— Не мога — тихо, но категорично отвърна Ричард.
— Но пророчеството го налага! — изпусна нервите си Ан.
Ричард установи, че Ан се е променила. Откакто Калан изчезна, всички се бяха променили по един или друг начин.
Последния път, когато тя дойде със същата цел, за да настоява Ричард да застане начело във войната, Калан захвърли дневника и в огъня, като каза на бившия Прелат, че пророчеството няма силата да движи събитията, а просто Ан се опитва да върши това, като полага всички усилия казаното в пророчеството да се осъществи и по този начин действа като един вид внедрител на пророчеството. Калан показа на Ан как самата тя, в качеството и на Прелат, бидейки слуга на пророчеството, може като нищо да е довела света до ръба на катастрофа. Заради думите на Калан Ан се обърна навътре към себе си и постепенно започна да осъзнава нещата по-добре, да проявява повече разбиране към Ричард и да зачита правото му да постъпва така, както той сметне за редно.
Сега, когато споменът за Калан бе заличен, нещата, които бе сторила Калан, също бяха заличени. Ан, както всички останали, си бе възвърнала поведението, което имаше преди да изпита влиянието на Калан. Направо му се свиваше сърцето, като си помисли за огромното въздействие, което Калан бе оказала върху всички хора и че никой няма да си спомни за това сега, когато Ричард се опитваше да ги убеди в думите си. При някои, като Шота, това до известна степен му бе помогнало. Шота например, тъй като бе изгубила спомена за Калан, не си спомняше, че предупреди Ричард никога да не се връща в Агаден, защото в противен случай ще го убие. При други хора, като Ан, нещата се оказваха далеч по-трудни.
— Калан хвърли дневника ти в огъня — рече и. — Писна и да се опитваш да контролираш живота ми, както и на мене.
— Аз сама изпуснах дневника си в огъня. Стана случайно.
— Ясно. — Нямаше желание да спори, понеже знаеше, че това няма да го изведе доникъде. Никой тук не му вярваше. Ничи не му вярваше, но поне искаше той да постъпва, както смята за редно. Всъщност Ничи беше човекът, който бе проявил най-голямо разбиране и желание да го насърчи, откакто изчезна Калан.
— Тук не става въпрос за нещо дребно и обикновено, Ричард — обади се Натан. — Ти си роден с мисия. Сега светът стои на ръба на епоха на мрака. Ти си човекът, който държи ключа към пропадането му в тази ужасна, черна нощ. Ти си човекът, когото пророчеството сочи като способен да спаси каузата ни — каузата, в която самият ти вярваш. Трябва да изпълниш дълга си. Нямаш право да ни изоставиш.
На Ричард му бе додеяло да го ръководят събитията. Беше на края на силите си и не можеше да понася това състояние на пълно неразбиране за ситуацията, чувстваше се на крачка зад останалия свят и на две крачки по-назад от случващото се с Калан. Гневеше го това, че всички се опитваха да го наставляват и никой не се интересуваше от това, кое е важното за него. Дори не се преструваха, че му позволяват сам да определя съдбата си. Бяха решили, че пророчеството вече е решило вместо него.
Но не беше.
Трябваше да разбере истината за случилото се с Калан. Трябваше да намери Калан — точка по въпроса. Беше му писнало да губи време с нещата, които пророчеството, наред с редица други хора, смяташе, че трябва да стори. Всеки, който не му помагаше, в действителност му пречеше да си върши работата.
— Не съм длъжен да се държа така, както хората очакват от мен — рече той на Ан, докато вземаше книжката, която Натан извади от джоба си.
Ан и Натан го изгледаха изумени.
Той почувства приятелската ръка на Ничи на кръста си. Дори тя да не вярваше, че Калан наистина съществува в спомените му, поне му помогна да разбере, че трябва да остане верен на принципите си. Не можеше да му позволи да изгуби. Тя бе стойностен приятел, доказал себе си тогава, когато Ричард имаше най-голяма нужда от разбиране.
Единственият друг човек, който би застанал до него по този начин, беше Калан.
Прелисти празните страници в книгата, която Натан донесе със себе си. Ричард беше любопитен да узнае дали в нея има и още нещо, което би могло да промени картинката, дали те му казваха само онова, в което искаха той да повярва. Освен това той би искал да разбере нещо каквото и да е, което да му помогне да разбере какво става.
А нещо наистина ставаше. Обяснението на Зед за профетическия червей му се виждаше логично, но нещо в него продължаваше да терзае Ричард. То обясняваше липсващия текст в пророческите книги по начин, който пасваше на онова, което тези хора искаха той да вярва. Бе прекалено удобно и, още по-лошо, бе прекалено явно, за да е съвпадение.
Съвпаденията винаги бяха повдигали подозрителността на Ричард.
Ничи също имаше основания за това, което му каза. Беше твърде удобно тялото, което намериха заровено в гробището на Двореца на Изповедниците, да бъде придружено от панделка, върху която бе избродирано нейното име… Ей така, в случай че се появи някакво съмнение и някой реши да изрови тялото.
След дълга поредица от празни страници Ричард стигна до текст. Беше точно онова, което прочете Натан.
В годината на цикадите, когато привърженикът на жертвите и страданията, действащ под флага както на човечеството, така и на Светлината, най-сетне разцепи ордите си, това ще бъде знак, че пророчеството е събудено и решителната битка е близо. Внимавайте, защото всички истински разклонения и техните производни са преплетени в този основен корен. Само един ствол излиза от този заплетен първичен източник. Ако фуер грисса ост драука не поведе тази последна битка, тогава светът, който вече стои на ръба на мрака, ще падне под ужасната сянка.
Няколко неща в този откъс озадачаваха Ричард. Първо, споменаването на цикадите. Това създание му се струваше твърде незначително, за да се превръща в знак в толкова важно пророчество, камо ли да има толкова основна роля в може би най-важното пророчество от три хиляди години насам. Ричард си каза, че вероятно това е ключът, който помага в установяването на хронологията, но от онова, което му казаха останалите, най-трудното нещо в едно пророчество е да установиш последователността на събитията него.
Притесняваше го и фактът, че това пророчество, толкова различно от всички, които бе чел в Двореца на пророците, използваше по отношение на него същото име на високо Д’харански — фуер грисса ост драука. Сигурно, както предположи Зед, подобно съотнасяне идеше да покаже, че става въпрос за нещо важно.
Но контекстът, в който това понятие — фуер грисса ост драука — се появяваше в пророчествата, които той бе чел Двореца на пророците, бе неизменно свързан с нещо друго — кутиите на Орден.
В древното пророчество, нарекло Ричард „онзи, който носи смърт“, думата „смърт“ означаваше три различни неща в зависимост от конкретната употреба: онзи, който призовава отвъдния свят, света на мъртвите; онзи, който призовава духовете, духовете на мъртвите; и онзи, който носи смърт, в смисъл на човек, който убива. Всяко от тези значения се различаваше доста от останалите, но в същото време всяко едно включваше в себе си останалите.
Второто значение беше свързано с начина, по който той използваше Меча на истината, а третото означаваше просто, че той е принуден да убива хора. Първото значение обаче отпращаше към кутиите на Орден.
Ричард си каза, че в контекста на настоящото пророчество третото значение е очевидното — че той трябва да поведе армията и да изтреби врага, така че назоваването му фуер грисса ост драука звучеше логично. Въпреки това нещата изглеждаха ужасно нагласени.
Всички удобни обяснения и съвпадения, меко казано, повдигаха подозренията на Ричард. При положение, че беше намесено и изчезването на Калан, той беше убеден, че тук е замесено и нещо друго.
Обърна на предходната страница, после още една напред, за да провери. Бяха празни.
— Това ме затруднява — рече и огледа всички присъстващи един по един.
— В какъв смисъл? — попита Ан, скръстила ръце. Тя говореше с тон, който би използвала за разговор с
