъв фенер Зед успя да види, че Ейди също е с яка около врата.
— Яхнията ти бе превъзходна.
— Моля те, старче — изсумтя тя, — недей говориш за храна точно в този момент.
Зед внимателно се огледа и забеляза, че наоколо има още мъже, които чакаха търпеливо заповеди. Преди му се бяха падали в гръб, така че не ги бе забелязал. Дарбата му не го беше предупредила за присъствието им.
— Май доста сме го загазили — прошепна той колкото на нея, толкова и на себе си.
— Нима? — дрезгаво попита Ейди. — Как бъде разбрал?
Зед знаеше, че тя се опитва да го развесели, но на устните му не се появи дори вяла усмивка.
— Съжалявам, Зед.
Той кимна, доколкото му позволяваше позата — легнал настрани, с вързани отзад ръце.
— Мислех се за голям умник с всичките онези капани, дето ги заложих. За жалост те не действат на хора, неподатливи на магията.
— Не бъдеш знаел това — опита се да го успокои Ейди.
Обзе го горчиво съжаление.
— Би трябвало да го имам предвид, след като пролетта срещнахме такъв човек в Двореца на Изповедниците. Би трябвало да предвидя опасността. — Той заби поглед в мрака. — Държах се като истински глупак и не помогнах ни най-малко на каузата ни.
— Но откъде бъдат дошли всичките тези? — Ейди бе на път да се паникьоса. — Цял живот не бъда срещнала нито един такъв човек, а ето че сега бъдат цяла шайка.
Зед не беше свикнал да вижда Ейди толкова дезориентирана. Тя усещаше, че около нея има хора, само по звуците, които издаваха. Зед поне можеше да ги види с очите си, след като дарбата му отказваше да ги регистрира.
Мъжете стояха с наведени глави и очакваха разпореждания. Не изглеждаха доволни от случващото се. Всички бяха млади, двайсетинагодишни. Някои плачеха. Беше странно да видиш такива мъжаги да реват. Зед почти съжали, че уби един от тях. Почти.
— Вие тримата — изръмжа жената и запали още един фенер с огненото кълбо, което потрепваше в дланта и, — влизайте и започвайте претърсването.
Белите очи на Ейди се извърнаха към Зед, лицето и бе помръкнало.
— Сестра на мрака — прошепна тя.
Кулата беше тяхна.
Деветнадесета глава
— И ОТКЪДЕ СИ СИГУРНА, ЧЕ Е БИЛА СЕСТРА НА МРАКА? — разсеяно попита Вирна и потопи писалката си в мастилницата.
Постави инициалите си под молбата да бъде изпратена Сестра, която да отиде до един град на юг, за да се запознае с плановете на местна чародейка за охрана на района. Бумащината, характерна за кабинета на Прелата, явно я бе последвала и застигнала далече в полето. Дворецът на пророците бе унищожен, самият Пророк бе избягал и Прелатът хукна по дирите му, част от Сестрите бяха обрекли душите си на Пазителя на отвъдния свят, като по този начин бяха помогнали на господаря си да се приближи с още една крачка към заробването на всички им в мрачната бездна на вечността, в същото време доста от Сестрите — както Сестри на мрака, така и Сестри на светлината — бяха попаднали в жестоките лапи на врага и се подчиняваха на неговата воля, границата, разделяща Стария и Новия свят вече не съществуваше, в целия свят цареше хаос, единственият човек — Ричард Рал, — за който пророчеството твърдеше, че има шанс да победи Императорския орден, се губеше неизвестно къде и вършеше неясно какво, а въпреки всичко това бумащината успяваше да оцелее и продължаваше да я преследва.
Асистентите на Вирна разглеждаха доста от молбите и кореспонденцията, понеже тя никак не обичаше да си губи времето с такива досадни работи, но въпреки това Вирна се чувстваше длъжна да бъде в крак със ситуацията. Освен това, въпреки цялата досада, заниманието с всичките тези документи и писма отвличаше вниманието и и тя не мислеше за глупости.
— В крайна сметка — додаде Вирна, — защо да не е била Сестра на светлината. Джаганг използва и тях, при това не по-малко успешно. Не можеш да бъдеш сигурна, че е била Сестра на мрака. Той цяла зима, а даже и през пролетта, изпращаше Сестри да придружават съгледвачите му.
Морещицата опря кокалчетата си в походното бюро на Вирна и се надвеси напред.
— Казвам ти, Прелате, че беше Сестра на мрака. Вирна прецени, че е безсмислено да спори, понеже беше все едно.
— Щом така смяташ, Рикка.
Вирна сложи листа върху друга молба, в която се изявяваше желание някоя от Сестрите на светлината да изнесе лекция пред децата, изпратени на обучение при Сестрите, и да им обясни защо Създателят е срещу Императорския орден и на страната на Сестрите. Вирна се усмихна, като си представи как би се разярил Зед на самата идея Сестра да излага вижданията си по такъв проблем.
— Бях сигурна, че ще реагираш така — каза Рикка и отлепи кокалчетата си от плота.
— Ами ако няма друго… — измрънка Вирна, без да вдига поглед от следващия доклад, написан от Сестрите на светлината, изпратени на юг, в който я уведомяваха за състоянието на планинските проходи и използваните начини за преграждането им и възпрепятстването на преминаването през тях.
— Стой тук — изръмжа Рикка и изхвърча от палатката.
— Никъде не смятам да ходя — въздъхна Вирна, но русата фурия вече бе изчезнала.
Навън настана глъчка. Рикка хвърляше огън и жупел пред някого. Тази Морещица бе непоправима. Вероятно това бе причината — въпреки всичко — Вирна да я харесва.
Ала след смъртта на Уорън Вирна не вършеше нищо с особен ентусиазъм. Изпълняваше съвестно задълженията си, но сърцето и бе обзето от едно-единствено чувство — отчаяние. Мъжа, когото обичаше и за когото се бе омъжила, най-великолепния мъж на света… го нямаше.
Оттук насетне всичко беше без значение.
Вирна полагаше усилия да си гледа работата, да върши каквото е нужно, понеже хората разчитаха на нея, но истината беше, че се товареше с толкова много работа, за да си ангажира мисълта с нещо, да мисли за друго, за каквото и да било, само не за Уорън.
Не че имаше особен ефект, но тя продължаваше да го прави.
Знаеше, че хората разчитат на нея, но не можеше да се насили да се вживее истински в проблемите.
Уорън го нямаше. Животът и загуби най-голямата си ценност. Това беше краят, повече едва ли щеше да и пука особено за каквото и да било.
Вирна вяло измъкна дневника си от колана. Не знаеше какво я накара да го направи, може би фактът, че отдавна не бе поглеждала за съобщение от истинския Прелат. Откакто Калан обвини Ан за голяма част от
