Във фоайето имаше още войници. Навсякъде беше пълно с войници. Тоя Господар Рал явно се беше обградил отвсякъде с войници. При това всичките бяха огромни и страховити.
Калан преглътна, вцепенена от ужас при тази гледка и като си спомни задачата, с която бе изпратена тук.
Ако войниците по някакъв начин я забавеха, Сестра Улиция нямаше да прояви разбиране и прошка. Някои от мъжете я забелязаха и се запътиха към нея, но приближеха ли я, погледите им угасваха и те продължаваха покрай нея. Калан прекоси цялото фоайе, през това време войници се спускаха към началниците си, но стигнеха ли до тях, забравяха за какво са тръгнали и се извиняваха. Други мъже вдигаха ръка да я посочат, но веднага я отпускаха и продължаваха пътя си.
И така, докато мъжете я виждаха и веднага след това забравяха за съществуването и, Калан напредваше упорито през фоайето към мястото, където я бяха инструктирали да отиде. Притесняваше я фактът, че повечето от войниците бяха въоръжени с арбалети. На ръцете им имаше черни ръкавици. В арбалетите им бяха заредени страховити стрели с червени краища.
Сестра Улиция и обясни, че като част от магията, която предизвикваше болката при всяка мисъл за бягство, Калан е обгърната и с магически мрежи, които пречат на хората да я забелязват. Калан се питаше защо ли Сестрата е направила подобно нещо, но мислите и не водеха до нищо, не и помагаха да разбере какво става. Това бе най-ужасното от всичко — да не може да се съсредоточи върху нещо конкретно, когато пожелае. Задаваше си въпрос, отговорът започваше да се оформя, но веднага след това всичко се заличаваше.
Но въпреки магическото було, което я обгръщаше, Калан знаеше, че ако някой от войниците насочи арбалета си срещу нея и дръпне спусъка, който освобождава стрелата, преди да е забравил за съществуването на мишената, с нея е свършено.
Всъщност нямаше нищо против да умре, понеже така поне ще се освободи от мъчението, наречено живот. Но Сестра Улиция я бе предупредила, че Сестрите имат огромно влияние пред Пазителя на мъртвите. Бе и дала ясно да разбере, че ако някога си помисли да се измъкне от задълженията си и да напусне света на живите, за да поеме дългото пътешествие към света на мъртвите, ще установи, че това не е никакво спасение — напротив, че отвъдният свят е доста по-неприемлив и ужасен. Именно тогава Сестра Улиция уточни, че тя и другите три Сестри всъщност са Сестри на мрака, сякаш с това искаше да затвърди истинността на предупреждението си.
Не че Калан се нуждаеше от повече уверения. Тя никога нито за миг не се бе съмнявала, че всяка от четирите Сестри би я намерила, в която и дупка да се свре тя, пък дори тази дупка да е като гроба, дето четирите го отвориха през една тъмна нощ по причини, които Калан изобщо не би могла да си обясни, пък и не искаше да разбира.
Като гледаше ужасните очи на Сестрата, Калан бе убедена, че това, което чува, е самата истина. След това, докато си мислеше, че смъртта ще и донесе тъй лелеяното спасение, започна да се ужасява от мрачните обещания, които вървяха с него.
Нямаше представа дали целият и живот е минал така — в сляпо служене на другите. Колкото и да се опитваше, не си спомняше да е живяла по друг начин.
Докато се промушваше покрай патрулиращите мъже, мина през различни коридори и разклонения, които Сестра Улиция и бе чертала в пръстта много пъти, щом разпъваха бивака си, за да прекарат някъде нощта. С помощта на дъбовата си пръчка Сестрата бе чертала подробната схема на коридорите, по които Калан трябваше да мине.
Сега, докато се движеше по маршрута, който знаеше наизуст, никой не се опита да я спре. В известен смисъл се почувства ужасно, че никой не и обръща никакво внимание.
Навсякъде беше все едно и също — хората просто не я забелязваха или дори да я виждаха, моментално забравяха за присъствието и и се връщаха към работата си. Тя беше робиня, не разполагаше със собствен живот. Принадлежеше на другите. Това я караше да се чувства невидима, незначителна, маловажна. Нищожество.
Понякога, както преди малко, докато се изкачваха по безкрайния път през платото, за да стигнат до двореца, Калан виждаше двойки мъже и жени, които се усмихваха един на друг, хванати за ръце, докосваха се. Опита се да си представи какво ли е усещането — да имаш до себе си човек, който те обича, комуто си мил…, към когото и ти изпитваш любов.
Калан изтри една сълза от бузата си. Знаеше, че никога няма да се радва на подобно отношение. Робите нямат свой живот, те са създадени, за да служат на господарите си. Сестра Улиция и даде ясно да разбере това. Един ден, докато Сестра Улиция я гледаше с онзи неин изключително злобен поглед, спомена, че възнамерява да заплоди Калан, за да им роди потомство.
Но нима това бе възможно? Откъде ли е тя? Хората едва ли забравят миналото си така, както това се случваше с Калан.
Но със замъгленото си съзнание тя не успяваше да накара мисълта си да работи ефективно. Задаваше въпроси, но идеите зад тях сякаш попиваха в мъглявината на нищото. Ненавиждаше факта, че не може да контролира мисълта си. Защо другите могат да мислят, а тя не може? Дори този въпрос потъна бързо в мътното тресавище, обвито в сенки, точно както споменът за нея изтляваше още в мига, в който хората я виждаха.
Калан стигна до масивна двойна порта, обкована в злато, и спря. Вратите изглеждаха точно така, както и ги бе описала Сестра Улиция — украсени с картина на хълмисти поля и гори, изработена от ковано злато. Калан се огледа в двете посоки, после натисна едното крило достатъчно, за да се плъзне през процепа. Огледа се за последен път, но никой от гвардейците не я забелязваше. Бързо дръпна вратата зад гърба си.
Вътре беше доста по-светло, отколкото в коридора. Макар денят да беше облачен, слънцето пробиваше достатъчно, за да освети тази изключителна и странна градина. Сестра Улиция и обясни с две думи какво ще намери зад златната врата, но да го види с очите си, тук, насред двореца, беше наистина удивително преживяване. Това място беше просто великолепно.
Ричард Рал беше щастливец да разполага с такава градина, която може да посещава когато си пожелае. Запита се дали той няма да реши да дойде, докато Калан е вътре, да я види… и веднага след това да я забрави.
Спомнила си с каква задача е изпратена, Калан се укори и си напомни, че не бива да мисли за нищо друго. Забърза по една от алеите между дълги цветни лехи. По земята бяха покапали червени и жълти цветчета. Тя се запита дали Ричард Рал бере цветя от тази градина, за да ги подарява на любимата си.
Харесваше и как звучи това име. Имаше нещо успокоително в него. Ричард Рал. Ричард. Зачуди се как ли изглежда този човек, дали е красив, както е красиво името му при изговаряне.
Докато вървеше по алеята, Калан обиколи с поглед дръвчетата, които растяха навсякъде около нея. Харесаха и. Напомняха и на… на нещо. Изпухтя отчаяно. Мразеше да не може да си спомня разни неща, които и се струваха важни. Пък дори да не са важни, пак мразеше да забравя. Все едно забравяше коя е.
Завтече се покрай храсти и зидове, обвити от пълзящи растения, докато стигна до полянката, за която Сестра Улиция каза, че ще се намира в средата на градината. В дъното видя каменна подпора, върху която бе поставена хоризонтално гранитна плоча, която приличаше досущ на маса.
Върху тази плоча би трябвало да се намират предметите, които Калан бе изпратена да вземе. При вида им тя изпадна в див възторг. Трите предмета бяха черни като смъртта. Имаше чувството, че изсмукват цялата светлина от помещението, от слънчевите лъчи, от самото небе — че се опитват да погълнат всичко.
С разтуптяно от ужас сърце Калан се затича през тревата към гранитната маса. Близостта до толкова опасни предмети я изнервяше. Свали раницата от гърба си и я положи до трите кутии, които бе изпратена да вземе. Завивката, окачена отгоре на раницата, я накланяше на една страна, така че се наложи да я натисне, за да се закрепи изправена.
Задържа ръката си върху меката завивка, наслаждавайки се на познатата мека материя. Това бе най- ценната и вещ.
Пак си напомни да се залавя за работа. Веднага след това осъзна, че ще се сблъска с проблем. Кутиите се оказаха по-големи от размерите, които Сестра Улиция предположи, че ще имат. Всяка от трите бе голяма
