допълнително губене на време. Трябваше да се справи с проблема по разумен начин, не посредством хаотични, отчаяни опити за получаване на отговор ей така, изневиделица.
Каквато и да бе причината за изчезването на Калан, всичко бе започнало онази сутрин, преди битката, преди да го уцелят със стрелата. Когато Ричард се пъхна в постелята си в нощта преди битката, Калан лежеше до него. В това беше сигурен. Спомняше си как я прегърна. Спомняше си целувката и, усмивката и в тъмното. Не си го въобразяваше.
Никой не му вярваше, но той наистина не си измисляше Калан.
Остави настрани и тази част от проблема. Не можеше да продължава да се занимава с опити да убеди другите. Това само отклоняваше вниманието му от истинската същност на проблема.
Наред с това не можеше и да се поддава на страха, че е възможно другите да са прави, че може би наистина си я въобразява. Това също бе доста опасно разсейване. Припомни си напълно достоверното доказателство — случилото се със следите и.
Дори да не можеше да накара другите да разберат онова, което той, благодарение на дългогодишните си занимания в тази област, виждаше в разположението на следите в гората, знаеше със сигурност какво му разкрива уликата, оставена върху пръстта. Следите имаха свой език. Другите може и да не го разбираха, но Ричард го владееше перфектно. Следите на Калан бяха заличени — несъмнено с помощта на магия. Зад тях твърде неестествено бе останал перфектно разпределен горски терен. А и — и това може би беше най- важното — онзи прекатурен камък… Камъкът бе доказателство, че е прав. Че не си въобразява.
Трябваше да разбере какво се е случило с Калан — тоест как е била отвлечена. Някой го е направил посредством магия, в това беше убеден. Това поне го знаеше, съдейки по променените им следи. Всичко това стесняваше периметъра на възможните извършители. Вероятно бе човек, притежаващ магия, изпратен от Джаганг.
Ричард си спомни как онази сутрин се събуди от мъртвешки сън и се завъртя на една страна. Спомни си, че изобщо не можеше да отвори очи за повече от един кратък миг, изобщо не можеше да вдигне главата си. Защо? Едва ли защото е бил твърде уморен или още не се е бил събудил напълно. Беше по-силно. Вярно, приличаше на сънливост, но беше по-силно.
Но това, което го изпълваше с неясното и объркващо чувство, че се намира наистина на косъм от прозрението, беше споменът за онази сумрачна мъглявина на лъжливата зора, докато лежеше в завивката си, напълно буден. Именно там, върху този спомен, се опита да се съсредоточи сега, именно там насочи всичките си умствени усилия и концентрация.
Спомни си потънали в сянка клони на дърво, които се поклащаха сякаш от вятъра.
Но онази сутрин вятър нямаше. По този въпрос две мнения не съществуваха. Самият Ричард помнеше съвсем ясно колко тиха беше онази утрин. И въпреки всичко мрачните силуети на онези клони се поклащаха. Човек би си казал — противоречие. Но както му показа Зед с Деветото правило на магьосника, противоречия не съществуват. Действителността е такава, каквато е. Ако нещо влезе в противоречие със себе си, няма да е такова, каквото е. Основен закон на съществуването. В действителността противоречия не съществуват.
Клоните на дърветата не могат да се люлеят от само себе си, а нямаше вятър, който да ги е разлюлял.
Това означава, че гледа на проблема по тотално сбъркан начин. Винаги го бе удивявало как е възможно клоните да се движат, когато не се усеща никакъв вятър. Простата истина беше, че това е невъзможно. Може би някой ги е движил.
Както крачеше в малката стая, Ричард внезапно се закова на място.
Или пък това, което се е движило, не са били клони. Бе мярнал някаква сянка да се движи и бе решил, че са клони. Но ако не са били клони?
Ричард ахна, озарен от внезапно прозрение. Разбра.
Остана така неподвижен, ококорил очи, неспособен да помръдне, в главата му нахлу последователността от събития и откъслечната информация от онази сутрин, за да очертае контурите на случилото се. Вземат Калан, като вероятно използват някакъв вид заклинание срещу нея, по същия начин приспиват Ричард, после събират вещите и и почистват бивака от всякакви следи, че тя е била там. Това си го спомни. Това, което е помръдвало в мрака, не са били клони. А хора. Хора с дарбата.
Ричард забеляза червена светлинка. Вдигна глава и видя Ничи, която приближаваше към него.
— Трябва да поговорим, Ричард.
— Разбрах — рече той, без да я слуша. — Знам каква е онази четириглава змия.
Ничи извърна поглед, сякаш не можеше да издържи да го гледа в очите. Той усети, че за нея казаното току-що е просто поредната щриха към заблудата му.
— Чуй ме, Ричард. Важно е.
— Да не си плакала?
Очите и бяха червени и подпухнали. Ничи не беше човек, който се разплаква лесно. Вярно, беше я виждал просълзена, но само при много основателни причини.
— Няма значение. Трябва да ме изслушаш.
— Не, Ничи, разбрах…
— Чуй ме! — Стиснала юмруци покрай тялото си, тя сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Ричард осъзна, че никога не я е виждал толкова разстроена.
Не искаше да губи повече време, но реши, че може би ще позабърза нещата, ако я остави да каже, каквото си е наумила.
— Добре, слушам те.
Тя пристъпи напред и го сграбчи за раменете. Втренчи се в очите му със сериозно изражение. Сбърчи решително чело.
— Трябва да се махаме оттук, Ричард.
— Моля?
— Казах на Кара да ти събере багажа. Вече се зае. Каза, че знае как да слезе тук, през тази кула, без да минава през щитове.
— Така е, лично и показах. — Ричард внезапно се притесни. — Какво става? Да не би Кулата да е нападната? Зед добре ли е?
Ничи вдигна ръка и хвана лицето му в шепата си.
— Ричард, те са решили да те излекуват от заблудата ти.
— Калан не е заблуда. Тъкмо разбрах какво се е случило.
Тя изобщо не го чу или пък просто пропусна казаното покрай ушите си, възприемайки го като поредния му опит да докаже невъзможното. Този път обаче той нямаше никакво желание да я убеждава.
— Казвам ти, Ричард, наистина трябва да се махаме оттук. Опитаха се да ме убедят да използвам Субстрактивна магия, за да залича спомена за Калан от съзнанието ти.
— Имаш предвид Ан и Натан ли? — примигна в почуда Ричард. — Зед не би го направил.
— И Зед. Те го убедиха, че си болен и че единственият начин да те излекуват е да изрежат болната според тях тъкан от мислите ти — онази част от тях, която е отговорна за фалшивите спомени. Убедиха Зед, че времето изтича и че това е единственият начин да те спасят. Зед е съкрушен да те гледа в това състояние, затова се вкопчи в единствения от негова гледна точка шанс за възстановяването ти.
— И ти си съгласна?
Тя го плесна възмутено по рамото.
— Ти да не си луд? Нима вярваш, че съм способна да ти причиня подобно нещо? Дори да смятах, че са прави, наистина ли вярваш, че бих могла да залича част от твоята същност? След всичко, което ти ми разкри за живота? След онова, което стори, за да ме накараш да заобичам отново живота? Наистина ли си склонен да вярваш, че мога да ти причиня подобно нещо, Ричард?
— Не, предполагам, че не би го сторила. Но защо да го прави Зед? Той ме обича.
— Той също е ужасно притеснен за теб. Ужасен е, че си погълнат от тази заблуда или заклинание или каквото там е причинило тази болест, вследствие на която си жив, но не съвсем, не си себе си, превръщаш се в непознат за тях човек.
Според Зед това може да се окаже единственият шанс за твоето възстановяване — за това да станеш отново този, който си — Ричард.