Ничи се отдръпна крачка назад, като продължаваше да клати глава. Не знаеше какво да отвърне на отчаянието в думите му. Трябваше да има друг начин да се влее здрав разум в главата на Ричард.
— Покажи и! — Гласът на Натан внезапно прозвуча с властните нотки на могъщия Пророк, какъвто всъщност беше — глас на типичен Рал.
Ан кимна покорно и извади нещо от джоба си. Подаде го на Ничи.
— Прочети това.
Докато Ан го пъхаше в ръката и, Ничи забеляза, че е малка книжка. Стрелна с очи първо Натан, после Ан и накрая Зед.
— Хайде — подкани я Пророкът. — Прочети писмото, което Ан получи от Вирна.
Подобен вид дневници на пътуването се срещаха изключително рядко. Всъщност Ничи смяташе, че са унищожени с разрушаването на Двореца на пророците. Знаеше, че написаното в една такава книжка се появява мигновено в другата от същия чифт. Старите съобщения се изтриваха с помощта на писалката, с която се пишеше и която се прибираше в гръбчето на книжката. По този начин дневниците никога не свършваха и не излизаха от употреба. Ничи отгърна безценната магическа книжка, създадена още в древни времена, и намери страницата, върху която имаше написан текст.
Почеркът беше четлив и прилежен.
Ан, със свито сърце ти съобщавам, че нещата в армията не вървят никак на добре. Къде е Ричард? Откри ли го вече? Извинявай, че продължавам да ти досаждам, въпреки че знам, че бързаш колкото можеш, но проблемите в армията растат с всеки изминал ден. Вече се появиха дезертьори: Вярно, засега не са много, но вече сме в Д’Хара и се носят слухове, че Господарят Рал няма да поведе армията в битката, за която всички са убедени, че ще бъде самоубийствена. Фактът, че Ричард все още го няма, потвърждава страховете им. Ден след ден момчетата се чувстват все no-изоставени от своя Господар Рал. Вече никой не вярва, че имаме шанс срещу врага, ако Ричард не застане начело на редиците и не ни поведе в боя. С генерал Мейферт едва успяваме да успокоим духовете и всеки следващ ден се чудим с какво обяснение да излезем пред хората. Дори да има основателна причина за забавянето на Ричард, за никого не е лесно да се изправи срещу смъртта, при положение, че не знае нищичко за първия владетел, в когото всички повярваха с цялата си душа и сърце.
Моля те, Ан, веднага щом откриеш Ричард, предай му, че всичките тези мъже, които вече толкова време защитават каузата ни със зъби и нокти и които са изстрадали толкова много, имат нужда от него. Моля те, разбери кога можем да го очакваме. Помоли го да побърза.
В нетърпеливо очакване на твоя отговор,
Твоя в Светлината,
Ничи отпусна книжката в ръцете си. В очите и засмъдяха сълзи.
— Какво да кажа на Вирна? — попита Ан, след като Ничи и върна дневника. — Какво да каже тя на войниците? — В гласа и се усетиха по-кротки, дори добронамерени нотки.
— Искате от мен да залича съзнанието му? — примигна Ничи, за да проясни погледа си, замъглен от сълзите. — Искате да го предам?
— Не, изобщо не става въпрос за подобно нещо — прекъсна я Зед и я стисна за рамото със силните си пръсти. — Просто искаме да му помогнеш… да го излекуваш.
— В сегашното състояние на Ричард ни е страх дори да се приближим до него — продължи Ан. — Притесняваме се да не заподозре нещо. Боя се, че донякъде отговорността лежи върху моите плещи, тъй като реагирах доста остро на идеите му. Нека Създателят ми прости, но цял живот съм се разпореждала с живота на хората и съм свикнала да ми се подчиняват. Старите навици трудно се забравят. А ето, че сега той е убеден, че съм готова на всичко, за да го накарам да изпълни пророчеството. Той става все по- подозрителен към нас…, но не и към теб.
— На теб ще има доверие — продължи да я увещава Зед. — Можеш да го подчиниш, без той изобщо да се усъмни в твоята добронамереност.
— Да го подчиня…?
— Ще бъде твой, преди изобщо да е разбрал какво става — продължи магьосникът. — Няма да усети нищо. А когато се събуди, споменът за Калан Амнел ще е напълно заличен и той пак ще си бъде предишният Ричард.
Ничи прехапа устната си, стегна се, за да успее да проговори.
Кафявите очи на Зед блестяха от сълзи.
— Обичам внука си болезнено. Готов съм на всичко за него. Сам бих го направил, но няма да се справя толкова добре колкото теб. Искам да се оправи. Всички ние го искаме. — За пореден път я стисна за рамото. — Ако го обичаш, Ничи, моля те, направи го. Моля те, направи онова, на което си способна само ти. Излекувай го пак.
Петдесет и шеста глава
Раменете я боляха от неудобната поза на колене, с прилепено в плочките чело, в която повтаряше отдаването отново и отново. Въпреки болезнената умора всъщност нямаше нищо против да продължава.
Дори и беше приятно да повтаря тези думи отново и отново. Те изпълваха съзнанието и, помагаха и да притъпи ужасната празнота. И така не се чувстваше чак толкова самотна.
И отчаяна.
Намери утеха в тези изречения, почувства ги близки. Живот в безопасност, който процъфтява в лоното на мъдростта и познанието. Хареса и. Подобни представи и се струваха прелестен блян.
Придружителите и бързаха, но щом забелязаха, че стражата ги наблюдава, решиха да се слеят с потока от хора, който се изсипваше към площада с открития към небето покрив. Под облачната пелена на небето се простираше бял пясък, набразден от концентрични кръгове около тъмен камък на пръски. Върху камъка имаше камбанка, увесена в рамка. Точно тя бе призовала хората да се съберат за поредното отдаване.
В четирите ъгъла на отвора, изрязан във високия таван, беше опряна по една колона. На плочките между колоните, навсякъде около Калан, хората бяха паднали на колене, приведени напред, с чела, долепени в пода. Всички в един глас повтаряха думите на отдаването, посветено на Господаря Рал.
Някъде към края на следващото повторение камбанката върху черния камък звънна два пъти. Гласовете около Калан отекнаха като един и довършиха последното; Животът ни ти принадлежи.
Във внезапно настъпилата тишина хората започнаха да се надигат, мнозина се протягаха и прозяваха, преди да се изправят на крака. Разговорите бяха подновени и всички се отправиха към изходите, за да се върнат към делата си, към задачите, с които се бяха заели, преди камбанката да ги призове на отдаване.
По знак на придружителките и Калан се отправи към коридора, за да продължат пътя си и да се отдалечат от площада. Минаха покрай редица от статуи, после стигнаха до разклонение и поеха по широк
