Измина разстоянието бавно, изобщо не и се искаше да е тук, изобщо не и се искаше да го прави. Но ужасната, пулсираща болка отстрани на главата и я подтикваше да поставя крак пред крак.
Застанала пред плочата, тя най-сетне плъзна раницата си от гърба и я постави до кутиите, но не изправена, а по-скоро полегнала. Избърса сополивия си нос с ръкав. Внимателно докосна болезнената страна на лицето си, едновременно с желание да успокои пулсирането, но в същото време страхувайки се да не влоши нещата. Едва не припадна, когато напипа нещо остро да стърчи. Не можеше да прецени дали е треска от пръчката на Сестра Улиция или парче кост. При всички положения и се зави свят и тя едва се сдържа да не повърне.
С ясното съзнание, че разполага с малко време, притисна едната си ръка към стомаха, а с другата се зае да развързва кожените ремъци, които придържаха завивката и към долната част на раницата. Пръстите и бяха хлъзгави от кръвта, поради което възлите се развързваха трудно. Накрая все пак се наложи да използва и двете си ръце.
Когато най-сетне се справи с възлите, внимателно разви завивката и взе онова, което се намираше в нея, постави го върху плочата, за да отвори място за омразните кутии. Преглътна стона си, като се сети какво оставя след себе си.
Трескаво се зае да увива двете кутии в постелката. Щом свърши, върза ремъците, като провери дали са добре затегнати, защото не искаше кутиите да изпаднат. След като най-сетне приключи, метна раницата си на гръб и с неохота втренчи поглед към празното пространство до вратата, което трябваше да измине.
Щом прекоси тревната площ, се спря и се обърна, втренчена с размазан от сълзите поглед към това, което бе оставила на каменната плоча на мястото на кутиите.
Това бе най-ценната и вещ.
А сега трябваше да се раздели с нея.
Смазана, без никакво желание да продължи напред, с усещането, че е по-слаба и безпомощна от всякога, Калан се свлече на колене в тревата.
Сви се на кълбо и зарида. Ненавиждаше живота си. Мразеше да живее. Трябваше да изостави онова, което обичаше най-много на света, заради отвратителните зли Сестри.
Калан се разрида неконтролируемо и започна да скубе тревата. Не искаше да остави тази вещ. Но ако не го направи, Сестрата никога няма да допусне да и се размине, при положение, че е нарушила директна заповед. Калан плачеше от жал към самата себе си, оплакваше безпомощното си положение.
Никой освен Сестрите, не я познаваше и дори не подозираше за нейното съществуване.
Де да можеше поне един-единствен човек да си я спомни.
Де да можеше Господарят Рал да влезе сега в градината и да я спаси.
Де да можеше… Какъв смисъл има да мечтае?
Изправи се с усилие и като се отпусна на пети, се загледа през премрежените си очи към гранитната плоча, към онова, което бе оставила там.
Никой не би могъл да я спаси.
Не беше свикнала да става така. Нямаше представа откъде го знае, но беше сигурна. Някога в смътното си, изчезнало минало сякаш бе успявала да разчита на себе си, на собствената си сила, за да оцелее. Сякаш не си беше губила времето с желания като „де да беше“.
Загледана през градината, през тази прекрасна и спокойна градина на Господаря Рал, почерпи сила от онова, което видя да стои там, в далечината, и в същото време някъде от дълбините на душата си. Именно от това имаше нужда сега — от решителност, както някога. Трябваше да е силна заради самата себе си.
Трябваше някак да се спаси.
Това, което видя на плочата, вече не и принадлежеше. То щеше да е нейният дар за Господаря Рал, в замяна на благородството на живота, на нейния живот, който си бе спомнила в тази градина.
— Господарят Рал ни ръководи — изрече тя първото изречение от отдаването. — Благодаря ти, Господарю Рал, задето ми помогна да намеря пътя към самата мен, задето разкри пред мен частица от онова, което бях преди.
Избърса сълзите си с ръце, заедно с тях размаза и кръвта. Трябваше да е силна, иначе Сестрите щяха да я победят. Щяха да и отнемат всичко. И да победят.
Калан не можеше да го допусне.
И тогава си спомни и докосна огърлицата на шията си. Претърколи камъчето между палеца и показалеца си. Поне това никой нямаше да и отнеме. Огърлицата си беше нейна.
Калан стана и се изопна под тежестта на раницата. Първо трябваше да се върне при Сестра Улиция, за да може тя да излекува раната на главата и. Калан с готовност щеше да приеме помощ, защото това щеше да и позволи да продължи напред и да намери начин да се справи.
След един последен поглед назад най-после се обърна и се насочи към вратата.
Вече знаеше, че не може да се предаде, че не може да се подчини на волята и убежденията им, че имат право над нейния живот. Може и да я победят, но няма да стане, защото го е позволила безропотно.
Но дори в крайна сметка да изгуби живота си, вече знаеше, че няма да победят духа и.
Петдесет и осма глава
РИЧАРД КРАЧЕШЕ БАВНО из малката стая, потънал в дълбок размисъл, прехвърляйки в главата си спомена за сутринта, в която изчезна Калан. Трябваше да разбере какво е станало, при това в най-скоро време и поради ред причини. Най-важната, разбира се, бе да помогне на Калан. Трябваше да убеди сам себе си, че още има надежда да и помогне, че тя е все още жива и не е фатално късно.
Той бе единственият, който я познаваше, който вярваше в съществуването и. Никой друг не можеше да и помогне.
Оставаха, разбира се, и притесненията в по-широк мащаб, които предизвикваше изчезването и. Не можеше да се каже докъде ще се разпрострат проблемите, породени в този процес. И тук единствен той прозираше скрития замисъл зад тези коварни действия.
При положение, че досега Калан не бе успяла да избяга от похитителите си, явно просто не можеше да го направи и сигурно се нуждае от помощ. Тъй като никой не би могъл да предвиди кога звярът на Джаганг ще предприеме следващата си атака, Ричард болезнено съзнаваше, че може да загине във всеки един момент, а тогава единственият човек, който свързва Калан с останалия свят, щеше да изчезне.
Трябваше да оползотвори всяка минута от оставащото му време, за да работи за спасяването и. Нямаше време дори да се укорява за дните, които толкова лесно остави да му се изплъзнат.
Всичко започна онази сутрин, малко преди да го прониже стрелата, така че реши да се съсредоточи върху това едничко събитие и да започне наново. Изтласка цялата тежест на проблема от главата си, за да се съсредоточи върху решението. Така и нямаше да разбере кой е изтръгнал Калан за косата, ако продължаваше да се вайка, че нея я няма, или като се опитваше да убеди другите в съществуването и. Тези неща не го доведоха доникъде, нито пък щяха да му помогнат за в бъдеще.
Заряза дори книгите — „Гегендраус“ и „Орденска теория“, — които намери в стаичката. Първата беше на високо Д’Харански. Доста време бе минало, откак за последен път му се наложи да работи с този древен език, така че беше наясно, че не може да си позволи да губи време с него. Един бърз поглед му показа, че в книгата вероятно се съдържа безценна информация, макар да не попадна на нещо, което да е от съществено значение за конкретната ситуация. Наред с другото, бе загубил тренинг в превеждането от високо Д’харански. Сега нямаше време да влиза във форма, при положение че го чакаха толкова неразрешени задачи.
Другата книга бе мъчна за разбиране, особено, когато мисълта му се рееше другаде, но успя да прочете достатъчно от началото, за да се увери, че наистина става въпрос за кутиите на Орден. С изключение на „Книгата на преброените сенки“, която бе наизустил като дете, не си спомняше някога да му е попадала друга книга за кутиите на Орден. Дори само този факт, без дори да се споменава колко опасни са кутиите сами по себе си, му говореше, че книгата е неизмеримо ценна. Но точно сега кутиите на Орден не му бяха основна грижа. Проблемът беше Калан. Така че остави и тази книга.
В малката, обградена с щитове стаичка имаше и други книги, но нямаше нито време, нито желание да се рови в тях. Реши, че да се отдаде на книгите, преди да е разбрал какво всъщност става, е само
