отворим градските порти. Не го ли направим, щял да изсипе отгоре ни вълна от насилие.
Върнах се и предадох думите му на хората, които се бяха събрали около мен. Всички те издигнаха един общ глас и казаха, че трябва да отворим портите и да ги поканим в града, за да им докажем, че не сме враждебни или предубедени спрямо тях.
Мъжете от Ордена нахлуха през широко отворените порти и се нахвърлиха върху жените ни — отвлякоха всички, от дъщерите до майките ни. Аз и другите мъже ги умолявахме да оставят жените ни на мира, да оставят града ни на мира. Напомних им, че сме изпълнили желанията им, за да им докажем, че не храним лоши чувства към тях, но напразно. Не искаха и да чуят.
Тогава казах на Лучан, че съм изпратил Мерилий като залог за мир. Споменах, че е въпрос на чест да спазват споразумението ни. Той и хората му само се изсмяха.
Не мога да кажа дали онова, което видях, бе истина. Действителността е в сферата на съдбата, а ние, живеейки в своето пространство, което смятаме за свой свят, не знаем дали можем да я опознаем. Онзи ден съдбата се стовари върху хората ми; ние нямахме право на глас. Знаем, че срещу съдбата не можеш да се бориш, понеже всичко е предопределено от истинската реалност, която е невидима за нашите очи.
Гледах как похитяват жените ни. Гледах и не можех да сторя нищо, докато те крещяха имената ни, докато протягаха ръце към нас, а в същото време безмилостните едри ръчища на онези мъже ги откъсваха от нас. Никога не бях чувал такива крясъци, каквито чух онзи ден.
Облаците бяха толкова ниско, че сякаш всеки миг щяха да обършат короните на дърветата. В надвисналата тишина Калан чу да пее птичка. Оуен бе сам, потънал в самотния си свят от тягостни спомени. Ричард се изправи със скръстени ръце, гледаше втренчено Оуен, но не каза нищо.
— Посетих няколко града — продължи най-накрая Оуен, — където бе минал Орденът. Там онези зверове бяха сторили същото, както при нас; бяха похитили жените. Имаше места, където бяха изнасилвани дори мъже.
После отидох в градове, където Орденът все още не бе нахлул. Като говорител на своя град им разказах за случилото се и ги подканих да сторят нещо. Те се разгневиха и казаха, че е грешно да се опълчваш, че да се опълчваш означава да се поддадеш на насилието, да се превърнеш в дивак като тях. Поискаха от мен да се отрека от казаното и да се вслушам в мъдростта на общия глас на народа ни, донесъл ни просветлението и хиляди години мир. Обвиниха ме, че гледам на събитията през егоистичния поглед на един тесногръд човек, а не се вслушвам в разумния глас на общността.
Така се озовах в един от главните ни градове и отново им казах, че преградата на прохода е паднала, че Императорският орден нахлува в земите ни и нещо трябва да се направи. Подканях ги да се вслушат в моя глас и да размислят какво може да се направи за спасението на народа ни.
Заради необузданата ми настоятелност те решиха да ме изправят пред Мъдреца на града, който да ме посъветва как да постъпя. Голяма чест е Мъдрецът да те удостои със словата си. Той ми каза, че трябва да простя на войниците от Ордена за стореното, защото това е единственият начин да прекратим насилието.
Мъдрецът каза, че гневът и враждебността, демонстрирани от войниците от Ордена, са белези за вътрешната болка, която изпитват, вик за помощ, следователно трябва да им се отвърне със съчувствие и разбиране. Би следвало да изпитам смирение след подобен израз на неподправена мъдрост, на каквато е способен само един Мъдрец, вместо това изразих желанието си Мерилий и всички като нея да бъдат върнати сред нас, за което поисках помощта на говорителите.
Мъдрецът отвърна, че Мерилий ще намери своето щастие и без мен и ме обвини в егоизъм, задето съм се опитвал да я задържа за себе си. Каза още, че съдбата е сполетяла хората и не съм аз този, който ще определя хода на съдбата.
Изтъкнах пред говорителите и Мъдреца, че мъжете от Ордена не спазиха споразумението, което сключих с Лучан за Мерилий. Мъдрецът отвърна, че Мерилий е сторила добре, като е отишла с мир в Императорския орден, като по този начин е направила нужното, за да бъде спряна вълната от насилие. Било егоистично и греховно от моя страна да издигам желанията си над мира, за който тя се бори тъй всеотдайно, а вероятната причина за отключването на техния гняв било именно отношението ми към тях.
Попитах го как според него би трябвало да постъпя, при положение, че съм бил честен с тях, а те с мен — не. Мъдрецът отвърна, че е грехота да съдя хора, които не познавам, хора, които не съм опростил най-напред, към които не съм протегнал отворени обятия или най-малкото, не съм се опитал да разбера. Продължи, че съм длъжен да ги насърчавам да поемат по пътя на мира, като се хвърля в краката им и ги умолявам да ми простят, задето с поведението си съм спомогнал за изостряне на вътрешната им болка, понеже съм им бил напомнил за предишни грехове, извършени спрямо тях.
Накрая се изправих пред събралите се говорители и обявих, че нямам намерение да прощавам на онези мъже, нито да ги посрещам с отворени обятия, че единственото, което искам, е да ги изхвърля от живота ни.
След това бях осъден.
Ричард мълчаливо му подаде чаша вода. Оуен я вдигна, очевидно без да осъзнава какво прави, и отпи глътка.
— Събранието ми нареди да се върна в родния си град и да потърся съвета на съгражданите си, да ги помоля да ми помогнат да намеря правилното решение според нашите вековни традиции. Върнах се с намерението да си възвърна честта, но установих, че положението се е влошило още повече.
Орденът се бе върнал и бе опустошил града, плячкосвайки наред — храни, стоки, всичко. Ако ни бяха помолили, щяхме да им дадем, каквото пожелаят, но те не го сториха — направо грабеха. Бяха поробили още хора — най-вече момчета и силни и здрави младежи. Мнозина, позволили си да се опълчат на желанията на Ордена, бяха избити.
Хора, които познавам от години, стояха и гледаха с празен поглед локвите кръв, свидетелстващи за смъртта на наши близки и приятели. На други такива места бе решено да се издигнат мемориали в памет на загиналите. Хората коленичеха и се молеха в тези свети храмове. Децата ридаеха неутешимо. Нямаше към кого да се обърна за съвет.
Съгражданите ми трепереха от страх зад затворените градски порти, ала почукаха ли войниците от Ордена, свеждаха глави и отваряха, за да не обидят гостите си.
За мен вече нямаше място в родния ми град. Избягах, макар да изпитвах нечовешки страх от самотата. Сред околните хълмове открих и други егоисти като мен, които се криеха от страх за живота си. Заедно решихме да сторим нещо, да сложим край на този ужас. Решихме да възстановим мира.
Първо изпратихме наши представители, които да говорят с Ордена, да им обяснят, че не искаме да им сторим нищо лошо, че желанието ни е да живеем в мир с тях; поинтересувахме се с какво можем да им бъдем полезни. Мъжете от Ордена увесиха нашите представители за глезените и ги одраха живи.
Познавах тези хора от години, те бяха мои съветници и ментори, те бяха отворили обятията си да ме прегърнат и да споделят радостта ми, когато реших да се оженя за Мерилий. Мъжете от Ордена ги увесиха с главата надолу от високи колове и ги оставиха да крещят в жегата под палещите лъчи на слънцето, за да се превърнат в идеалната плячка за черноперите соколи.
Колко пъти си казвах, че видяното в онзи ден не е истина, че не бива да вярвам на очите си, че това е зрителна измама, чрез която съм наказан за греховните си мисли, че съзнанието ми няма представа кое е истина и кое илюзия.
Не всички, отишли да говорят с мъжете от Ордена, бяха избити. Неколцина бяха изпратени обратно като вестоносци. Предадоха ни, че ако не слезем от планината и не се върнем в града под управлението на Ордена, като по този начин им демонстрираме мирните си намерения, ще започнат да дерат живи по дванайсет души всеки ден и ще ги увесват на колове като храна за черноперите соколи; това щяло да продължи, докато не се предадем или докато не бъде одран и последният жител на града.
Мнозина от събратята ми заридаха, съкрушени от мисълта, че са се превърнали в причина за отприщването на вълна от насилие, така че се върнаха в града, за да покажат на Ордена, че не искат да им сторят нищо лошо.
Някои обаче останахме. Не напуснахме планините. Мъжете от Ордена не ни бяха преброили и помислиха, че всички са се върнали в града и са преминали под тяхно командване.
Шепата хора, които останахме в планините, бяхме принудени да се крием, хранехме се с ядки и горски плодове, от време на време успявахме да откраднем по нещичко за ядене от града. Постепенно успяхме да
