подложени на нечовешки изтезания. Нямам представа какво им е правил онзи човек, но си помислих, че ще умра от мъка, съкрушен от бавната им агония. Жаловитите стенания не престанаха цяла нощ.
Разтреперан в скривалището си, ридаещ, си повтарях, че това не е истина, че не бива да се страхувам от нещо, което не е истина. Представих си болката, която изпитваха тези хора, но си казах, че поставям въображението си над сетивата — че правя нещо, което цял живот са ме учили, че е погрешно да се прави. Насочих мислите си към Мерилий, спомних си миговете, прекарани заедно, и оставих звуците, които не би трябвало да съществуват, на заден план. Не знаех дали това се случва наистина, дали звуците, които чувам, наистина съществуват.
Рано сутринта командирът, който бях видял предния ден, се върна. Надзърнах внимателно от тъмното си скривалище. На вратата се появи чернокосият. Познах го, защото когато ръката му се подаде от стаята, за да подаде свитък хартия, мярнах черните му нокти.
Чернокосият съобщи на командира със сплескания нос, когото нарече „Наджари“, че ги е открил. Така каза. После додаде: „Стигнали са до източната граница на пустошта и вървят на север.“ Каза на командира веднага да даде разпореждания на вестоносеца. Наджари отвърна: „Съвсем скоро, Николас, ще ги пипнеш и тогава ще имаме властта да си кажем цената.“
Двадесет и пета глава
РИЧАРД СЕ ЗАВЪРТЯ РЯЗКО.
— Николас ли? Чул си го да изрича това име?
Оуен примигна слисан.
— Да. Сигурен съм. Каза Николас.
Калан усети как я обгръща вълна от безнадеждност, сякаш потъваше в студена, влажна мъгла. Ричард махна с ръка.
— Продължавай.
— Ами тогава не бях сигурен дали говорят за вас — за Господаря Рал и Майката Изповедник, — но нещо в гласовете им сякаш ми подсказа, че е така. Гласовете им ми напомниха за първото идване на Ордена и онази особена усмивка на Лучан, каквато не бях виждал никога по-рано — сякаш се канеше да ме схруска.
Тогава реших, че тази информация ми осигурява неочакван шанс да ви открия. И веднага тръгнах на път.
Утринната мъгла бе изтласкана от ситен дъждец. Калан осъзна, че трепери от студ.
Ричард посочи мъжа, седнал на земята недалеч от тях — онзи с белязаното ухо, дето го докосна Калан. Ричард усети как яростта кипва в него.
— Това е човекът, отзовал се на заповедите на Николас. Той бе придружаван от мъжете, чиито трупове си видял снощи в бивака ни. Ако не се бяхме защитили, ако бяхме издигнали собствената си ненавист към насилието над природата на действителността, щяхме да бъдем изгубени като Мерилий.
— Как се казва? — попита Оуен, след като погледна мъжа.
— Нямам представа и изобщо не ме интересува. Той се би на страната на Императорския орден — бори се, за да докаже, че животът, включително неговият собствен живот, е маловажен, взаимозаменяем, употребим в името на безразсъдното преследване на един идеал, според който съществуването на отделния човек не струва нищо; на една догма, изискваща непрестанни жертви в името на ближния-докато се превърнеш в едно нищо. Този човек се бори за идеята всеки да се превърне в никой и в нищо. Според идеалите на Императорския орден ти нямаш право да обичаш Мерилий; те твърдят, че всички сме еднакви и твой дълг е да се ожениш за произволна жена, която ще се възползва от помощта ти по възможно най- добрия начин. Така, чрез саможертва, най-добре ще служиш на ближните си. Колкото и да се бориш да не виждаш онова, което е пред очите ти, Оуен, мисля, че някъде дълбоко под повърхността на недораслите ви учения знаеш, че това е най-ужасното наследство на Ордена — не самата жестокост, а идеите зад нея. Този човек не цени собствения си живот, нито личността си; защо да ме интересува как се казва. Аз осъществих най-великата му амбиция — да бъде нищо.
Ричард забеляза, че Калан трепери от студ, затова откъсна яростния си поглед от Оуен и измъкна наметалото и от раницата в каруцата. С изключителна нежност и внимание го постави на раменете и. По изражението на лицето му личеше, че чутото му е напълно достатъчно.
Калан стисна ръката му и я вдигна към бузата си. Във всичко разказано от Оуен имаше поне нещо положително.
— Значи наистина проблемът с главоболията ти не идва от дарбата, Ричард — прошепна тя в ухото му. — А от отровата.
Отдъхна си при мисълта, че времето за спасяването му не е изтекло, както си бе мислела, докато пътуваха през нощта с каруцата, а той бе в безсъзнание.
— Главата ме болеше и преди да срещнем Оуен. И продължава да ме боли. Магията на меча също отслабна, преди да погълна отровата.
— Но сега поне спечелихме малко време, за да намерим решение на проблемите.
Той прокара пръсти през косата си.
— Според мен проблемите ни сега са още по-сериозни, а времето, с което разполагаме, не е чак толкова, колкото би ти се искало.
— По-сериозни ли?
Ричард кимна.
— Нали чу как се казва империята, откъдето идва Оуен? Бандакар? Познай какво означава „Бандакар“.
Калан погледна към свилия се на щайгата Оуен, който беше потънал в мислите си. Тя поклати глава, погледът и се върна върху сивите очи на Ричард, бе разтревожена най-вече от сдържания гняв, който се усещаше в гласа му.
— Нямам представа. Какво означава?
— На високо Д’Харански това е име. Означава „прокуденият“. Помниш ли какво пишеше в „Колоните на Сътворението“ — как решили да изпратят всички хора, родени без дарбата, в Стария свят — да ги прокудят? Спомняш ли си какво ти казах — че никой така и не разбрал какво е станало с тях? Е, току-що разбрахме. Сега светът е отворен за жителите на Бандакарската империя.
Калан смръщи чело.
— И защо си толкова сигурен, че той е потомък на онези хора?
— Погледни го. Рус е и прилича на чистокръвен Д’Харанец повече от който и да е жител на Стария свят. По-важното обаче е, че е неподатлив на магия.
— Но може само той да е такъв.
Ричард се надвеси над нея.
— В такова затворено място, от каквото идва той, място, откъснато от останалия свят в продължение на хиляди години, дори една колона на Сътворението е достатъчна, за да разпръсне семето си из цялото население.
Пък и не е бил само той — всички са били родени без дарбата. Именно поради тази причина са били прокудени в Стария свят, и в Стария свят, където са се опитали да започнат нов живот, отново са били прокудени в онова място отвъд планините — място, което са им казали, че е за Бандакар — прокудените.
— Но как са разбрали хората в Стария свят за тях? Как са успели да им попречат да не се разпръснат, за да не плъзне семето им, лишено от дарбата, из другите хора; и после — как са успели да ги затворят на онова място — да ги прокудят?
— Задаваш все интересни въпроси, които за съжаление в момента не са от особено значение.
Ричард се обърна към останалите.
— Бих те помолил да не се отдалечаваш, Оуен, докато не издигнем в един общ глас решението си относно как трябва да постъпим.
Познатият метод на решаване на проблемите оживи Оуен, който — за разлика от Калан — не долови сарказма в тона на Ричард.
