същество.
Ето това очакваше хората в Новия свят.
Сега, когато вражеските части нахълтват в Новия свят, всяка дейност, която все още диша, ще бъде задушена. Всичко ще се разпадне. Безчет хора ще изгубят прехраната си. Храната бързо ще намалее, докато в един момент няма да има какво да се купува — на каквато и да било цена. Хората няма да има с какво да се препитават, семействата им ще гладуват. Ще изгубят всичко, градено цял живот.
В градовете, още преди да бъдат превзети от вражеската армия, ще настъпи паника. А дойдат ли ордите на Императорския орден, населението ще бъде прогонено от домовете си, от градовете си, от земята си. Джаганг ще изземе всички хранителни припаси за войската си и ще предостави завзетите земи на привилегированите си елитни части. Истинските собственици на земите ще погинат или ще бъдат превърнати в роби на собствените си ферми. Онези, които успеят да избягат, ще се борят отчаяно за живота си, ще живеят като диви зверове из гори и планини.
По-голямата част от населението ще хукне да се спасява — кой както може. Стотици хиляди ще излязат сред природата, на произвола на стихиите. Няма да има достатъчно храна, хората няма да са подготвени за зимата. Щом времето застудее, населението ще започне да измира на тумби.
Когато цивилизацията започне да загива и гладът стане нещо съвсем естествено, ще плъпнат болести и ще се стоварят върху тези, които са хукнали да си спасяват кожите. Семействата ще изгиват масово, защото тези, на които разчитат, няма да могат да им осигурят прехрана; така ще ги сполети болезнена, агонизираща смърт. Децата и старците ще останат сами и озверелите от глад техни съграждани ще започнат да ги нападат, видели в тях единствена надежда за оцеляване.
Калан знаеше какво е по света да върлуват епидемии. Знаеше какво е да гледаш как хората умират с хиляди. Беше го видяла с очите си, когато в Ейдиндрил върлуваше чумата. Покосените нямаха край. Гледаше безпомощно как стари и млади — толкова добри хора — падат под ударите на напаст, с която не могат да се преборят; гледаше как умират бавно, как агонизират с дни.
И Ричард се оказа застигнат от чумата. За разлика от другите хора, той избра да се зарази умишлено. Това беше цената, която трябваше да плати, за да се върне при Калан. Той продаде живота си, за да бъде отново с любимата си, преди да умре.
Ужасни времена.
Калан от опит знаеше какво е да се чувстваш съсипан и отчаян, безпомощен. И тогава реши да предприеме единственото, което би могло да спаси живота на Ричард. Освободи Хармониите. Това върна Ричард към живота. Тогава Калан нямаше откъде да знае, че действията и ще отключат непредвидени пагубни събития.
Именно тя бе причината границата на Бандакарската империя да изгуби силата си и да падне. Нейна бе вината и за постепенното отслабване на магията.
И така, поради отслабването на магията Магьосническата кула — тяхната последна надежда да намерят начин за справяне с Ордена, беше сериозно застрашена.
Калан се усещаше виновна за всичко това.
Светът бе на ръба на унищожението. Цивилизацията стоеше на прага на заличаването заради безумната идея на Ордена за постигане на по-висше добруване.
Орденът изискваше жертва в името на доброто; това, което бяха решили да пожертват, бе разумът и като така — самата цивилизация. Лудостта се бе разпростряла из целия свят и протягаше пипалата си към всички. Бяха в навечерието на края на времената.
Но Калан не можеше да сподели всичко това с приятелите си. Не можеше да им каже как се чувства. Не смееше да разкрие пред тях отчаянието си.
— Не бива да допускаме Орденът да завземе Кулата, Ричард. — Гласът и прозвуча учудващо спокойно и уверено. Зачуди се дали някой друг ще и повярва, че не изгубила надеждата си за спасение. — Трябва да ги спрем.
— Съгласен съм с теб — подкрепи я Ричард.
И неговият глас прозвуча уверено. Калан се запита дали в очите и е проличало същинското и отчаяние.
— Да започнем от лесното — Ничи и Виктор — каза той. — Ще трябва да им съобщим, че в момента не можем да отидем при тях. Виктор трябва да знае какво възнамеряваме да правим. Ще му е нужна нашата подкрепа — ще трябва да му кажем, че го подкрепяме и му вярваме, но засега не можем да се присъединим. Вече сме разговаряли; той знае какво трябва да прави. Настъпи моментът да се действа и Приска трябва да му се притече на помощ.
Освен това Ничи трябва да знае къде отиваме. Още не сме и казали, че вероятно сме открили причината за предупредителния маяк. Трябва да и кажем къде сме.
Ричард не спомена, че поради слабостта и угасващата си дарба се чувства безсилен да се добере до Ничи и затова тя трябва дойде при тях.
— Освен това е важно да знае, че сме успели да разгадаем само част от предупреждението, че Джаганг и Сестрите на мрака се занимават с превръщането на хора в оръжия — продължи Ричард.
Всички го гледаха ококорени. Не бяха прочели писмото.
— Е, на фона на всичките ни грижи това поне е проблем, с който не е нужно да се занимаваме точно в момента — отвърна Калан.
— Това работи за нас — подкрепи я Ричард. Посочи мъжа, докоснат от Калан, който очакваше заповедите им. — Ще го изпратим при Виктор и Ничи, за да им предаде информацията.
— А после? — попита Кара.
— Ще помоля Калан да му заповяда след като изпълни задачата си, да се вдигне на север и да намери армията на Императорския орден. Искам да се престори на техен човек и да се приближи достатъчно до Джаганг, за да го убие.
Калан знаеше, че подобен план е неосъществим. По слисаните лица на останалите личеше, че и те са на същото мнение.
— Около Джаганг има цели орди, ангажирани с неговата безопасност — обади се Дженсън. — Винаги е обграден с елитни гвардейци. Обикновените войници нямат никакъв достъп до него.
— Сериозно ли мислиш, че има и минимален шанс да изпълни подобна мисия? — попита Калан.
— Не — призна Ричард. — Най-вероятно ще го убият преди да е успял да се приближи до Джаганг. Но той ще е воден от желанието да изпълни волята ти. Ще действа целенасочено. Предполагам, че ще го убият, докато търси начин да изпълни заповедта ти, но поне се надявам да се постарае. Ще ми се Джаганг да се попритесни от факта, че е възможно собствените му войници да се обърнат срещу него. Искам да го накараме да разбере, че никога не се знае откъде ще му се стовари нещо на главата и кой ще се опита да го убие. Искам да загуби спокойния си сън. Искам да го преследват кошмари, да го дебне несигурност за бъдещето, да се притеснява за лоялността на собствените си войници.
Калан кимна. Ричард огледа мрачните лица на другарите си, застинали в очакване на по-нататъшните му разпореждания.
— А сега, нека поговорим за най-важното. На всяка цена трябва да се доберем до Кулата и да предупредим Зед. Всяка секунда е ценна. Тук Джаганг ни е изпреварил — изобщо не сме подозирали, че действа в тази посока. Не се знае кога ще изпрати родените без дарбата на север. Нямаме никакво време за губене.
— Господарю Рал — напомни му Кара, — най-напред трябва да намериш противоотровата. Не можеш да хукнеш към Кулата, а… О, не. Я почакай — да не би да ме изпращаш за пореден път в Кулата? Този път няма да те изоставя, при това в момент, когато си почти безпомощен и не можеш да се защитиш: Изобщо не си го и помисляй. Точка по въпроса.
Ричард отпусна ръка на рамото и.
— Никъде не възнамерявах да те изпращам, Кара, но благодаря за предложението.
Кара скръсти ръце и го изгледа сърдито.
— Не можем да пътуваме с каруцата до Бандакар — няма пътища, а и…
— Господарю Рал — прекъсна го Том, — след като изгуби магията си, ти е нужна всичката стомана, с която разполагаме. — Тонът му бе не по-малко категоричен от този на Кара.
— Знам, Том, съгласен съм с теб — усмихна се Ричард. — Мисля, че трябва да изпратим Фридрих. —
