би трябвало да са свършили и да са тръгнали обратно.
Калан се надяваше, като свършат, да си устроят бивак и да поспят. Позволяваха и съвсем малко сън. Правенето на бивак означаваше още труд за нея, но поне имаше надежда за малко сън — разбира се, ако не си навлече недоволството на Сестрите и не получи бой вместо почивка.
— Е, какво пък, на практика няма голяма разлика. Просто ще се наложи да застанем малко по-далеч, отколкото възнамерявахме. — Сестра Улиция се почеса по бузата, като използва жеста си за прикритие, за да огледа внимателно за приближаващи стражи, после пак сведе глава към другите три Сестри. — Сесилия, ти оставаш тук, за да държиш под око тази половина на коридора за какъвто и да е признак на опасност. Армина, ти се връщаш обратно до входа и дежуриш там. Тръгвайте веднага, за да не изглежда все едно сме заедно, и едновременно се запътваме към вратите. Все пак не се знае дали не ни наблюдава някой.
Сестра Армина грейна в широка усмивка.
— Ще вървя бавно и ще се заглеждам по експонатите като удивен зрител. Ще я изчакам.
Без повече приказки тя се отдалечи.
— Тови, ти идваш с мен — продължи Сестра Улиция. — Ние с теб сме две приятелки, които се разхождат и си бъбрят, докато разглеждат великолепния дворец на Господаря Рал. Междувременно Калан ще се заеме със своята задача.
Сестра Улиция сграбчи Калан над лакътя и я завъртя грубо към себе си.
— Хайде!
Калан бе блъсната да върви напред. Пътьом метна раницата на гърба си. Двете Сестри я последваха по коридора. Щом стигнаха разклонението, където трябваше да завият надясно, пред тях изникна патрулна двойка. Сестра Тови получи само бегъл поглед, но Сестра Улиция им се усмихна и получи усмивка в отговор. Когато пожелаеше, Сестра Улиция можеше да изглежда невинно обаятелна, а и бе достатъчно красива, за да привлича мъжки погледи.
Никой не забеляза Калан.
— Насам — рече Сестра Улиция. — Спри.
Калан изпълни заповедта и погледна към двойната махагонова врата отсреща. Змиите, изваяни върху двете крила, я зяпаха втренчено. Опашките им се виеха около клоните, които красяха горната част на вратите. Главите на змиите висяха надолу, точно на нивото на очите на застаналия пред вратата посетител. От зейналата им паст стърчаха остри зъби, сякаш двойката бе готова за незабавна атака. Калан не можеше да разбере защо някой би изобразил подобни зловещи създания на врата. Всичко останало в двореца бе толкова красиво — но не и тези врати. Сестра Улиция се надвеси над нея.
— Помниш ли всички инструкции?
— Да, Сестро — кимна Калан.
— Ако имаш въпроси, питай сега.
— Нямам, Сестро. Помня всичко, което ми казахте. Калан се питаше как става така, че някои неща си спомня ясно, но много други са и смътни, сякаш обвити в мъгла.
— И не се мотай — добави Сестра Тови.
— Няма, Сестро Тови, обещавам.
— Нужно ни е онова, което ти е поръчано да ни донесеш. Не искаме глупости. — В погледа на Тови проблесна злобна искрица. — Ясно ли е, малката?
— Да, Сестро Тови — преглътна Калан.
— Дано да е така. Иначе ще отговаряш пред мен, а едва ли го искаш, повярвай ми.
— Разбрах всичко, Сестро Тови.
Калан знаеше, че Сестрата е напълно сериозна. Обикновено тази жена беше спокойна и уравновесена, но предизвикаш ли я, ставаше отмъстителна и зла за броени секунди. Още по-лошото беше, че отприщи ли се веднъж, започваше да изпитва удоволствие от това да унижава другите и да наблюдава тяхната безпомощност.
— Върви тогава — подкани я Сестра Улиция. — И не забравяй — не разговаряй с никого. Ако някой ти каже нещо, просто не му обръщай внимание. Ще те оставят на мира.
Погледът в очите на Сестра Улиция накара Калан да се закове на място. Кимна, после забърза трескаво да пресече широкия коридор. Забравила умората, тя знаеше, че трябва да го направи и че провали ли се, ще си навлече огромни неприятности.
Вече пред вратата, сграбчи една от дръжките, които приличаха на ухилени черепи, само че направени от бронз. Съвсем съзнателно не гледаше към змиите и напрегна мускули, за да отвори тежката врата.
Вътре спря, за да позволи на очите си да се приспособят към мъждивата светлина на лампите. Меките килими със златни и сини мотиви придаваха на помещението уют и поглъщаха външните шумове и ехото, толкова характерно за мраморните коридори. По стените имаше махагонова ламперия, същата като на вратите. Мястото предлагаше тишина и спокойствие, от които човек би могъл да се нуждае на шумно и претъпкано място като двореца.
След като затвори вратата зад себе си, тя си даде сметка, че най-сетне е съвсем сама, че е далече от четирите Сестри. Не помнеше това да се е случвало някога преди. Винаги поне една Сестра надзираваше робинята. Не знаеше защо я държат толкова изкъсо, след като Калан никога не бе правила опит да избяга. Често сериозно бе размишлявала над тази възможност, но никога не се бе решавала да опита.
Самата мисъл, че може да опита да избяга от Сестрите, и причиняваше такава болка, че имаше чувството, че кръвта ще експлодира през ушите и носа и и че очите и ще изскочат от орбитите. Подобно преживяване я оставяше със свит стомах и часове наред едва можеше да стои на краката си, камо ли да върви.
Сестрите винаги разбираха кога и е минавала тази мисъл, вероятно, защото я заварваха строполена на земята. А щом болката отшумеше, започваха да я бият. Най-ужасна от всички беше Сестра Улиция, понеже използваше жилавата пръчка, с която не се разделяше никога. От нея оставаха подутини, които заздравяваха бавно. Някои още си личаха.
Този път обаче Сестрите лично бяха заповядали на Калан да се отдели от тях и да влезе вътре сама. Казаха и че ако се придържа стриктно към дадените и инструкции, болката няма да я сполети. Беше толкова приятно да се откъсне от четирите ужасни жени, че си помисли, че ще се разплаче от радост.
Но в залата имаше четирима гвардейци, които заеха местата на четирите Сестри. Тя спря, не знаеше как да постъпи.
И от едната страна на вратата имаше змии, и от другата — както се оказа — имаше друг вид змии. Явно никога нямаше да намери покой.
Остана като вцепенена за миг, страхуваше се да направи опит да мине покрай стражите, за да не я накажат, че е дошла тук, където очевидно не и беше мястото.
Те я зяпаха с любопитство.
Калан събра смелост, закачи дълъг кичур коса зад ухото си и се запъти към стълбището, което забеляза в дъното на залата.
Двама от стражите и препречиха пътя.
— Ти къде? — попита единият.
Калан не му отговори, само сведе глава и продължи напред. Наложи се да се извърти леко, за да мине между двамата.
Щом тя мина, другият страж се обърна към колегата си.
— Какво каза?
Първият, който бе попитал Калан къде отива, го изгледа учуден.
— Моля? Нищо не съм казал.
Докато Калан се качваше по стълбата, другите двама се приближиха до първите, които се бяха опитали да препречат пътя на Калан.
— Какво си приказвате тука? — попита единият.
— Нищо. Всичко е наред.
Калан забърза нагоре по стълбите, колкото и позволяваха краката. Спря на просторна площадка, за да си поеме дъх, но знаеше, че няма много време за почивка. Сграбчи гладкия парапет и продължи.
Чул шума на стъпките и, един войник горе се обърна рязко. Проследи с поглед как тя се качва и стъпва във фоайето. Тя прелетя покрай него. Онзи се поспря, после се завъртя и продължи обиколката си.
