която раздираше главата и. В ушите и сякаш бавно се забиваха остри ледени висулки. Китките и глезените и трепереха конвулсивно. Всеки нов прилив на болка, който разтърсваше тялото и, я караше да отваря уста, за да си поеме дъх, но каквото и да правеше, болката не отслабваше.
— И така, смяташ ли, че ще можеш да се върнеш вътре и да вземеш кутиите? — гласът на Сестрата звучеше дебел и застрашителен. — Ще можеш ли да се върнеш и да увиеш двете кутии в постелката си и да ми ги донесеш, както би трябвало да сториш още първия път?
Калан се опита да каже нещо, но не успя. За сметка на това кимна, обзета от неистово желание да се съгласи, да спре болката. Усещаше как от ухото и се стича струйка кръв, която продължава надолу по бузата и попива в яката на ризата и. Крепеше се на пръсти, гърбът и бе прилепен до стената, искаше и се да се стопи, да мине през стената, само и само да се отърве от Сестра Улиция. Болката не я оставяше да си поеме дъх.
— Спомняш ли си гледката на стотиците хиляди едри, самотни войници, разквартирувани в подножието на това място, които видяхме на път за насам? — попита Сестра Улиция.
Калан пак кимна.
— Е, ако още веднъж си позволиш да ме разочароваш, най-напред лично ще натроша всичките ти кокалчета и ще те накарам да изживееш ужаса на смъртта хиляди пъти, после ще те позакърпя достатъчно, че да ставаш за продан, и ще те пусна на онези войници, за да направят от теб момичето на полка. Там ще прекараш остатъка от живота си, ще преминаваш от ръка на ръка и никой няма да го е грижа какво се случва с теб.
Калан знаеше, че Сестра Улиция никога не отправя празни заплахи. Тази жена беше абсолютно безскрупулна. Калан отвърна очи и преглътна поредния си стон, понеже не можеше да издържи дълго на погледа на Улиция.
Сестра Улиция сграбчи Калан за челюстта и я обърна към себе си.
— Сигурна ли си, че разбираш какво ще ти струва да ме провалиш още веднъж?
Калан, въпреки че брадичката и бе вдигната доста високо, успя да кимне.
Усети как натискът, който я придържаше към стената, се освобождава внезапно. Свлече се на колене, цялата лява половина на лицето и продължаваше да пулсира зверски. Не беше сигурна дали костите и са натрошени, но определено се чувстваше точно така.
— Какво става тук? — попита преминаващ войник.
Сестра Улиция и Сестра Тови се обърнаха и му се усмихнаха. Той погледна надолу към Калан и сбърчи чело. Тя го изгледа с умолителен поглед, с надеждата да бъде изтръгната от лапите на тези чудовища. Онзи вдигна глава, зяпна, понечи да каже нещо на Сестрите, но така и не довърши. Погледна усмихнатата Сестра Улиция, после не по-малко лъчезарната Сестра Тови и накрая им се усмихна на свой ред.
— Наред ли е всичко, дами?
— О, да — рече Тови и се изкикоти закачливо. — Тъкмо се канехме да си починем на ей тази пейка. Оплаквах се от болки в гърба, това е всичко. И двете сме на едно мнение — старостта е нещо ужасно.
— Сигурно — кимна онзи. — Приятен ден.
Отмина, без изобщо да регистрира съществуването на Калан. Дори да я бе забелязал, я забрави моментално, преди да има време да се обади. Калан си каза, че точно по същия начин самата тя забравя неща, свързани със самата нея.
— Ставай — изръмжа груб глас над главата и.
Тя се надигна едва-едва. Сестра Улиция пак дръпна раницата и отпред. Отвори капака и извади зловещата черна кутия, увита в бялата рокля на Калан.
Подаде вързопа на Тови.
— Задържахме се тук твърде дълго. Започваме да привличаме внимание. Вземи това и да изчезваме.
— Но то си е мое! — възропта Калан и се вкопчи в роклята си.
Сестра Улиция я зашлеви с опакото на ръката си достатъчно силно, че зъбите и да изтракат. Ударът я просна на земята. Докато лежеше на пода, свита на кълбо, Калан притисна колене към корема си и простена от болка. Върху мрамора бе плиснала кръв. Тя се разтресе от нов прилив на болка, която вместо да отшумява, се усилваше.
— Искаш да тръгна без теб, така ли? — попита Сестра Тови и пъхна завитата в бялата рокля кутия под мишницата си.
— Би било най-разумно. Ще е най-безопасно да отнесем кутията надалеч, докато тази безполезна крава се върне за останалите. Ако отнеме толкова време, колкото за първата, не ми се иска да оставаме и двете и да предизвикваме войниците да дойдат да проверят какво става. Не ни трябва да влизаме в бой, важно е да се измъкнем незабелязано.
— Ако някой ни спре за справка, никак няма да е добре да открие у нас една от кутиите на Орден — съгласи се Тови. — Наистина би било най-разумно да тръгвам и да те чакам някъде по пътя. Или предпочиташ да продължа направо до местоназначението ни?
— Най-добре да не спираш да ме чакаш — отвърна Улиция и докато говореше с Тови, направи знак на Калан да се изправи. — Със Сестра Сесилия и Сестра Армина ще се срещнем с теб на уговореното място.
Сестра Тови се надвеси над Калан, която с мъка се надигна.
— Това означава, че разполагаш с няколко дни, за да по-разсъждаваш над това какво те чака, когато се срещнем пак.
— Да, Сестро — успя да отрони едва чуто Калан.
— Приятно пътуване — пожела Улиция на Тови.
След като Сестра Тови се отдалечи, отнасяйки със себе си красивата рокля на Калан, Сестра Улиция сграбчи Калан за косата и дръпна главата и към себе си. Пръстите на Сестрата се врязаха болезнено в плътта на Калан, която изкрещя.
— Имаме счупени кости — оповести Сестрата след бързия преглед. — Довърши си мисията и ще те излекувам. Провалиш ли се, това ще бъде само началото. Другите Сестри и аз имаме още доста работа, докато осъществим целите, които сме си поставили. Това се отнася и за теб. Свършиш ли си работата днес, ще те излекувам. Ние също бихме искали да си здрава, за да изпълниш по-добре бъдещите си задължения. — Потупа я покровителствено по бузата. — Но ако се провалиш, бързо ще ти организирам друга програма. А сега побързай и ми донеси другите кутии.
Разбира се, Калан нямаше избор. Колкото и да я болеше, знаеше, че не свърши ли поставената задача, при това скоро, ще стане далеч по-лошо за нея. Сестра Улиция красноречиво и показа, че винаги може да бъде приложена по-силна болка. А Калан и бездруго знаеше, че не може да избяга от Сестрите.
Калан си пожела да може да забрави болката така, както забравяше всичко друго от живота си. Явно в мрачните катакомби на спомените и се гушеха само лошите моменти.
На ръба на сълзите, предизвикани от раздиращата болка, тя пъхна ръка в ремъка на раницата си и я метна на гръб.
— И се постарай да направиш, каквото ти казвам и да ги донесеш и двете — изръмжа Сестра Улиция.
Калан кимна и забърза през просторния коридор. Хората продължаваха да не и обръщат внимание. Сякаш бе невидима. Неколцината, които поглеждаха към нея, задържаха вниманието си за един кратък миг, после забравяха, че някога са я мярвали.
Калан сграбчи бронзовия череп с две ръце и отвори едното крило на вратата със змиите. Завтече се по плюшените килими и покрай гвардейците, преди те изобщо да си помислят да се запитат какво виждат. Качи се по стълбите, без да обръща внимание на патрулите из коридорите, някои, от които, а-ха да я забележат, сякаш се съсредоточаваха, за да запазят образа и в спомените си, но не успяваха и продължаваха да си вършат работата. Калан се чувстваше като призрак сред смъртни — тук, но и не съвсем.
Изпъшка с усилие, за да отвори обкованата със злато тежка врата на градината, после се шмугна незабелязано вътре. Толкова я болеше, че не можеше да бърза, колкото и се ще. Не искаше нищо друго, освен да се върне и Сестрата да прекрати болката. Както и предния път, в градината бе тихо като в храм. Не и остана време да забележи и да се наслади на цветята и дърветата. Спря върху тревата, загледана в двете кутии, поставени на каменната плоча, вцепенена от гледката и от мисълта какво трябва да направи.
