стъклени сфери. Щом Ричард се приближеше до поредната от тях, тя засияваше със зеленикава светлина. Той тичаше с всички сили, Ничи не се отделяше от него, сенките се мятаха зад тях като самата смърт, погнала ги по петите.
Стигнаха до стълба с железни перила. Ричард се метна като на кон и се спусна с шеметна скорост по спиралата надолу в тъмнината. Ничи изобщо не се замисли, само вдигна ръка, за да го прегърне за равновесие и се спусна след него. Така успяха да спечелят малко преднина.
Долу перилото ги изхвърли върху студени плочи. Изтърколиха се по гладката зелена настилка и след малко спряха, проснати на пода. Ричард се изправи пръв и грабна едно от светещите кълба от поставката му.
— Хайде, бързо! — рече той на Ничи, която последва примера му и също взе кълбо.
Прелетяха през безброй зали и коридори, като Ричард подбираше възможно най-хаотичен зигзагообразен маршрут с надеждата, че звярът ще се обърка. От време на време успяваха да си спечелят по няколко ценни крачки преднина. Друг път, особено в коридорите, звярът наваксваше изгубеното и дори скъсяваше разстоянието до бегълците. Някои от помещенията, през които минаваха, изглеждаха уютни и приятни. Звярът, на минаване покрай студените огнища, сякаш успяваше да изсмуче сенките от тях и да ги акумулира в себе си. Кълбата в ръцете на Ничи и Ричард хвърляха мека светлина върху красивите килими и пищно тапицираните столове. В шкафовете се виждаха книги с кожени подвързии. На едно място Ричард неволно прекатури една етажерка, но успя да се задържи на крака и продължи да препуска напред.
Продължиха да слизат по най-разнообразни на вид стълби — някои широки и с площадки, други — най- прости тесни шахти, които изглеждаха бездънни. Колкото по-надолу отиваха, толкова по-семпли изглеждаха помещенията, през които минаваха. Имаше коридори, облепени изцяло в плочки със странни мотиви. Претичаха през огромна празна зала, обиколена по периферията от дебели кръгли каменни колони, разположени на равно разстояние една от друга. Светещите кълба, които носеха, не бяха достатъчно силни, за да пробият до всички ъгли. Понякога се налагаше да влизат в галерии, които приличаха на най- обикновени канализационни шахти, врязани направо в скалата.
Други стаи и коридори бяха охранявани от щитове, през които Ричард премина без проблеми. Не искаше Кара, Рика и Том да се доближават до съществото, което го преследваше. Не искаше да ги сполети съдбата на другарите на Виктор. Знаеше, че Кара ще побеснее, като се увери, че не може да премине през щитовете. Надяваше се да оцелее в това преследване, за да има възможност да чуе конското, което бе сигурен, че тя ще му дръпне.
Изскочиха от поредното помещение, което май бе служило за някакъв вид склад на строителни материали — покрай стените още се виждаха чували от зебло и купчини камъни. Ричард си спомни, че при строителството на двореца на Джаганг в Алтур’Ранг бе видял същите материали. Сега чудовището, сътворено от императора, му дишаше във врата.
След склада се озоваха в дълъг коридор с теракота на пода. Гладките черни каменни стени се извисяваха необезпокоявани до таван, който бе поне на петдесетина метра над главите им — сякаш помещението се бе врязало в самата сърцевина на грамадната Магьосническа кула. В този тесен и висок коридор Ричард се почувства дребен като мравка.
При първата възможност свърна вдясно и се озова в просторна галерия. Продължиха да бягат с всички сили, всичко наоколо кънтеше от бързите им стъпки. След известно време усети, че Ничи започва да изостава и забави ход. И двамата приближаваха ръба на издръжливостта си. Многогласният жалостив хор на душите, изтръгнати от отвъдния свят, продължаваше да се чува все толкова близо, сякаш гнусната безплътна твар никога нямаше да се умори.
Ричард продължи напред, погледът му не стигаше до дъното на губещия се в далечината огромен коридор. Само като си помисли, че това е един от безбройното множество коридори в Кулата, си даде сметка за необятните размери на това място.
Видя разклонение вляво и се гмурна в него, за да се озове съвсем скоро пред желязна стълба. Докато си поемаше дъх, хвърли поглед през рамо, за да види как иззад ъгъла се подава кълбо от сенки. Бутна Ничи пред себе си и двамата се спуснаха по стълбата.
Долу се озоваха в малко четвъртито антре, no-скоро разширение, от което тръгнаха три лъча. Ричард протегна ръката, в която държеше светещото кълбо, за да огледа набързо трите възможности. Не видя нищо. Все пак в десния като че ли нещо проблесна. Не обикаляше Кулата за пръв път, затова знаеше, че тук има странни места — именно нещо такова му бе нужно сега.
Двамата с Ничи се втурнаха по избрания лъч. Както и бе предположил, не беше дълъг — представляваше нещо като тунел под голямата галерия, който извеждаше към своеобразно фоайе, чиито стени бяха облицовани с разноцветни стъкълца, хвърлящи отблясъци из цялата зала. Съществуваше само още един изход — на отсрещната стена.
Ричард забави ход и спря. Усети по кожата си странно гъделичкане, сякаш бе обърсал невидими паяжини. Ничи отвърна глава и започна да маха с ръце пред лицето си, явно с желание да се освободи от нещо. Ричард знаеше, че това усещане е част от по-мащабно предупреждение, имащо за цел да ги държи настрани.
В дъното на помещението, от двете страни на изхода, забеляза две колони от напръскан със златни люспи камък, чиято цел бе да поддържат красивия корниз над прага. Оттатък тръгваше коридор, чиято височина бе rope-долу колкото ръста на Ричард и изглеждаше доста грубо вкопан в скалния масив. Ръбатите каменни блокове, от които бяха иззидани стените, се губеха в тъмнината. Този тунел с красив вход и грубовато излъчване отвеждаше в недрата на Магьосническата кула.
Ричард се надяваше да е прав за причината.
Щом прекосиха фоайето с огледалните стени, точно преди да стигнат до колоните пред входа на тунела, всичко засия със слабо червеникаво сияние. Въздухът зажужа по доста смущаващ начин.
Косата на Ничи се наелектризира и се вдигна.
— Това е щит — рече тя и сграбчи Ричард за ръката, за да го дръпне назад.
— Знам — отвърна той и вместо да отстъпи, на свой ред я повлече след себе си.
— Не бива, Ричард. Щитът не е обикновен, не е изграден само от Адитивна магия. Усещам нишки и на Субстрактивна. Подобни щитове могат да бъдат смъртоносни — специално този със сигурност.
Той хвърли поглед зад гърба си и видя кълбовидния звяр да приближава.
— Знам, и друг път съм минавал през подобни места. Надяваше се да е прав и този щит наистина да е като онези, през които бе минавал успешно. Трябваше му щит, какъвто се бе сблъсквал и преди — от онези, които преграждат най-строго охраняваните зони. Ако бе дори малко по-слаб или по-силен или пък бе създаден по различен начин и двамата щяха да се озоват в сериозна беда.
Изходите от помещението, в което се намираха, бяха два — онзи, през които връхлиташе чудовището и този, пред който стояха в момента.
— Да вървим. Бързо!
Ничи дишаше на пресекулки, останала почти без дъх.
— Не можем да минем оттук, Ричард. Този щит ще смъкне плътта от костите ни.
— Казвам ти, правил съм го и преди. Ти владееш Субрактивната магия, така че няма да е проблем да преминеш. — Хвърли поглед назад към приближаващия звяр. — Освен това ако не опитаме, с нас бездруго е свършено. Няма друг шанс.
Ничи избоботи нещо нечленоразделно и се хвърли напред под дъжда от стъкълца, който заваля върху им отнякъде.
— Дано да си прав.
Ричард я сграбчи здраво за ръката, в случай че факта, че е роден със субстрактивната страна на магията, се окаже необходимо условие за преминаване през щита. Ничи не бе родена така, а бе придобила уменията си допълнително. Ричард не разбираше много от магия, но от това, което бе научил, беше наясно, че има огромна разлика между хората, родени с дарбата на Субстрактивната магия, и тези, които я бяха придобили по-късно. И друг път бе превеждал хора, при това родени без дарбата, през щитове. Затова се надяваше и сега да успее да я преведе — ако изобщо самият той успее да мине.
Въздухът около тях се сгъсти до яркочервена мъгла. Без да се колебае, Ричард се хвърли напред, като издърпа Ничи след себе си.
Върху им се стовари огромна въздушна вълна, която за малко да ги повали. Ничи ахна.
