— Наистина е така. Аз израснах в Еленовата гора, току до границата, но никога не се бях сблъсквал с магията. Е, може би с изключение на срещите ми с Чейс.
— Чейс ли? — попита Том.
— Един приятел — граничен надзирател. Горе-долу с твоя ръст, Том. Само че ти служиш на Господаря Рал, а той пазеше границата, по-скоро се грижеше да държи хората далеч от нея. Казвал ми е, че работата му е да не позволява на жертвите — т.е. на хората — да припарват дотам, за да не придобиват допълнителна сила съществата, които изплуват от периметъра и. Той работеше за поддържане на равновесието. — Ричард се усмихна на себе си. — Чейс не притежаваше дарбата, но често съм си мислел, че нещата, които съумяваше да направи, неминуемо са били свързани с магията.
— Прекарал съм в Д’Хара целия си живот — усмихна се в отговор Фридрих. — Когато бях малък, за мен пазителите на границата бяха герои, исках да стана като тях.
— И защо не го направи? — попита Ричард.
— По времето, когато издигнаха границата, бях съвсем малко момче — Фридрих се отнесе в спомена, после побърза да смени темата: — Колко ни остава да вървим през тази пустош, Господарю Рал?
Ричард погледна на изток, сякаш можеше да прозре в непрогледната нощ отвъд светлия кръг на фенера.
— Ако поддържаме досегашното темпо, след още няколко дни най-трудната част ще е зад гърба ни, така поне се надявам. Предстои ни по-каменист участък, ще започнат да се появяват скали, надигаме се към онази планинска верига в далечината. Пътуването ще е по-трудно, но поне като се изкачим малко по-нагоре, няма да е толкова горещо.
— Колко още имаме до онова нещо… дето Кара каза, че трябва да го докосна? — попита Дженсън.
— Не съм убеден, че идеята е добра — контрира я Ричард, вперил поглед в нея.
— Но нали натам сме тръгнали?
— Аха.
Дженсън гризна от парчето сушено месо.
— Какво е това, дето го е пипнала Кара? Двете с Калан явно нямат желание да ми кажат.
— Аз ги помолих да не ти казват — призна Ричард.
— Но защо? След като така или иначе ще го видим, защо не искаш да ми кажеш какво е?
— Защото не притежаваш дарбата — отвърна Ричард. — Не искам да влияя на преценката ти.
— Че какво значение има? — примигна Дженсън.
— Нямах време да преведа всичко, но доколкото разбрах от книгата, която Фридрих ми даде, дори онези, които не притежават дарбата, са дарени с искрица от нея. По този начин имат възможност да взаимодействат с магията по света — нещо като вродената ти способност да виждаш в цветове. Ти си родена с очи и като така можеш да видиш и да възприемеш дадена картина, макар да не притежаваш таланта да я създадеш.
Господарят Рал има само един наследник, роден с дарбата. Може да има и други деца, но се случва изключително рядко още някое от тях да притежава дарбата. Въпреки това тези други деца са дарени с една миниатюрна, почти невидима искрица от дарбата — както впрочем и всеки друг човек. Така да се каже, дори те виждат в цветове.
Според древната книга обаче понякога — изключително рядко — се случва дете на Господаря Рал да не притежава нито искрица от дарбата. Книгата нарича такива деца колони на Сътворението. Също както слепците по рождение няма как да видят цветовете, хората като теб не могат да възприемат магията.
В същото време това не е съвсем точно казано, защото при теб не става въпрос просто за невъзприемчивост към магията. За слепеца по рождение цветовете си съществуват — просто той не може да ги види. При тебе обаче проблемът не е в това, че не можеш да „видиш“ магията. За теб тя изобщо не съществува — няма я.
— Но как е възможно? — попита Дженсън.
— Нямам представа — увери я Ричард. — Когато предците ни са създавали връзката на Господаря Рал с народа на Д’Хара, тя е важала само за родения с дарбата наследник на Господаря Рал. Магията се нуждае от равновесие. Възможно е да са били принудени да действат по този начин, ощетявайки родените като теб, за да може създадената от тях магия да работи; вероятно не са си давали сметка за последствията и са създали равновесието неволно. Дженсън се прокашля.
— Какво ще стане ако… така де, ако някога и аз имам деца?
Ричард се вгледа в очите и болезнено дълго.
— Твоите деца ще бъдат като теб.
Дженсън се намести, ръцете и говореха красноречиво за нарушеното и емоционално равновесие.
— Дори ако евентуалният ми съпруг не е лишен от искрицата дарба? Ако е човек, способен да възприема цветовете, както се изрази ти? Дори тогава ли детето ми ще бъде като мен?
— Да — дори тогава и това важи за всяко дете — тихо, но категорично отвърна Ричард. — Ти си прекъснатата връзка във веригата на дарбата. Според книгата, ако веднъж се прекъсне веригата на родените с искрицата на дарбата, включително тези като мен, хиляди години назад във времето, чак до незапомненото минало, то е завинаги и не може да се възстанови. Веднъж погубен в такъв брак, никой наследник от дадения род не може да възстанови връзката с дарбата. Когато такива деца се женят, те ще бъдат като теб — ще прекъсват веригата и за своите съпрузи или съпруги. Техните деца ще бъдат същите и така нататък.
Ето защо Господарят Рал винаги е преследвал родените си без дарбата деца и ги е унищожавал. Ти ще дадеш живот на нещо непознато на света: същество, недокоснато от дарбата. Всеки твой наследник и неговите наследници ще потушават искрата на дарбата у всеки, за когото се женят. Светът, човечеството ще бъдат променени завинаги.
Ето защо книгата нарича хората като теб „колони на Сътворението“.
В тишината се усещаше напрежение.
— Така се нарича и самото място — посочи Том през рамо, победен от желанието да каже нещо, за да наруши надвисналата тишина:
— Колоните на Сътворението. — Огледа лицата, скупчени около мъждукащия фенер. — Странно съвпадение — и Дженсън, и мястото носят едно и също име.
Ричард се загледа в тъмнината към онова ужасно място, където Калан за малко да загине, ако той беше объркал нещо с приложената магия.
— Не бих го нарекъл съвпадение. Те са свързани по някакъв начин.
Книгата, която имаше предвид Ричард — „Колоните на Сътворението“, — описваше именно хората като Дженсън и бе написана на древния високо Д’Харански език. Ричард се бе заел да го изучава, за да се добере до важната информация, съдържаща се и в други книги от времето на Голямата война.
Тази война, приключила преди три хиляди години, по някакъв начин бе разпалена отново и вилнееше неконтролируемо из света. Калан с ужас си помисли за централната — па макар и приета непреднамерено — роля, която двамата с Ричард бяха изиграли за нейното започване.
Дженсън се приведе напред, сякаш търсеше искрица надежда.
— Каква връзка би могло да има между двете?
— Все още не съм успял да разбера — въздъхна уморено Ричард.
Дженсън претърколи в кръг едно камъче и след него в прахта остана тънка диря.
— Цялата тази история, дето съм била колона на Сътворението и съм прекъсвала веригата на дарбата, ме кара да се чувствам някак… омърсена.
— Омърсена ли? — попита Том, на когото дори самата идея за подобно нещо явно звучеше болезнено. — Какво те кара да се чувстваш така, Дженсън?
— Такива като мен ги наричат още „дупки в света“. Като че ли започвам да разбирам защо.
Ричард се наведе напред и се подпря с лакти на коленете.
— Знам какво е да съжаляваш, че си се родил такъв, какъвто си; да ти е болно, че притежаваш нещо или пък обратното — че ти липсва. Ненавиждах факта, че съм се родил с дарбата. Но постепенно осъзнах абсурдността на подобни чувства, разбрах колко е порочно и грешно да се разсъждава по този начин.
— При мен обаче е по-различно — възропта Дженсън, докато пръстът и разсеяно триеше дирите от камъчето в прахта. — Има и други хора като теб — има магьосници и чародеи, родени с дарбата. Всички те
