— Почти нищо, защото безспорно доказва едно: че ти не позна какво ще открием в него. Разкопахме гроба, но намереното в него не оправда твоите очаквания — меко казано. Това поражда въпроса защо. Защо нещата се оказаха по-различни? Единственият възможен отговор, който ми хрумва, е, че някой е положил тялото там с идеята ти да го откриеш. Но защо? От онази нощ, когато разкопа гроба, измина доста време. Оттогава ти се дръпна и не правиш нищо. Може би е време да помислиш по-мащабно. А излезеш ли от кръга на личните си проблеми, ще установиш, че пророчеството определя залога по недвусмислен начин. Разбирам колко ценен е за теб животът на твоята любима — дори тя да съществуваше наистина, — но не смяташ ли, че е време да поставиш на едната везна нейния живот, а на другата — живота на всички останали?
Ричард бавно направи няколко крачки, като прокара пръсти по каменния зид около кладенеца на Плъзгата. При последното си пътуване в Плъзгата заведе Калан при народа на Калните, за да се оженят.
— Трябва да я намеря — обърна очи към Ничи. — Няма да позволя на пророчеството да се разпорежда с живота ми.
— Къде ще отидеш? Каква ще е следващата ти стъпка? Отиде при Шота, дойде и при Зед. Никой не знае нищо нито за Калан, нито за лавинния огън, нито за останалите неща. Изчерпа всичките си идеи, всичките си възможности. Ако не го направиш сега, кога най-накрая възнамеряваш да се изправиш лице в лице с реалността?
Ричард потърка чело с върха на пръстите си. Колкото и да не му се щеше да го приеме, се опасяваше, че Ничи е права. Какво ще прави? Не му хрумваше къде би могъл да отиде, какво друго би могъл да предприеме. Поне засега нямаше никаква конкретна идея. Съмняваше се, че ще постигне нещо, ако просто броди насам-натам без план, без никаква представа къде да търси Калан.
В стаята цареше гробна тишина. Кладенецът на Плъзгата беше празен. Тя бе нейде далеч със своята душа. Ричард се запита дали Калан е още жива. Преглътна, сломен от поредния кратък, но съкрушителен момент, когато се питаше дали изобщо някога е съществувала. Чувстваше се изтощен от непрестанно нарастващите съмнения не само по отношение на Калан, но и за самия себе си.
В същото време го смазваше тежестта на вината, че отказа да поведе Д’харанците срещу страховитата заплаха за тяхната свобода. Често си мислеше за безбройните добри хорица, които дори не познаваше, но които също имаха свои близки и любими и над тях бе надвиснала смъртна заплаха от приближаващата буря на Императорския орден. Нима може просто ей така да ги изостави и да хукне да дири Калан?
Ничи се приближи до него.
— Ричард — подхвана тя с тих, кадифен и състрадателен глас, — знам, че е трудно да сложиш точка… и да осъзнаеш, че си длъжен да продължиш напред.
Той отмести поглед.
— Не мога да го направя, Ничи. Разбирам, че на никого не бих могъл да дам задоволително обяснение, но просто не съм в състояние да го направя. Разбираш ли, ако тя се беше разболяла и бе умряла, щях да рухна, но след време постепенно щях да започна да се вдигам на крака, да продължа напред. Сега е съвсем различно. Все едно да знам, че е паднала в дълбока и мътна река, че вика за помощ… и аз съм единственият, който я чува и който знае, че я грози ужасната съдба да се удави.
— Ричард…
— Наистина ли мислиш, че не ме е грижа за всички тези невинни хора, заплашени от ордата, която настъпва насам, за да ги изколи и пороби? Напротив — много ме е грижа. Сън не ме хваща от безпокойство и то не е само за Калан. Имаш ли изобщо някаква, макар и най-бегла представа колко съм отчаян? Ти как би се чувствала, ако от едната си страна имаш човек, когото обичаш, а от другата е поставено онова, което според всички е редно да направиш? Будя се късно посред нощ, плувнал в студена пот, и пред погледа ми изниква Калан, а също и лицата на хората, които няма да имат шанс да оцелеят, ако Джаганг не бъде възпрян. Когато някой ми подхвърли, че животът им зависи от мен, сърцето ми се къса — защото искам да им помогна, а и защото те смятат, че се нуждаят от мен; смятат, че аз, един човек, бих могъл да изиграя решаваща роля във война, в която участват милиони. Как смеят да ми възлагат такава огромна отговорност?
Ничи се приближи още малко към него и нежно го докосна по ръката в знак на съпричастност.
— Ричард, знаеш, че никога не бих настоявала да сториш нещо, което според теб е неправилно. Не го направих дори когато трябваше да те убедя, че тя е мъртва, защото доказателствата, с които разполагах, не бяха убедителни — е, аз им вярвах, но по други причини.
— Знам.
— Но след онази нощ в гробището, откакто започна да бродиш непрекъснато насам-натам и да си блъскаш главата какво би могъл да направиш, аз също доста размишлявах.
Ричард перна с пръсти няколко малки камъчета от парапета около кладенеца, не искаше да вдигне поглед към нея.
— И какво измисли?
— Докато те гледах как кръстосваш насипите, покрай другите неща ми хрумна и една тревожна идея. Още не съм ти споменавала за нея, защото, от една страна, не съм сигурна дали идеята ми би могла да обясни случващото се с теб. Ако обаче тя наистина се окаже ключът към разбирането на цялата каша, се опасявам, че би била по-обезпокоителна от всяка заблуда, породена от раняването ти. Не знам дали това е верният отговор, но се боя, че е твърде възможно да е така. Но най-важната причина да не ти спомена нищо досега е, че доказателството вече го няма, следователно няма как да те убедя в него. Въпреки всичко смятам, че вече дойде време да споделя с теб.
— Доказателство ли? — запита Ричард. — Какво доказателство имаш предвид? Как така е изчезнало?
— Стрелата, с която те раниха — кимна Ничи. — Опасявам се, че всичко, което се случва с теб, може да е причинено от стрелата. Само че досега не сме си давали сметка за пораженията и последствията от нея.
Ричард забеляза сериозното и изражение и се сепна.
— Какво имаш предвид?
— Видя ли кой изпрати стрелата, която те уцели? Кой държеше арбалета?
Той си пое дълбоко въздух, заби поглед в далечината и се опита да извика в главата си смътните спомени от утринта на битката. Тъкмо го беше събудил вълчи вой. В тъмнината около него се разлюляха призрачни клони на дървета. Изведнъж навсякъде плъпнаха войници. Отблъскваше набезите им от всички страни, нападаха го отвсякъде. Спомняше си съвсем ясно чувството, че държи Меча на истината, усещането за релефната повърхност на ефеса в ръката си, за силата на оръжието, която нахлуваше в тялото му.
Между дърветата се спотайваха вражески войници, които го засипваха със стрели. Повечето лъкове бяха обикновени, но имаше и няколко арбалета — характерно въоръжение за патрулиращ отряд от войските на Императорския орден.
— Не… Не съм сигурен кой изпрати стрелата, която ме уцели. Защо? Какво ти се върти в главата?
Ничи го измери с поглед в продължение на един безкрайно дълъг момент. Неостаряващите и очи понякога му напомняха за други хора, които притежаваха магия: за стария Прелат Ан, за новия Прелат Вирна, за Ейди, за Шота и… за Калан.
— Острието на онази стрела беше извито така, че бе невъзможно да я извадя от тялото ти навреме по стандартния начин и да ти спася живота. Ужасно бързах. Дори не ми мина през ума да проверя стрелата, преди да приложа Субстрактивна магия и да я унищожа.
На Ричард не му се нравеше посоката, в която поемаше тревогата на Ничи.
— За какво да я проверяваш?
— За заклинание. Неимоверно просто заклинание, което би било изключително пагубно.
Ричард вече бе сигурен, че идеята и не му допада, въпреки че още не я беше изслушал докрай.
— Какво заклинание?
— Заклинание за любов.
— Моля? — смръщи чело Ричард. — Това пък как действа?
— Ами представи си го като любовен еликсир.
Той се вторачи изненадано в Ничи.
