помисли да причини зло на Господаря Рал. Това не беше просто празно обещание. Още от съвсем малки Морещиците биваха обучавани в жестокост и коравосърдечност. Тъй като основното им предназначение бе да пленяват хора, родени с дарбата, и да използват дарбата на жертвите си срещу самите тях, умееха прекрасно да намират слабите места на противника си. Всеки, който познаваше Кара и и имаше доверие, знаеше, че когато е облечена в червената си униформа, е благоразумно да стои по-настрани от нея.
Ничи прекрасно разбираше как се чувства Морещицата, сега, след като Ричард бе сложил край на съществуването и в безропотно и сляпо подчинение на безумен дълг.
Някъде в далечината, сред сенките и подгизналите листа, гората бе озвучена от дрезгавото грачене на гарван. Ничи долови отвратителна воня на мърша. Докато се оглеждаше за особености на местността, както я бе учил Ричард, забеляза в основата на изпъкнала скала познат бор. Беше го запомнила, понеже имаше двоен ствол и едното разклонение бе тръгнало хоризонтално по земята, образувайки нещо като пейка. Да, мястото определено и беше познато — отвъд паравана от гъста растителност се простираше поляната, където се бе разразила битката.
Преди Ничи да успее да настигне Ричард, той се шмугна сред клоните и изчезна в гъсталака. Щом излезе от другата страна, размаха ръце над главата си и се разкрещя като обезумял. Тъмната сянка, спотаена под високите дървета, мигом се откъсна и изригна в ято размахани криле. В един-единствен миг във въздуха се вдигнаха стотици едри черни птици, които нададоха възмутени крясъци, задето са им прекъснали пира. В първия момент хората си помислиха, че птиците ще влязат в бой за плячката си, но щом характерният звън на меча на Ричард огласи въздуха, те се отдръпнаха в сенките сред дърветата, сякаш знаеха прекрасно какво е оръжие, а точно от това се страхуваха съвсем категорично. Противното плътно грачене заглъхна в мъглата. Ричард, доволен, че ги е стреснал, остана още малко с меч в ръка, преди да го прибере обратно в ножницата.
Накрая се обърна към мъжете.
— Моля ви, засега стойте извън този периметър. — Гласът му отекна кристално чист между високите дървета. — Изчакайте по местата си.
Тъй като за Кара въпросите, касаещи безопасността на Ричард, не подлежаха на обсъждане, тя не си и помисли, че тези думи могат да важат за нея. Директно последва Господаря Рал към поляната, като се движеше плътно зад него, но без да му пречи. Ничи си проправи път между боровете и влажната папрат, мина покрай притихналите мъже и стигна до групичка бели брези, кацнали на възвишение в единия край на поляната. Стотици черни очи проследиха движението и и я видяха да спира край дърветата, вдигнала ръка върху бялата кора на една бреза. От ствола стърчеше стрела. Още доста дървета в близката околност бяха пронизани по същия начин.
Навсякъде се валяха трупове. Вонята беше нетърпима. Гарваните бяха прогонени, но мухите не се плашеха от мечове и продължиха да пируват и да се размножават на спокойствие. Първото люпило ларви щеше да се пръкне всеки момент.
Мнозина от жертвите бяха без глави или крайници. Части от тялото на някои бяха затънали в зловонните гьолове. Гарваните и другите мършояди се бяха възползвали от улеснението на зейналите рани. Дебелите кожени ризници на тези мъже, тежките им пелерини и коланите с шипове, металните доспехи и зловещият асортимент от всякакви оръжия вече не им вършеха никаква работа. Телата се подуваха, копчетата на дрехите едва удържаха на напора, сякаш решени да запазят достойнството там, където то беше безвъзвратно изгубено.
Всичко — от плътта и костите до фанатичните им убеждения — щеше да остане да гние в този затънтен горски край.
Под прикритието на дърветата Ничи наблюдаваше как Ричард оглежда набързо труповете. В онази злокобна утрин той бе избил голяма част от вражеските войници, още преди Виктор и останалите да му се притекат на помощ. Ничи не знаеше колко време Ричард се е бил със стрела в гърдите, но в едно беше сигурна — малцина биха оцелели с такава рана.
Скупчени под относително сухите клони на огромния клен, двайсетината мъже се сгушиха в пелерините си и зачакаха.
Цялата гора бе подгизнала от влага, от натежалите клони на смърчовете и боровете кротко се стичаха водни струйки. При внезапните пориви на вятъра тежкият воден товар се изливаше от клоните на кленове, дъбове и брястове и короните на дърветата се поклащаха, сякаш махаха за поздрав. Там, където ситните капчици дъжд не достигаха, влагата се просмукваше през въздуха, така че всичко придобиваше нещастен и окаян вид.
Ричард внимателно изучаваше терена. Ничи нямаше никаква представа какво би могъл да търси той.
Никой от сгушените в дрехите си мъже не изглеждаше заинтригуван да оглежда мястото на битката или труповете. По-скоро бяха доволни да останат да чакат на местата си. За тези мъже убиването беше нещо противоестествено и трудно. Те се биеха за своята кауза и правеха нужното, за да я защитят, но не изпитваха удоволствие от това. Сам по себе си този факт говореше много за ценностите им. Бяха успели да погребат трима от своите, ала оставиха недокоснати труповете на стотина врагове, които не биха се замислили да им видят сметката, ако Ричард не се бе намесил.
Ничи си спомни колко се изненада, когато сутринта след битката откри Ричард сред труповете и не можа да си обясни какво ли е сполетяло всичките тези хора. После го видя да се промъква между свирепите воини, мечът му се завъртя плавно, като в танц. Гледката беше направо смайваща. При всеки замах загиваше човек. Редиците на враговете бяха многобройни, но мнозина се стъписаха при вида на толкова много покосени свои другари. Повечето от тях бяха едри мъжаги, свикнали да диктуват правилата благодарение на мускулите си — от хората, на които им прави удоволствие да унижават другите. Те се опитваха всячески да стигнат до Ричард, да го достигнат с оръжията си, но така и не съумяваха да го изпреварят и неговият удар ги покосяваше първи. Движенията му не пасваха на хаотичната им атака. По едно време им хрумна, че всичко това е дело на добрите духове. Което в известен смисъл не беше далеч от истината.
Но въпреки всичко бяха прекалено много, за да се справи с тях сам човек, пък бил той и Ричард, при това въоръжен с Меча на истината. Сполучеше ли дори един от тези нескопосани и недодялани първобитни мъжаги да стовари отгоре му боздугана си — край с него. А както се оказа, и една стрела е достатъчна. Ричард не бе нито непобедим, нито безсмъртен.
Виктор и останалите пристигнаха точно навреме — малко преди да се появи Ничи. Хората на Виктор отклониха вниманието на врага от Ричард. Ничи сложи край на суматохата с ослепителна мълния, която довърши малцината оцелели със съкрушителна сила.
От една страна, заради наближаващата буря, а, от друга, поради опасността от нови сблъсъци с вражески сили Ничи заповяда на мъжете да отнесат Ричард до отдалечената и изоставена горска къща. Най-многото, което успя да направи за него по пътя, бе да пусне в тялото му тънка нишка от своя Хан с надеждата тя да запази живота му, докато има условия за полагане на по-сериозни грижи. С мъка преглътна горчивия спомен.
От скришното си място проследи с поглед как Ричард продължава щателния оглед на бойното поле. Той не обръщаше почти никакво внимание на труповете, а се взираше внимателно в пръстта. Ничи изобщо нямаше представа на какво се дължи интересът му. Забеляза, че движенията на Ричард са зигзагообразни, постепенно разширяваха периметъра и излизаха към периферията на поляната. Сегиз-тогиз той оглеждаше земята коленичил, подпрян на ръце.
Някъде по обяд вече бе потънал в гората.
Изнервен от безмълвното чакане, Виктор си запроправя път през папратите, които се поклащаха, разлюлени от ситния дъждец, и се приближи до Ничи.
— Какво става? — попита тихо.
— Търси нещо.
— Това го виждам и сам. Питам каква е тая история с жена му?
— Не знам — въздъхна Ничи.
— Но все подозираш нещо.
Ничи мярна Ричард, който обикаляше между дърветата оттатък поляната.
— Беше тежко ранен. В подобно състояние хората често изпадат в делириум.
