горе-долу колкото самун хляб. Нямаше да се поберат в раницата и.
Но това и бе изрично заповядано. Желанията на Сестрите противоречаха на действителността, че кутиите не се побират в раницата. Нямаше как да разреши това противоречие.
Навестиха я внезапни спомени за предишни наказания, при което по челото и изби пот. Отри капчиците, които потекоха към очите и, с опакото на ръката си и пред погледа и се проясни гледката на предстоящите изтезания. Ако не друго, то поне това си го спомняше съвсем ясно.
Калан реши, че няма какво да направи. Ще трябва да опита.
В същото време изпита неясно чувство на вина, че краде вещи от градината на Господаря Рал. Та тези неща в края на краищата не са на Сестрите, а Господарят Рал едва ли би поставил толкова много постове пред градината, ако трите кутии не бяха важни за него.
Калан не е крадец. Но нима си струваше да понесе жестокото наказание, което със сигурност щеше да получи, ако откаже да изпълни тази задача? Струваше ли си да жертва собствената си кръв за съкровището на Господаря Рал? Дали Господарят Рал бе човек, който би искал тя да откаже да открадне, като заради това получи жестоко наказание от Сестрите?
Не знаеше защо, може би просто обръщаше внимание на съмненията си, но си каза, че Ричард Рал би предпочел тя да вземе кутиите, отколкото да пожертва живота си за тях.
Отвори капака на раницата си и се опита да напъха трите предмета вътре, но не постигна голям успех. Просто нямаше достатъчно място.
Притеснена все повече, че губи прекалено много време, тя извади дрехите си, опитвайки се да намери в какво да завие първата черна кутия.
Показа се част от бялата и копринена рокля. Калан се втренчи в гладкия, лъскав плат, погали го с пръстите си. Това бе най-красивата рокля, която някога бе виждала. Но как така е у нея? Та тя е нищожество. Робиня. Какво ще търси подобна рокля в багажа на една робиня? Мисълта и не можеше да отговори на този въпрос.
Мислите и просто не се свързваха в отговори.
Калан взе една от кутиите и я уви в роклята, после я пъхна в раницата си. Отпусна се върху кутията с цялата си тежест, за да я напъха по-надълбоко, после преметна капака, за да види дали се затваря. Едва стигаше до закопчалката, а бе напъхала в раницата само една от кутиите. Беше абсолютно невъзможно да напъха и трите кутии вътре.
Сестра Улиция се постара съвсем ясно и категорично да я предупреди, че трябва да напъха и трите кутии в раницата си, защото в противен случай войниците ще ги забележат. Нея самата щяха да забравят веднага, но кутиите, изнесени от градината, щяха да видят и да вдигнат тревога. Така че Калан непременно трябваше да скрие кутиите. Да, но нямаше как да ги побере в раницата си.
Няколко нощи по-рано, докато седяха край лагерния огън, Сестра Улиция се надвеси над Калан и най- подробно и обясни какво възнамерява да направи с нея, ако не изпълни дадените и инструкции.
Само при спомена за онези ужасни думи, изречени от Сестрата, Калан затрепери като лист. После се сети и за Сестра Тови и съвсем се разстрои.
Какво да прави?
Петдесет и седма глава
КАЛАН ОТВОРИ ЕДНО ОТ КРИЛАТА НА ВРАТАТА със змиите. Сестра Улиция и Сестра Тови я забелязаха веднага и със скришни жестове и показаха да се приближи към тях в другия край на коридора. Не искаха някой да ги забележи край вратата със змиите и черепите.
Калан прекоси коридора, загледана във фигуралните мотиви по мраморния под, понеже не смееше да погледне Сестра Улиция в очите.
Щом се озова достатъчно близо, Сестра Улиция я сграбчи за рамото и я придърпа към една ниша в далечната стена. Двете със Сестра Тови преградиха пътя и отпред.
— Някой опита ли се да те спре? — попита Тови.
Калан поклати глава.
— Чудесно. Да ги видим — рече Улиция.
Калан смъкна презрамките на раницата си и я преметна отпред, за да могат Сестрите да отворят капака. Двете се нахвърлиха хищно върху закопчалката. Накрая някак си успяха да се справят и да отворят капака.
Двете Сестри се сбутаха една в друга, рамо до рамо, за да не могат хората в коридора да видят какво правят — да не се види пъкленото дело, което възнамеряват да покажат на бял свят. Сестра Улиция внимателно разгърна белия копринен плат на Калановата рокля, по-голямата част, от която беше натъпкана в раницата, за да види увитата в нея черна кутия.
Двете Сестри стояха и гледаха като вцепенени.
Сестра Улиция с треперещи пръсти потърси другите две кутии. Не ги намери и отстъпи назад, над лицето и се спусна мрачна сянка.
— Къде са другите две?
— В раницата се побра само една, Сестро — преглътна Калан. — Другите не влизаха. Нали казахте, че трябва непременно да ги скрия вътре, но се оказаха твърде големи. Ще…
Преди Калан да е успяла да изрече още една дума, преди да им обясни какво възнамерява да стори, че предлага да направи още два тура, за да вземе и другите две кутии, Сестра Улиция, изпаднала в дива ярост, я шибна толкова силно с пръчката си, че ударът изплющя в коридора.
Калан усети оглушително пропукване от едната страна на главата си.
После светът внезапно потъна в тишина и мрак. Калан се намери на пода, свлечена на колене. Свали ръка от главата си и установи, че май някой и е сложил топла, кървавочервена ръкавица.
Втренчи се с неподвижен поглед в ръката си, като дишаше на пресекулки. Болката бе толкова ужасяваща, че тя изгуби ума и дума. Нямаше глас дори да извика от ужас. Сякаш бе попаднала в дълъг, мъгляв, черен тунел. Коремът и се сви на топка.
Сестра Улиция я сграбчи за ризата и я вдигна от пода, за да я блъсне в стената. Главата и се удари в стената, но в сравнение с болката, причинена от удара в слепоочието, ухото и челюстта, това не беше нищо.
— Тъпа крава! — изкрещя Сестра Улиция, придърпа Калан към себе си и пак я блъсна в стената. — Тъпа, невежа, безполезна крава!
Тови явно също искаше да се докопа до нея. Калан забеляза някъде в далечината на пода да се валя половината от пръчката на Улиция. Напрегна сили да проговори, знаейки, че това е единственият и шанс за спасение.
— Сестро Улиция! Наистина нямаше как да се поберат и трите! — Към вкуса на кръвта се прибави и соленото на сълзите и. — Нали ми казахте да ги скрия в раницата си. Не се побраха. Просто исках да се върна и да взема и другите. Това е. Моля ви, ще се върна за другите две. Кълна се, ще ви ги донеса.
Сестра Улиция се дръпна назад, бушуващият гняв в погледа и беше страховит. Пръстите и посочиха гърдите на Калан, която се лепна за мраморната стена като прикована от незнайна сила. Натискът бе толкова силен, че Калан отчаяно се бореше за всяка следваща глътка въздух. В очите и се стичаше кръв и тя едва виждаше какво става около нея.
— Трябваше да завиеш другите две кутии в постелката си и тогава щеше да приключиш с един курс. Нали?
Калан не се беше замисляла, понеже този въпрос изобщо не стоеше пред нея.
— Но, Сестро, в постелката си съм завила друго. Сестрата се надвеси над нея. Калан се опасяваше, че всеки момент може неволно да си пожелае да е мъртва или наистина да се озове в лапите на смъртта. Изобщо не беше сигурна кое е по-лошо. Усети как болката се надига към главата и за да се слее с болката от страничния удар. Прикована за стената, тя нямаше как да се свлече на земята, да покрие уши, да крещи — иначе би го направила.
— Изобщо не ме интересува каква безполезна вещ си увила в постелката си. Трябваше да я извадиш. Кутиите са по-важни.
Капан можеше само да гледа с ококорени очи, без да помръдне, без да говори заради силната болка,
