случилото се, включително за избухването на войната; тя също изживяваше своите кризи и не се вълнуваше особено. Според Вирна Калан грешеше за повечето неща, но в същото време разбираше какво кара Майката Изповедник да смята Ан отговорна за хаоса в живота им; Вирна също се бе чувствала така известно време.
Вирна запрелиства книжката и мярна съобщение.
Рикка се върна в палатката. Тропна една тежка чанта на бюрото на Вирна — направо върху докладите.
— Ето! — ядно изсъска Морещицата.
Едва тогава Вирна забеляза, че Рикка е облечена доста странно. Зяпна. Рикка не носеше типичната впита в тялото червена униформа на Морещица, която само от време на време биваше заменяна с кафява. Вирна никога не бе виждала Рикка облечена в друго, освен в униформените кожени дрехи.
Сега Рикка носеше рокля.
Вирна отдавна не беше оставала по-изненадана.
При това не беше просто рокля, а розова рокля, каквато никоя свястна жена на възрастта на Рикка — някъде на прага на трийсетте — не би сложила за нищо на света. Деколтето беше дълбоко изрязано и щедро разкриваше плътта и. Двете голи полукълба на гърдите бяха повдигнати така, че а-ха да изскочат от ръба на плата. Чудно, че при разпаленото дишане на Рикка зърната и изобщо успяваха да се задържат в деколтето.
— И ти ли! — сопна се Морещицата.
Вирна най-сетне засече блесналите сини очи на Рикка.
— Какво и аз ли?
— И ти ли не можеш да откъснеш поглед от гърдите ми?
Вирна усети как лицето и пламва. Намери си извинение за червенината, като размаха пръст пред Рикка.
— Как можеш да се облечеш така във войнишки лагер! Сред всичките тези войници! Приличаш на курва!
Въпреки че кожените униформи на Морещиците покриваха целите им тела, чак до шията, стегнатият кожен плат не оставяше кой знае какво на въображението. Откритата женска плът обаче бе съвсем друго и въздействаше доста шокиращо.
Едва тогава Вирна забеляза, че традиционната плитка на Рикка я няма. Дългата и руса коса се полюшваше свободна като конска грива. Вирна никога не бе виждала Морещица да се появи на публично място без плитката си, която до голяма степен бе белег на професията и.
Дори дълбокото деколте не предизвика у Вирна такова удивление, каквото спуснатата коса. Всъщност това, а не друго, придаваше на жената развратен вид. Свободно разпуснатата и коса изглеждаше някак кощунствено, въпреки че Вирна никога не бе считала за оправдано наличието на професионални мъчителки.
Тогава Вирна си спомни, че бе помолила една от Морещиците — Кара — да накаже убиеца на Уорън — един младеж, всъщност направо момче — по най-безжалостен начин. Вирна бе стояла цяла нощ и бе слушала предсмъртните писъци на младия мъж. Страданията му бяха нечовешки, но въпреки това тя не остана удовлетворена.
Понякога Вирна се питаше дали в следващия живот Пазителят и е подготвил нещо, което да компенсира стореното от нея. Все и беше тая; каквато и да бе цената, която един ден щеше да плати, си струваше.
Освен това, каза си тя, ако трябваше да получи наказание, задето е поискала справедливо възмездие за убиеца, значи цялата идея за справедливост щеше да се окаже по същество грешна, понеже щеше да излезе, че е все едно дали живееш по законите на доброто или на злото. Всъщност за справедливостта, която бе въздала над онова низко долно животно без морал, което съществуваше в света на живите във формата на човека, убил Уорън, тя би трябвало да бъде възнаградена сред смъртта си, като бъде поставена за вечни времена в светлината на Създателя, заедно с добрия дух на Уорън — в противен случай не би имало справедливост.
Генерал Мейферт влетя в палатката със стиснати в юмруци ръце и застана до Рикка. Видял Вирна да седи зад походното си бюро, той приглади назад русата си коса и видимо се поуспокои.
Той бе накарал дърводелците да и сковат това бюро от останките от стари мебели, които бяха намерили в една изоставена ферма. Разбира се, то нямаше нищо общо с писалищата в Двореца на пророците, но и бе подарено с повече чувство и загриженост, отколкото най-великолепното писалище със златен обков, което бе виждала в живота си. Генерал Мейферт се гордееше, че Вирна използва толкова активно неговия подарък.
Хвърли бърз поглед на роклята и косата на Рикка.
— За какво става въпрос?
— Как да ти кажа — измънка Вирна, — не съм съвсем сигурна. Нещо с една от Сестрите на Джаганг, изпратена на разузнавателна мисия край един от проходите.
Рикка скръсти ръце върху почти голата си гръд.
— Не просто Сестра, а Сестра на мрака.
— Джаганг цяла зима праща Сестри да оглеждат проходите — продължаваше да не разбира младият генерал. — Прелатът заложи капани и достави щитове. — Все пак нещо го разтревожи.
— Да не искате да кажете, че въпросната Сестра е минала през прохода?
— Искам да кажа, че лично и видях сметката — изсъска Рикка.
Вирна смръщи чело.
— Какви ги говориш? Нали докато се опитвахме да се справим с няколко Сестри на мрака, изгубихме шест Морещици. След като открихте главите на две твои посестрими, набити на кол, Майката Изповедник лично се разпореди да не рискувате живота си, като се хвърляте в безполезни мисии.
Най-сетне Рикка се усмихна. Усмивката и изглеждаше някак самодоволна, особено като се има предвид, че грееше на устните на Морещица, чиято цел в живота бе да кара хората да сънуват кошмари.
— Това да ти се вижда безполезно?
Рикка бръкна в чантата и извади човешка глава. Сграбчи я за косата и я развя в лицето на Вирна. Обърна се и я показа и на генерала, после я сложи на бюрото. По докладите покапа кръв.
— Както ви казах — Сестра на мрака.
Въпреки че лицето бе сгърчено в агония, Вирна го разпозна. Рикка беше права — наистина беше Сестра на мрака. Въпросът беше как е познала, че е Сестра на мрака, а не на светлината?
Пред палатката на Вирна трополяха конски копита. Войници поздравяваха завърнали се от дежурство патрули. В далечината се чуваха разговори, някой раздаваше заповеди на висок глас. Ковашки чукове удряха звънко по нагорещен метал, придавайки му необходимата форма, така че да послужи за поправка на оръжия и оборудване. В близката оградена ливада лудуваха коне. Пред палатката минаваха мъже, чиито оръжия и дрехи подрънкваха. Пращяха огньове, разпалени за готвене или раздухани с мехове, за да придобият нужната на ковачите температура.
— Докоснала си я с Агиела си! — възкликна тихо Вирна. — Но Агиелът ти не би трябвало да действа на подвластните на пътешественика на сънищата.
Усмивката на Рикка стана лукава. Тя разпери ръце.
— Агиел ли? Да виждаш някъде Агиел?
Вирна знаеше, че Морещиците не се разделят с Агиела си и никога не губят контрола над него. Стрелна с бърз поглед деколтето на Рикка и през главата и мина светкавична мисъл.
— Достатъчно — намеси се генерал Мейферт с категоричен тон. — Искам да знам какво става тук, при това веднага.
— Патрулирах около прохода Добин, когато попаднах на съгледвачи от Императорския орден.
Генералът кимна и въздъхна притеснено.
— От време на време се случва да се появят от тази посока. Но как си могла да попаднеш на такъв вражески патрул? Защо не са били обезвредени от Сестрите?
Рикка сви рамене.
— Въпросните нарушители бяха оттатък прохода. В района на изоставената ферма. — Потупа с пръст бюрото на Вирна. — Откъдето се сдобихте с дърво за това.
